Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 24.06.2015 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и четвърти юни през двехиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                               СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 288 по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК, но по правилата за бързото производство, с оглед характера на спора.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 262/31.03.2015г. по гр.д. № 3818/14г. на СлРС, с което е предоставено упражняването на родителските права спрямо малолетното дете В.С. Ч., ЕГН ********** на майката Д.Г.Г., постановено е местоживеенето на малолетното дете да бъде при майката, на бащата С.Н.ч. е определен режим на лични контакти с детето всеки съботен ден от 9.00ч. до 12.00ч. в присъствието на майката в нейния дом, с изключение на съботните дни, попадащи в платения годишен отпуск на майката, бащата С.Н.Ч. е осъден да заплаща на малолетното дете В. чрез неговата майка и законова представителка Д.Г.Г. месечна издръжка в размер на 160 лв., считано от завежданетона исковата молба на 19.09.14г. до настъпване пълнолетие на детето или на друга законова причина за изменението или прекратяването й, заедно с обезщетение за забава върху всяка закъсняла вноска, като искът е отхвърлен над този размер до пълния претендиран такъв от 180 лв., като неоснователен и са присъдени д.т. и разноски по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, чрез особения си представител, назначен по чл. 47 ал. 6 от ГПК, обжалва ЧАСТИЧНО решението в осъдителната част, касаеща присъдената издръжка и в частта относно определения режим на лични контакти. Особеният му представител твърди в жалбата, че размерът на издръжката, определен от РС, е завишен, тъй като съдът е кредитирал свидетелските показания на майката и брата на ответника относно доходите на последния, без да има други доказателства. Счита също така, че режимът на лични контакти е много ограничен и препятства изграждането на връзка между баща и син. Детето е на една година, но това обстоятелство ежедневно се променя, то е от мъжки пол, поради което контактът с баща му не следва да се ограничава до няколко часа дневно. Поради това моли въззивния съд да отмени частично решението, като намали размера на присъдената издръжка от 160 лв. до размера на законоустановения минимум и определи  разширен контакт на лични отношения  с възможност за преспиване при бащата и пребиваване при него един месец през лятото след навършване на 5 годишна възраст. Няма нови доказателствени искания. Няма претенция за разноски.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор с който оспорва жалбата като неоснователна, развива подробна аргументация, с която оборва наведените в нея доводи. Въззиваемата страна счита, че атакуваните части от решението на първоинстанционния съд са правилни и законосъобразни и моли актът на СлРС да бъде потвърден в тях. Претендира разноски за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени искания.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представите – назначен по реда на чл. 47 ал. 6 от ГПК особен представител, който поддържа жалбата и иска тя да бъде уважена. Няма искания, не претендира разноски.

В с.з. въззиваемата, като майка и законна представителка на малолетното дете, не се явява лично, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора и моли да се потвърдят атакуваните части от решението. Няма претенция за разноски за въззивната инстанция, няма и други искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваните части от решенито са и правилни, поради което следва да бъдат потвърдени.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

По отношение на издръжката на малолетното дете:

Съдът правилно е преценил, че за уважаване по принцип на иска по чл. 143 от СК, следва да се прецени едновременното наличие на няколко предпоставки. От една страна – нуждите на искащия издръжка и от друга – възможността на задълженото да я дава лице. Тъй като задължението за издръжка на непълнолетно дете е безусловно от гледна точка на възможността на детето да се издържа с имуществото си, съдът следва да констатира и прецени само правопораждащите факти във връзка с обективните нужди на едно 2 годишно дете. Последните, според своето естество, са сведени само до най-необходимото за живот в границите на човешкото достойнство – храна, облекло, елементарно домакинство, книжки и играчки, евентуално – разходи за културни развлечения. Следва също да се вземат предвид и специфичните нужди, произтичащи от все още ниската възраст на детето, свързани с бързото израстване, посещение на детско заведение за ежедневни грижи, или осигуряване на такива в домашни условия. Макар да няма данни за отклонения в  общото му здравословно състояние, то следва да се контролира по-внимателно, предвид посочената възраст.

Също правилно и в съответствие с материалноправните разпоредби, съдът се е съобразил с възможностите на всеки от родителите, като е взел предвид и факта, че родителят, при когото детето живее – неговата майка, освен в пари, участва в неговата издръжка и в натура и като полага лични и непосредствени, ежедневни физически грижи за неговото отглеждане и възпитание.

