Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №255

 

гр. Сливен, 26.10.2015г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА   

ЧЛЕНОВЕ:    М. САНДУЛОВ

  СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №293 по описа за 2015год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

            Образувано е по въззивна жалба против Решение №291/07.04.2015г. по гр.д.№3727/2014г. на Сливенски районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от М.С.С. против „Смирнов консулт“ ЕАД, гр.София искове, както следва: иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ за признаване на уволнението за незаконно и отмяна на Заповед №59/09.07.2014 на управителя на „Смирнов консулт“ ЕАД, като погасен по давност; иск с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност; иск с правно основание чл.128, ал.1 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение за м.юли 2014г. в размер на 180лв.; иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 440лв.; иск с правно основание чл.225, ал.1 от КТ в размер на 920лв.; осъден е „Смирнов консулт“ ЕАД да заплати на М.С. обезщетение по чл.222, ал.1,т.3 от КТ в размер на 414лв., като иска е отхвърлен до пълния му размер от 460лв., като неоснователен. С решението са присъдени разноски на двете страни съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковите претенции и работодателят е осъден да заплати съответна държавна такса и разноски за вещо лице в полза на бюджета на съдебната власт.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство М.С.С. чрез пълномощник адв.М. и с нея се обжалва посоченото решение в неговите отхвърлителни части и в частта относно разноските. 

            Въззивникът М.С. чрез пълномощника си адв. М.М. посочва, че първоинстанционното решение в обжалваните му части е незаконосъобразно, постановено при неправилно прилагане на материалния закон и в противоречие със събраните в хода на съдебното дирене доказателства. По отношение на исковете по чл.344, ал.1, т.т.1 – 3 от КТ посочва, че са предявени в законоустановения срок. В предизвестието и в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение били посочени различни дати, освен това липсвало дата на връчване на заповедта за прекратяване, поради което не можело да се предположи кога точно е прекратено трудовото правоотношение и следва да се приеме, че е спазен срока за предявяване на исковете за неговата отмяна. Счита, че по същество иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ е основателен, тъй като липсвало намаляване обема на работа и работодателят не е спазил установената при прекратяването на това основание процедура. От основателността следва основателността на акцесорните искове, в т.ч. и този по чл.225, ал.1 от КТ, който бил доказан в пълния размер от 920лв. По отношение на иска по чл.128 от КТ, намира, че съдът неправилно е кредитирал заключението на вещото лице. Счита, че направения от вещото лице извод за заплащане на заплата за м.юли 2014г. с авансовото плащане с РКО от 30.06.2014г. е неправилен, тъй като аванс и заплата се плащали за минал период – период, в който работникът е положил вече труд, но не и за бъдещо време. Освен това в ордера не било посочено за кой месец е аванса. Твърди, че с РКО от 30.06.2014г. е заплатено трудовото му възнаграждение за м.юни 2014г., като остава дължимо възнаграждение за м.юли в претендирания размер от 140лв. Намира за неправилни изводите на районния съд и относно обезщетението по чл.224 от КТ.Излага подробни съображения относно погрешната преценка на съда платено ли е това обезщетение и подробни изчисления в тази насока. С оглед всичко изложено, моли въззивния съд да отмени обжалваното първоинстанционно решение в неговите отхвърлителни части и относно разноските и да постанови ново, с което да уважи изцяло исковите претенции. Претендира присъждане на направените пред двете инстанции разноски в пълен размер.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ответника  в първоинстанционното производство „Смирнов консулт“ ЕАД чрез пълномощника юриск.З., който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и обосновано, кореспондиращо със събраните по делото доказателства. Посочва, че районният съд е направил пълен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, довел до правилни фактически констатации и законосъобразни правни изводи. Поради това моли съда да потвърди атакуваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото пред настоящата инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение.

             В срока по чл. 263 ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

            С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивникът М.С., редовно призован, се явява лично и с представител по пълномощие адв.М., която поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Моли съда да отмени решението в обжалваните части и да постанови ново, с което да уважи предявените искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемото дружество „Смирнов консулт“ ЕАД, гр.София, редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие юриск. З., който оспорва въззивната жалба и поддържа подадения отговор. Излага съображения относно неоснователността на въззивната жалба. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части. Претендира присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването - и допустимо в обжалваните части.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно и незаконосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Във въззивната фаза на производството не са събирани доказателства.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от М.С.С. против „Смирнов консулт“ ЕАД, гр.София при условията на обективно кумулативно съединяване искове за признаване на уволнението за незаконно и за неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в резултат на уволнението за срок от два месеца в размер на 920лв. /с оглед допуснато от съда изменение/ с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ, иск за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение за периода 01 – 09 юли 2014г. в размер на 180лв. и предявени при условията на евентуалност обективно съединени искове за  заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 440лв. с правно основание чл.224, ал.1 от КТ и иск за заплащане на обезщетение за един месец оставане без работа поради уволнението в размер на 460лв., с правно основание чл.222, ал.1 от КТ.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Съдът намира въззивната жалба за частично основателна по отношение на иска по чл.224 от КТ, а в останалата й част, касаеща произнасянето на СлРС по исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ и чл.128 от КТ – за неоснователна.

Следва само да се отбележи, че решението на СлРС не е обжалвано в частта относно иска по чл.222, ал.1 от КТ – за присъждане на обезщетение за един месец оставане без работа поради уволнението в размер на 414 лв. и в отхвърлянето му в останалата част до пълния претендиран размер от 460лв. и в тази част същото е влязло в сила.

На първо място, по отношение на исковете за признаване на уволнението, извършено със Заповед №59/09.07.2014г. на управителя на „Смирнов консулт“ ЕАД за незаконно и за неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в резултат на уволнението за срок от два месеца в размер на 920лв. /след допуснато от съда изменение/ с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ, следва да се отбележи, че въззивният съд споделя крайните правни изводи на първоинстанционния съд.

Според настоящия състав иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ е погасен по давност, поради което се явява неоснователен.

Съгласно разпоредбата на чл.358, ал.1, т.2 от КТ искът по спор за прекратяване на трудовото правоотношение се предявява в двумесечен срок, а съгласно разпоредбата на чл.358, ал.2, т.1 от КТ срокът започва да тече от деня на прекратяването. Срокът, съгласно посочената разпоредба е давностен и води до неоснователност на иска. Моментът на прекратяване на трудовия договор е определен от законодателя в разпоредбите на чл.335 от КТ, като зависи от вида на прекратяването. В случая е налице прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя с отправяне на писмено предизвестие на основание чл.328, ал.1, т.3 от КТ, поради намаляване обема на работа. Със Заповед №2/06.06.2014г. работодателят е отправил 30-дневно писмено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца С., като в него изрично е посочено основанието за прекратяване – намаляване обема на работа, срока на предизвестието и момента, от който същият тече – 09.06.2014г. Предизвестието е връчено на работника на 06.06.2014г. От посочения в предизвестието момент – 09.06.2014г. започва да тече срока му и същият изтича на 09.07.2014г., съгласно правилото за броене на сроковете по дни. Съгласно разпоредбата на чл.335, ал.2, т.1 от КТ при прекратяване с предизвестие /както е в случая/, трудовият договор се прекратява с изтичане срока на предизвестието, а това е 09.07.2014г. В случая е без значение дали и кога е издадена констатиращата прекратителния факт заповед. Трудовото правоотношение и без такава заповед е прекратено с изтичане на срока на отправеното предизвестие. Следователно от 09.07.2014г. започва да тече двумесечния давностен срок за предявяване на иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ и изтича на 09.09.2014г. /работен ден/. Към момента на предявяването на иска на 11.09.2014г. срокът е бил изтекъл и искът се явява погасен по давност. Тъй като е налице своевременно направено с отговора на исковата молба възражение от страна на работодателя, правилно районният съд е констатирал погасяването по давност на иска и го е отхвърлил като неоснователен.

Неоснователността на главния иск за признаване уволнението за незаконно и неговата отмяна обуславя и неоснователността на иска за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ  и правилно и законосъобразно е отхвърлен от районния съд.

Неоснователността на иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ обуславя неоснователността и на иска по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради уволнението, тъй като обуславящата предпоставка е незаконността на уволнението, по който въпрос с оглед погасяването по давност на главния иск, съдът не може да се произнесе.

По отношение за иска за заплащане на изплатено трудово възнаграждение за периода 01-09.07.2014г. в размер на 180лв., въззивният съд споделя напълно извода на първоинстанционния съд за неоснователност на претенцията. На първо място следва да се посочи, че видно от заключението на вещото лице, размерът на трудовото възнаграждение за този период е 140лв. Анализирайки всички събрани по делото писмени доказателства, въззивният съд приема, че това възнаграждение е заплатено на ищеца. Действително, с оглед изричните уговорки в трудовия договор между страните относно сроковете за плащане на възнаграждението за положен труд – до 25-то число на месеца, следващ месеца, за който се дължи възнаграждението, съдът намира, че с РКО №714/30.06.2014г.  не е заплатено дължимото за м.юли 2014г. трудово възнаграждение. Съгласно правилата за заплащане на работната заплата при въпросния работодател, възнаграждението за м.юли 2014г., в т.ч. и евентуално авансово плащане е следвало да се извърши през м.август 2014г. С оглед на това и имайки предвид установените две плащания на работна заплата по банков път през м.август 2014г., съдът приема, че с тези плащания е изплатено и дължимото на ищеца трудово възнаграждение за м.юли 2014г. Следва да се отбележи, че нито съда, нито вещото лице са в състояние да установят по безспорен начин плащанията на заплата между страните, тъй като представените документи касаят само част от периода на трудови взаимоотношения между тях /м.април – м.юли 2014г./, като не е ясно с представените РКО каква част и за кой точно период са извършвани плащания на трудово възнаграждение. Поради това, с оглед отразяването като основание за банковия превод през м.август 2014г., че се касае за работна заплата и имайки предвид сроковете за плащането й при конкретния работодател, то съдът  приема, че дължимото за м.юли 2014г. трудово възнаграждение е изплатено на работника, наред с останали части от предходни работни заплати, тъй като явно между страните е било налице несистемност при плащането на работната заплата и липса на точна документация за това /напр. не са представени ведомости за заплащане на работна заплата/, като плащането е ставало по различни начини – в брой и по банков път без изрична регламентация в трудовия договор и в правила на работодателя.

По отношение на иска за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ:

Въззивният съд намира предявения иск за частично основателен, като споделя изложените във въззивната жалба съображения.

 Съгласно разпоредбата на чл.224, ал.1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж.

Безспорно по делото се установи, че ищецът има право на платен годишен отпуск от 20 работни дни /чл.10 от сключения между страните трудов договор/, като същият е ползвал през 2014г. два работни дни платен годишен отпуск на 10 май 2014г. и на 31 май 2014г., т.е. неизползвания платен годишен отпуск е за 18 работни дни. Това се потвърждава и от допълнителното заключение по назначената пред районния съд съдебно-икономическа експертиза. Съгласно разпоредбата на чл.224 от КТ същият има право на парично обезщетение за този неизползван платен годишен отпуск, възлизащо на сумата от 354,86лв. след приспадане на дължимия данък, съгласно заключението на вещото лице.

Работодателят, носещ доказателствената тежест, не е установил по пътя на пълното доказване по безспорен начин заплащането на това обезщетение. Всички представени по делото документи относно плащане на суми на ищеца касаят работна заплата /РКО, като следва да се отбележи, че те са за период преди прекратяване на трудовото правоотношение, когато правото на това обезщетение още не е било възникнало, поради което с тях не е било заплатено същото/. Съдът не приема, че банковите преводи през м.август 2014г. включват заплащане на това обезщетение, тъй като при тях като основание за превода е записано изрично работна заплата, а въпросното обезщетение не е такава. Други доказателства относно заплащането му няма ангажирани. Представеният фиш за заплата за м.юли 2014г., в който е начислено такова обезщетение не доказва плащането му. Работодателят е този, който следва по безспорен начин да докаже плащането на обезщетението по чл.224 от КТ и при неизпълнение на това му процесуално задължение, следва да понесе своеобразната санкция на тежестта на доказване, като съдът приеме за ненастъпил недоказания факт, а именно приеме, че не е изплатено дължимото обезщетение по чл.224 от КТ за неизползван платен годишен отпуск.

С оглед изложеното исковата претенция по чл.224 от КТ е основателна и следва да се уважи до размера на сумата, посочена от вещото лице – 354,86лв. и да се отхвърли в останалата част до пълния претендиран размер от 440лв. Върху главницата следва да се присъди и законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба – 11.09.2014г. до окончателното й изплащане.

Тъй като правните изводи на въззивната инстанция не съвпадат с тези на районния по отношение на иска по чл.224 от КТ, то решението следва да се отмени в частта, с която иска е отхвърлен до размера от 354,86лв., като сумата се присъди на ищеца – въззивник, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба. Решението на първоинстанционния съд в останалите обжалвани части относно исковете по чл.344, ал.1, т.1, т.2, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ и чл.128 от КТ и в отхвърлителната му част над сумата от 354,86лв. за иска по чл.224 от КТ е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

Както бе посочено по-горе, решението на СлРС не е обжалвано и е влязло в сила в частта относно иска по чл.222, ал.1 от КТ.

С оглед изхода на спора по иска по чл.224, ал.1 от КТ, на ищеца в първоинстанционното производство на основание чл.78, ал.1 от ГПК се дължат допълнително разноски, съразмерно с уважената част от исковете в размер на 81лв., които следва да му се присъдят.

На ответника в първоинстанционното производство на основание чл.78, ал.3 от ГПК се дължат разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции в размер на 471,17лв., при присъдени такива в размер на 450лв., но с оглед разпоредбата на чл.271, ал.1, изр. второ от ГПК, тъй като решението не е  обжалвано от другата страна - ответника, то решението в частта относно присъдените на работодателя разноски следва да се остави в присъдения му размер.

Ответното дружество – работодател следва да бъде осъдено да заплати допълнителна държавна такса върху уважения размер на иска по чл.224 от КТ в размер на 50лв.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба, следва да се разпредели съразмерно между страните. Двете страни са претендирали разноски пред въззивната инстанция.

На въззивника С. следва да се присъдят разноски в размер на 86лв., с оглед частичната основателност на неговата въззивна жалба.

На въззиваемото дружество следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение, с оглед частичната неоснователност на въззивната жалба в размер на 214,15лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 

ОТМЕНЯ Решение №291 от 07.04.2015г., постановено по гр.д. №3727/2014г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от М.С.С. с ЕГН ********** *** против „Смирнов консулт“ ЕАД с ЕИК 175441337, със седалище и адрес на управление: гр.С., район В., ул.“М. Б.“ №*, ет.* иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение за неизползван  платен годишен отпуск до размера от 354,86лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ОСЪЖДА  „СМИРНОВ КОНСУЛТ“ ЕАД с ЕИК 175441337, със седалище и адрес на управление: гр.С., район В., ул.“М. Б.“ №*, ет.* да заплати на М.С.С. с ЕГН ********** *** сумата от 354,86лв. – чиста сума за получаване, представляваща обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск за 18 работни дни, ведно със законната лихва за забава, считано от 11.09.2014г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 81лв., представляваща допълнително дължими разноски за първата инстанция, съразмерно с уважената част от исковете и сумата от 86лв., представляваща съразмерна част от направените пред  въззивната инстанция разноски.

 

ОСЪЖДА М.С.С. с ЕГН ********** *** да заплати на „СМИРНОВ КОНСУЛТ“ ЕАД с ЕИК 175441337, със седалище и адрес на управление: гр.С., район В., ул.“М. Б.“ №*, ет.* сумата от 214,15лв., представляваща съразмерна част от разноските за въззивната инстанция.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №291 от 07.04.2015г., постановено по гр.д. №3727/2014г. по описа на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА „СМИРНОВ КОНСУЛТ“ ЕАД, ЕИК 175441337, със седалище и адрес на управление: гр.С., район В., ул.“М. Б.“ №*, ет.* да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СлОС държавна такса в размер на 50лв.

 

 

Решението в частта относно исковете по чл.344, ал.1, т.1, т.2, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 ГПК.

 

 

Решението в частта относно исковете по чл.128 от КТ и чл.224, ал.1 от КТ е окончателно.

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                             

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

 

                                                                                         2.