Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   183

 

гр. Сливен, 10.07.2015г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на осми юли през две хиляди и петнадесета година в състав:

               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    МАРТИН САНДУЛОВ

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №284 по описа за 2015год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Община Сливен против Решение №69/08.04.2015г. по гр.д.№294/2014г. на Новозагорски районен съд, с което е осъдена Община Сливен да заплати на Б.Т.И. сумата от 2167,50лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м.март 2013г., м.април 2013г. и м.май 2013г., ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от 08.10.2013г. до окончателното й изплащане; сумата от 77,34лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата до подаване на исковата молба и сумата от 900лв.  – разноски по делото; отхвърлен е като неоснователен предявеният от Община Сливен против Б.Т.И. насрещен иск за обявяване на недействително трудовото правоотношение между страните и Община Сливен е осъдена да заплати в полза на съдебната власт съответна държавна такса и разноски за вещо лице.

Въззивната жалба е подадена от ответника по първоначалния иск и ищец по насрещния иск в първоинстанционното производство Община Сливен чрез пълномощник адв. М.С. и с нея се обжалва посоченото решение изцяло.

Въззивникът – Община Сливен посочва, че обжалва първоинстанционното решение изцяло като нищожно, недопустимо, респ. неправилно,  незаконосъобразно и необосновано. На първо място посочва, че решението е нищожно, без да са изложени основания за това, като моли въззивният съд да го обяви за такова и да върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд. Следващото твърдение за порочност на решението е за неговата недопустимост, поради произнасяне по недопустим иск, тъй като между страните няма трудово правоотношение. В тази връзка моли съда да обезсили решението и да прекрати производството. Евентуално, ако съдът не приеме първите две възражения относно порочността на атакувания съдебен акт, то посочва, че първоинстанционното решение е неправилно. Предявеният от Б.Т. иск намира за неоснователен, тъй като противоречал на основни принципи на правния ред. В тази връзка посочва, че предявения от него насрещен иск е основателен и следва да бъде уважен. Посочва, че макар и валидно сключен трудовият договор с ответника Б.Т., то той е престанал да бъде действителен като противоречащ на закона и правния ред след влизане в сила на ЗМСМА /обн. 17.09.1991г./, отменящ Закона за народните съвети. Прави анализ на разпоредбите на пар.7 от ЗМСМА и Закона за паметниците на културата и музеите относно ръководството на музеите. Посочва, че от м.09.1992г. Б.Т. ***, нито в щата на Историческия музей – Сливен, обособен като филиал на Община Сливен с решение от 19.12.1996г. Посочва, че една щатна бройка е прехвърлена в раздел Култура на Общински народен съвет Твърдица, видно от писмо от 25.11.1991г. на Министерството, като ответникът е отказал да заеме тази бройка, предложена му от Община Твърдица. Б.Т. отказвал да подпише нов договор или анекс към своя с Историческия музей – гр.Сливен за длъжност „уредник на музей“. Счита, че екс леге първоначалният работодател е престанал да съществува с влизане в сила на ЗМСМА и се налагало валидиране на трудовото правоотношение с новия работодател, който според него е Община Твърдица. От този момент трудовият договор противоречал на закона и е престанал да бъде действителен. Невъзможно било ответникът да е на работа в една община, а работодателят да му е друга община. Ответникът черпел права от своето собствено неправомерно поведение, което било недопустимо. Освен това посочва, че с оглед преминаването на музейната сбирка в гр.Твърдица, ведно с експонатите и сградния фонд от Община Сливен към Община Твърдица, тое налице хипотезата на чл.123, ал.1, т.5 от КТ и евентуалните претенции за неизплатено трудово възнаграждение следвало да са начени към Община Твърдица, а не срещу Община Сливен, което правило иска неоснователен, дори недопустим. Посочва още, че лицето е пенсионер по болест, защото не може да изпълнява трудови функции и затова и не изпълнява такива на длъжност „уредник в музей“. Посочва, че сградата няма предназначение за музей или за етнографска сбирка, за това и Т. няма къде да полага труд. Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно и да отхвърли исковете на Б.Т. и да уважи предявения от него насрещен иск като обяви недействителността на трудовото правоотношение между него и Б.Т..

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящи на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от Б.Т.И. – ищец по първоначалния иск в първоинстанционното производство.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

            С отговора на въззивната жалба, Б.И. чрез пълномощника адв.С.Д. оспорва изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемият  намира постановеното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски. Развива подробни съображения относно неоснователността на въззивната жалба. Детайлно анализира наведените с въззивната жалба оплаквания и излага контрааргументи за опровергаването им. Посочва, че изменение в законодателството поражда задължение за работодателя да предприеме различни действия по новиране или прекратяване на правоотношението. Заявява, че не са му правени предложения за заемане на каквато и да е длъжност, поради което и той не е отказвал такива.

            По направеното с въззивната жалба доказателствено искане, съдът се е произнесъл с определение от 19.06.2015г. по реда на чл.2671 ал.1 от ГПК, като го е оставил без уважение, като неоснователно.

            В с.з., въззивникът Община Сливен, редовно призована, не се представлява. По делото е постъпила молба от процесуален представител по пълномощие адв..С., в която посочва, че поддържа подадената въззивна жалба и наред с направените процесуални и доказателствени искания, изразява становище по съществото на спора, като моли въззивния съд да уважи жалбата. Прави евентуално възражение за прекомерност на адвокатското възражение на пълномощника на въззиваемия.  

В с.з. въззиваемият Б.И., редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник адв.С.Д., който оспорва въззивната жалба, намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира присъждане на направените по делото през настоящата инстанция разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

Съдът не констатира нищожност на атакуваното решение, като същото  е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано, като изразява по недвусмислен и ясен начин волята на съда.

Въззивният съд не констатира и твърдяната от въззивника недопустимост на атакувания акт на първоинстанционния съд. Предявените първоначално при условията на обективно кумулативно съединяване искове за заплащане на неплатено трудово възнаграждение през прцесния период м.март – м.май 2013г. с правно основание чл.128 от КТ и обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД са допустими. Твърдението на въззивника е за липса на трудово правоотношение между страните, каквато не се установи. Безспорно по делото е установено, а и самият въззивник изрично посочва във въззивната си жалба, че трудовото правоотношение между него и ищеца по първоначалните искове е възникнало валидно. Твърдението, предмет и на предявения насрещен иск, е за настъпила впоследствие недействителност на трудовото правоотношение, поради противоречие със закона. Следва само да се посочи, че дори и да е налице недействителност на трудовото правоотношение, то същата се обявява единствено и само по съдебен ред и действа занапред, от влизане в сила на съдебното решение, с което е обявена. До момента такова влязло в сила съдебно решение, обявяващо недействителността на трудовото правоотношение между страните, валидно възникнало и според въззивника, няма постановено и влязло в сила. Поради това, предявеният първоначален иск с правно основание чл.128 от КТ е допустим.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че решението е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

По съществото на спора въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно и ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Новозагорският районен съд е бил сезиран с предявени от Б.Т.И. *** при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение за м.март, м.април и м.май 2013г. в общ размер от 2167,50лв., по 722,50лв. месечно /с оглед допуснатото от съда изменение на исковата претенция с протоколно определение от 10.03.2015г./ с правно основание чл.128, т.2 от КТ, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане и иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, изтекла до подаване на исковата молба в размер на 77,34лв. /с оглед допуснатото от съда изменение на исковата претенция с протоколно определение от 10.03.2015г./  с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

В срока по чл. 211, вр. с чл.131 от ГПК ответникът по първоначалните искове Община Сливен е предявил насрещен иск за обявяване на трудовото правоотношение между него и Б.Т.И. за недействително, поради противоречие със закона, с правно основание чл.74, ал.1 от КТ. Искът е приет за съвместно разглеждане от първоинстанционния съд.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба, респ. в насрещната искова молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от страните накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Безспорно, от надлежно събраните от районния съд писмени доказателства се установи наличието на трудово правоотношение между страните през процесния период м.март - м. май 2013г. С влязло в сила Решение от 22.11.1993г. на СлРС по гр.д.№1976/1992г., по иск предявен против Община Сливен като работодател, Б.Т.И. е възстановен на длъжността „уредник при музей гр.Твърдица“. Въззивният съд споделя напълно изводите на първоинстанционния съд, че бездействието на работодателя – Община Сливен да открие съответната бройка в щатното си разписание, респ. да предприеме съответните законоустановени действия във връзка с възстановяването на И. на заеманата длъжност,  не може да служи като основание работодателят да отказва заплащане на трудово възнаграждение при наличие на престиран труд от страна на възстановения на работа работник, още по-малко неизпълнението на съдебното решение може да служи като основание за предявения в случая насрещен иск. По делото няма ангажирани доказателства и относно твърдението на работодателя за прехвърляне на щатна бройка от Община Сливен към Община Твърдица и че тя касае именно заеманата от Б.И. длъжност. Представеното в тази насока писмо на Министерство на финансите до ОНС – Сливен не е годно доказателство относно този факт, още повече че то касае период преди съдебното решение /м.ноември 1991г./. Други доказателства относно този твърдян от Община Сливен факт няма ангажирани, нито такива относно действия, следващи съдебния, подлежащ на изпълнение акт, във връзка с промяна в щатното разписание, в т.ч. и прехвърляне на щата, заеман от ищеца към Община Твърдица. Всички възражения в тази насока са голословни и неподкрепени с доказателства. Недопустимо е Община Сливен да черпи права от собственото си неправомерно поведение.

В тази връзка следва само да се посочи, че не е налице хипотезата на чл.123 от КТ, на която се позовава въззивникът, тъй като не е налице нито една от промените у работодателя, визирани в посочената правна норма. Доказателства в тази насока няма ангажирани.

Абсолютно ирелевантно за спора и недоказващо нищо от подлежащите на установяване факти е и представеното пред районния съд като доказателство писмо с предложение от 29.11.2001г., с което на практика не са предприети изискуемите по закон действия за изпълнение на съдебно решение, нито са предприети действия по евентуално законосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца по първоначалния иск. От друга страна, това писмо е още едно доказателство относно наличието на трудово правоотношение между страните и признаването му /което всъщност е ирелевантно при наличието на въпросното съдебно решение/ от работодателя Община Сливен.

От събраните по делото доказателства, в т.ч. гласни такива, е установено, че по това трудово правоотношение през процесния период м.март – м.май 2013г. Б.Т.И. е престирал труд, добросъвестно е изпълнявал трудовите си задължения. Срещу престирания труд за този период ищецът по първоначалния иск не е получил полагащото му се трудово възнаграждение.

От заключението по кредитираната от районния съд и от настоящата инстанция съдебно-икономическа експертиза се установява брутния размер на трудовото възнаграждение на ищеца през процесния период – общо 2167,50лв. /по 722,50лв. месечно/. Въззивният съд споделя напълно изводите на първоинстанционния съд относно начина на определяне на дължимото на ищеца брутно трудово възнаграждение и препраща своите към тях.

Следователно е налице неизпълнение на основното задължение от страна на работодателя по трудовото правоотношение, съгл. чл.128 от КТ - да заплаща на ищеца – работник в установените срокове и в пълен размер уговореното трудово възнаграждение за извършената работа, за който работодателят – ответната Община Сливен дължи заплащане на съответното трудово възнаграждение.

Върху дължимото възнаграждение за положен труд следва да се присъди и законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба.

Предвид изложеното съдът намира главната искова претенция за основателна и доказана в пълен размер.

С оглед основателността на главния иск основателен е и акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, изтекла от изискуемостта на всяко отделно вземане за трудово възнаграждение до подаване на исковата молба, възлизащо на общата сума от 77,34лв., видно от заключението на съдебно-икономическата експертиза. 

Само с оглед възраженията във въззивната жалба, свързващи основателността на иска по чл.128 от КТ с основателността на предявения насрещен иск по чл.74 от КТ, следва да се посочи, че дори и да е налице недействителност на трудовото правоотношение и такава да бъде обявена по предявения насрещен иск, то те поражда действие занапред от момента на влизане в сила на съдебното решение за обявяването й и не оказва влияние върху резултата от иска по чл.128 от КТ, при който се установи безспорна добросъвестност на работника – ищец и изпълнение от негова страна добросъвестно на трудовите му задължения /чл.75, ал.1, вр. с чл.8, ал.2 от КТ/.

С оглед изложеното, решението на РС - Нова Загора по първоначалните искове е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

По отношение на предявения от Община Сливен против Б.Т.И. НАСРЕЩЕН ИСК за обявяване за недействително на трудовото правоотношение между страните, поради противоречие със закона, с правно основание чл.74 от КТ, следва да се посочи, че същият е неоснователен. Въззивният съд споделя напълно правните изводи на първоинстанционния съд в тази насока, които са правилни и законосъобразни, основани на събрания по делото доказателствен материал и правилно прилагане на съответните правни норми.

Твърдението за недействителност е противоречие със закона, в случая със ЗМСМА.

Община Сливен категорично признава, че трудовото правоотношение е възникнало напълно валидно между нея и ответника по насрещния иск, но след приемане на ЗМСМА и влизането му в сила м.09.1991г. е престанало да бъде действително. Съдът категорично не споделя това виждане на въззивника. Противоречието със закона се схваща като противоречие с императивни правни норми, като в случая не се установи такова противоречие.

На първо място следва да се посочи, че съдът споделя извода на първоинстанционния съд, че недействителността следва да касае самото основание за възникване на трудовото правоотношение, като недействителния трудов договор е опорочен в своето начало, при възникването си. Такова противоречие с императивни правни норми при възникване на трудовото правоотношение съдът не установи, а и такова не се твърди от ищеца по насрещния иск. Въпросният закон, уреждащ собствеността и правомощията на общините, не се явява последващо основание за недействителност на напълно действителното трудово правоотношение. Цитираните от въззивника правни норми категорично не водят до такова. Последващите нормативни промени в структура, устройство, управление на общините води само и единствено до необходимост последните да предприемат съответните законосъобразни действия за привеждане в съответствие със законовите изисквания на съществуващите положения, в т.ч. щатовете си, но не обуславя недействителност на съществуващите трудови правоотношения. Община Сливен се опитва да черпи права от собственото си неправомерно поведение – бездействие във връзка с щатното си разписание и неизпълнение на влязло в сила съдебно решение.

С оглед изложеното предявеният насрещен иск е неоснователен и недоказан и като такъв правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд, като решението и в тази му част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, районният съд правилно е присъдил на Б.Т. направените от него разноски в пълния доказан размер.

С оглед изхода на процеса, районният съд правилно е осъдил ответната страна по първоначалните искове да заплати по сметка на съда дължимата държавна такса върху уважените искове и платеното от съда възнаграждение на вещото лице /чл.78, ал.6 от ГПК/. 

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемия направените от него разноски. В тази насока с молбата си адв.С. е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемия, което съдът намира за основателно. Съдът прецени, че съгласно разпоредбите на чл.7, ал.1, т.1 и чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималния размер на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемия, с оглед исковете, предмет на настоящото производство,  възлиза на сумата от 587,15лв. при заплатен такъв от 900лв. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, съдът намира, че следва да присъди на въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700лв. на основание чл.78, ал.5 от ГПК.

 Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №69/08.04.2015г. по гр.д.№294/2014г. на Новозагорски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА ОБЩИНА СЛИВЕН да заплати на Б.Т.И.  с ЕГН ********** ***-Б сумата от 700лв., представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

 

 

Решението в частта относно първоначално предявените искове с правно основание чл.128 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

Решението в частта относно насрещния иск по чл.74, ал.1 от КТ за обявяване недействителност на трудовото правоотношение между страните може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

 

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

 

                                                                                 2.