Съдът е разпределил и доказателствената тежест относно подлежащите на доказване положителни факти, като ищцата за ищцата е установено, че получава само сумата за отглеждане на малко дете /майчинство/ и се подпомага финансово и от своите родители. За ответника е установено, действително само от косвени свидетелски показания, че при трайно установено пребиваване в Р. Италия има доходи от около 1000-15000 евро месечно. Ако той оспорва този размер, е следвало да ангажира доказателства, установяващи друг размер на доходите си, но той не е сторил това и съдът приема за доказано твърдението на ищцовата страна. Ответникът не е доказал и наличие на други, утежняващи материалното му състояние факти - като заболяване, неработоспособност или намалена такава, няма доказателства да има задължения към други непълнолетни деца.

При това положение съдът законосъобразно е приел за  база при определяне общите нужди на детето В. минималната за страната работна заплата. Като е съобразил възможностите на родителите, е преценил, че месечната издръжка на детето не следва да тангира с нормативноустановения минимум, но пак го е оставил в рамките на минималната работна заплата. Освен това ответникът, в положението си на млад, здрав и работоспособен индивид, работещ в държава от ЕС, съчетано с качеството му на баща на малолетно дете, е достатъчна предпоставка и мотивация той да положи необходимите и ефективни усилия да осигури задоволителни средства за съществуване за детето си и себе си.

Основното, непререкаемо по важност и приоритетност задължение на съда, е да защити максимално интереса на малолетното дете, в духа на съвременните изисквания на нашето и европейското гражданско общество, към което се стремим да се приобщим, поради което не може реалната и действителна, житейски обоснована необходимост, да бъде превърната в механично съотношение между две числа.

В този смисъл настоящият състав счита за неоснователно възражението на особения представител на въззивника, че 160 лв. е неоснователно висок размер на издръжката.

Към настоящия момент, с оглед обективните икономически условия във всяка значима сфера на живота, приложени към нуждите на 2 годишното дете /които в някои отношения надвишават тези на възрастен индивид/ и възможностите на родителите, минимално достатъчният размер за месечната издръжка, с оглед пола и възрастта му, е общо 300 лв., от които следва да се възложат 160 лв. на бащата, който не полага лични грижи и няма други безусловни задължения, а остатъкат от 140 лв.  – на майката, която е с по-нисък доход и полага ежедневни физически грижи за отглеждането и възпитанието на детето.

Ето защо този състав също намира, че искът е основателен до размер от 160 лв., над него – до пълния размер от 180 лв. претенцията следва да бъде отхвърлена като неоснователна. От датата на поканата – за каквато се счита предявяването на иска, следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане.

В тази част въззивната жалба е неоснователна и не следва да се уважава.

По отношение на режима на лични отношения с детето:

Съдът е възложил на майката да осъществява родителските права спрямо малолетното дете В., което налага на бащата да се определи режим на виждане и лични контакти с него. Той следва да е съобразен с местоживеенето, времето и възможностите на двамата родители, с възрастта и общото състояние на детето. След като е преценил, че детето е на 2 години, живее при майка си в подходяща, удобна и защитена домашна среда, а бащата няма постоянно местоживеене на територията на РБ, тъй като от повече от година се е установил да живее и работи в Р. Италия, решаващият съд правилно е предоставил на последния възможността да осъществява личен контакт с детето си всяка събота от 09.00 до 12.00ч. в дома му и в присъствието на майката.

Този режим към настоящия момент максимално кореспондира със сложилите се отношения и отговаря на интереса на детето. Необосновано е искането на въззивника за по-разширен режим, най-малко с оглед това, че дори в производството той се представлява от особен представител поради отсъствието му от страната. Освен това изграждането на отношенията със сина му не се препятстват от присъствието на майката, с оглед това, че тя е единственият родител, с когото малкото дете е свикнало да се чувства спокойно почти от раждането си досега. След като въззивникът не е доказал наличие на друго място, подходящо да осъществява контактите си с детето, правилно РС е преценил, че това може да става в дома на майката, където е определено местоживеенето на В.. Неоснователно е и искането на въззивната страна за предписване на режим за лични контакти за след навършване на 5 годишна възраст на детето. към момента и за предстоящия период определеният режим е адекватен с оглед горните обстоятелства, а при настъпване изменение на някое от тях – няма пречка страната да поиска изменение по надлежен ред.

Така и в тази част жалбата е неоснователна и не следва да се уважава.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите и заплати по сметка на СлОСс – д.т. в размер на  140, 20 лв. въззиваемата не е претендирала и не е доказала направени разноски и такива не й се дължат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 262/31.03.2015г. по гр.д. № 3818/14г. на СлРС в ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.

 

ОСЪЖДА С.Н.Ч. да заплати по сметка на СлОС държавна такса в размер на140, 20 лв.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                       

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

  

      ЧЛЕНОВЕ: