Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 174

 

гр. Сливен,  03.07.2015г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на  първи юли през две хиляди и петнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                      Мл. с. НИНА КОРИТАРОВА    

при участието на прокурора ………и при секретаря П.С. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  303   по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 251/30.03.2015 г. по гр.д.№ 2071/2013 г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен  предявеният от „Банка Пиреос България” АД, ЕИК  831633691,със седалище гр. С., район „М.”, бул. „Ц. Ш.” № * иск с правно основание чл.415 ал.1 вр. с чл. 422 ал.1 от ГПК за приемане за установено, че Х.Д.Д. ЕГН ********** *** й дължи въз основа на сключен между тях на 25.07.2007 г. договор за издаване и обслужване на международна кредитна карта при промоционална програма „1,5% бонус” сумите, за които в производството по ч.гр.д. № 5590/2012 г.  на банката е издадена заповед № 3683/20.11.2012 г. – 3211.41 лв. договорна лихва за периода  10.03.2009 г. – 14.11.2012 г. и 802.12 лв. такси по чл.8 ал. 4 от договора начислени за същия период и е осъдена банката да заплати на ответника направените по делото разноски.

Подадена е въззивна жалба от банката-ищец, в която се твърди, че решението е неправилно, постановен в противоречие с материалния закон, съдопроизводствените правила и необосновано, като при разглеждане на делото и постановяване на решението съдът е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила относно събирането и преценката на доказателствата в тяхната съвкупност.  Съдът е приел, че претенцията за присъждане на лихва за периода от 10.03.2009г. до 14.11.2012 г. е неоснователен поради изтичане на  тригодишна давност.  Съгласно чл. 15 от сключения договор кредитополучателят се е задължил да заплаща лихва за ползването на усвоената сума и при уговорените условия, както и договорна наказателна лихва за забава.  Дружеството е претендирало дължимата лихва, като заявлението за издаване на заповед за изпълнение е изпратено по пощата на 15.11.2012г. В решението съдът е приел, че изискуемостта на вземанията по договора е настъпила на 31.03.2009 г., поради което е погасено с изтичането на 3-годишна давност.  За погасени обаче следва да се приемат само вземанията за периода от 1.04.2009 г. до 15.11.2009г. За вземанията за договорна лихва изискуеми след тази дата давността не е изтекла, поради което неправилно е отхвърлена претенцията. Неправилен е изводът на съда, че договорът е прекратил действието си в края на м. Март 2009 г., поради което лихвите са недължими. Лихвата се дължи за ползването на предоставената с договора за кредит парична сума,размерът на която е уговорен в договора и общите условия към него. До подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а и след този момент, ответникът е продължил да ползва отпуснатата му парична сума, поради което е длъжен да заплаща дължимата лихва в уговорените между страните размери. С оглед на това решението е неправилно в тази част и следва да бъде отменено. Ако евентуално съдът приеме, че след прекратяването на договора „Банка Пиреос”не може да претендира лихви съобразно уговорения с договора размер, то се иска присъждане на законна лихва за забава върху усвоената главница за периода от 1.04.2009 г. до 15.11.2012 г. в общ размер на сумата от 727.42 лв. , като е приложена и подробна справка за формиране на тази претенция.  На второ място се сочи, че неправилно съдът е отхвърлил и претенцията за присъждане на такси, като е приел, че  те представляват периодично плащане и се погасяват с изтичането на 3-годишна давност.  Излагат се съображения, че заплащането на такси не е периодично плащане по смисъла на чл.111 б.”В” от ЗЗД. Размерът и тяхната изискуемост зависи от действията на кредитополучателя и използването на кредитната карта и те не стават изискуеми през определен период от време.  Поради това се иска да бъде уважена тази претенция като решението бъде отменено и в тази част.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба в който се твърди, че тя е неоснователна. Сочи се, че не са налице процесуални нарушения. Развиват се съображения, че  правилно съдът е приложил материалния закон и е приел, че вземанията са погасени по давност. Възразява се срещу начина, по който в жалбата е интерпретиран въпросът за изтичането на давността. На второ място се сочи , че неоснователно е оплакването относно отхвърлената претенция за сумите формирани от дължими такси. Липсват доказателства по делото, че таксите не са периодични, а една от многото такси е годишна такса, но тя се явява периодична , тъй като се плаща всяка година. За начина на заплащане на останалите такси липсват доказателства по делото. От представените счетоводни извлечения по движението на кредита обаче е видно, че такива такси и комисионни са се начислявали периодично. Поради това решението на съда е правилно. По повод направеното евентуално искане за присъждане на законна лихва, то този иск е предявен директно пред втората инстанция и с това искане въззивникът иска да замени иск за договорни лихви с иск за законни лихви, което е недопустимо. Поради това се иска да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания, а и двете страни са претендирали разноски пред тази инстанция.

В с.з. за въззивника на се явява представител. Постъпила е писмена молба от представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

В с.з. въззиваемият те се явява. Явява се представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  отхвърляне на иска.

   Възражението в жалбата касае основният извод на съда, че е изтекла предвидената в закона давност за претендираните лихви и такси. Правилно и законосъобразно обаче, като е изложил и подробни мотиви за това, съдът е приел, че на първо място на длъжника не е била връчена редовно покана за изпълнение и на второ място, че договорът между страните е прекратен. Обосновано съдът е приел, че договорът влиза в сила с получаването на карта от картодържателя и срокът му на действие изтича два месеца след изтичане на срока на валидност на картата. Не е спорно, че картата е валидна до м.януари 2009г., поради което съдът е приел, че договорът преустановява своето действие в последния ден на м.март 2009г. След като от този момент действието на договора е преустановено, то картодържателят не дължи лихви и такси на банката, които тя е начислявала за месеците следващи месец март 2009г. Нови възникнали договорни лихви и такси не се дължат и съдът правилно е преценил, че в случая се дължи единствено мораторна лихва за забава, но вече не на основание на договорна клауза.

 Така за падеж на задълженията на въззиваемия правилно е преценено, че следва да се приеме датата 31.03.2009г. и от 01.04.2009г. е започнала да тече погасителната давност за претендираните вземания за лихви и такси, която е изтекла на 01.04.2012г., съгласно изключенията, предвидени в чл.111 б.в от ЗЗД. Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение е депозирано през м.ноември 2012г., т.е. след изтичането на срока, касаещ тяхната погасителна давност. Като е достигнал до тези изводи съдът е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт.

По отношение на възражението, че вземането за такси се погасява с изтичането на петгодишна давност настоящият състав го намира за неоснователно. От доказателствата по делото е установено, че начисляването на таксите е ставало периодично, една от тези такси е годишна, което безспорно я прави периодична, поради което правилно съдът е приел, че и това вземане се погасява с изтичането на срока предвиден в чл.111 от ЗЗД.

Последното искане в жалбата е след като съдът е отказал присъждането на лихвите, така както са претендирани, съобразно договора, то да бъдат присъдени законните лихви за забава върху усвоената главница за периода от 01.04.2009г. до 15.11.2012г. В случая обаче сме в хипотезата на предявен иск по чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 от ГПК за установяване съществуването на вземане за което е било подадено заявление и съдът преценява съществуването на вземането така както то е претендирано в самото заявление за издаване на заповед за изпълнение. В това заявление не е претендирана законна лихва за забава, поради което такава в това производство не може да бъде присъдена.

В обобщение настоящият състав намира, че решението на РС се явява правилно, законосъобразно и обосновано.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъждани в размер на сумата от 500 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 251/30.03.2015 г. по гр.д.№ 2071/2013 г.  на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА „Банка Пиреос България” АД, ЕИК  831633691,със седалище гр. С., район „М.”, бул. „Ц. Ш.” № * да заплати на Х.Д.Д. ЕГН ********** *** сумата от 500 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

        

         Решението не подлежи на обжалване.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: