Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 08.07.2015 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на първи юли през двехиляди и петнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА ЧЛЕНОВЕ:                                                                  МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                     СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр. д.  N 308 по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 275/03.04.2015г. по гр.д. № 4554/14г. на СлРС, с което е осъден Г.Ж.И. да заплати на ЗД „Евроинс” АД, гр. София, на основание чл. 213 ал. 1 от КЗ главница в размер на 525 лв., представляваща половината от изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Каско на МПС”, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 02.04.2013г. до окончателното изплащане и сумата 294, 85 лв., представляваща  обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху сумата, изтекла до 01.04.2013г., и са присъдени на ищеца разноски по делото в размер на 740 лв.

Въззивникът  – ответник в първоинстанционното производство, обжалва изцяло решението чрез назначения си особен представител, като  счита, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Счита, че не са налице данни застрахованият да е заплатил първата и следващите вноски от застрахователната премия по застрахователния договор, който, съгласно ОУ, следва да се счита прекратен 15 дни след изтичане на падежа на съответната премийна вноска. Освен това въззивникът заявява, че исковете са погасени по давност, тъй като по отношение на главницата е приложима разпоредбата на чл. 197 от КЗ, която предвижда тригодишен давностен срок за предявяване на иска за заплатеното застрахователно обезщетение, погасена била и претенцията за лихви до подаването на исковата молба. С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решетние и вместо това постанови ново, с което отхвърли като неоснователни предявените искове. Няма претенция за разноски.

С въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и заявява, че атакуваното решение не страда от пороци, твърденията, изложени от въззивника са неоснователни, решаващият съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което моли да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция за юрисконсултско възнаграждение. Няма нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично и не се представлява.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, подадено е писмено становище от пълномощник по чл. 32 т. 3 от ГПК, който оспорва жалбата като неоснователна, поддържа отговора и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло. Претендира присъждане на разноски.

Няма подадени писмени защити по реда на чл. 149 ал. 3 ат ГПК.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено в неправилната си част, а в останалата - потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Въззивният състав, споделя отчасти и правните изводи на РС, които в голямата си част намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са частично основателни.

Ищецът е ангажирал безспорни доказателства за възникване на валидно застрахователно правоотношение между него, като застраховател, и обезщетения собственик на ППС – ДАФ 3000 с ДК№ СТ 4133 НН, с участието на който е настъпило ПТП, с предмет застраховка “Каско на МПС”, действаща за периода 23.04.2008г. – 22.04.2009г. Договорът е валиден, всички вноски по застрахователната премия  са платени изцяло и в срок от застрахованото лице, поради което страните са обвързани с правата и задълженията по него.

Също по несъмнен начин е доказано наличието на предпоставките, визирани от фактическия състав на чл. 213 ал. 1 от КЗ за ангажиране отговорността на ответника в качеството му на пряк причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застраховка “Каско”, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увреденото и застраховано от него лице до претендирания размер от 535 лв.

Правото на застрахователя да встъпи в правата на застрахованото от него увредено лице срещу прекия причинител на вредите възниква по силата на законовата норма на чл. 213 ал. 1 от КЗ, обуславя се от деликтното правоотношение мужду последните двама и предпоставка за упражняването му е осъществяване на юридическия факт на плащане на застрахователното обезщетение за вредите в изпълнение на договора за имуществено застраховане.

Наличието на деликта, като стоящ в основата на правото на обратния иск юридически факт, настоящият въззивен състав счита, че е непререкаемо доказано. РС е събрал непосредствено доказателства, установяващи механизма на настъпване на ПТП, който обосновава виновното противоправно поведение на ответника. Установен е надлежно видът и размерът на вредата, както и причинната й връзка с неговите действия. Презумпцията за вина също не е оборена, доколкото констатираното поведение е противоправно /противоречи на императивни правни норми от ЗДП / и не може да се приеме, че действията на прекия причинител са в резултат на причини, за които не отговаря.

Размерът на застрахователното обезщетение по имуществената застраховка се определя в съответствие с клаузите на конкретния договор и разпоредбите на КЗ, като съгласно чл. 208 ал. 3 от КЗ то трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието и се дължи от застрахователя в границите на уговорената в договора застрахователна сума.

Така, ищецът-застраховател, след като е установил пълния размер на вредата, причинена при ПТП, и след като на автомобила е бил извършен ремонт, е заплатил в полза на застрахованото увредено лице застрахователно обезщетение, чрез превеждане на сумата 1050 лв. по банков път на 03.06.08г. на сервиза, извършил ремонта. Поради това за него се поражда  право да търси връщането й, доколкото не се установява сумата да надхвърля действителната пазарна стойност на щетите и е в рамките на уговорената в договора застрахователна сума, изчислена към момента на настъпване на застрахователното събитие. В случая ищецът–застраховател претендира от ответника-причинител половината от заплатеното обезщетение в размер на 525 лв., както и 10 лв. ликвидационни разходи.

С оглед изложеното регресният иск на застрахователя е доказан и се явява изцяло основателен и следва да бъде уважен за пълния претендиран размер, представляващ половината от заплатеното от него  обезщетение на увреденото лице по имуществената застраховка “Каско на МПС”.

Настоящият въззивен състав не споделя виждането на въззивника, че неправилно решаващият съд не е уважил възражението му за изтекла погасителна давност, което би довело до неоснователност, а оттам- и до отхвърлянена главния иск. Регресното вземане на застрахователя не се погасява с 3 годишна давност, на основание чл. 197 ГПК, тъй като то не произтича от застрахователния договор, а от закона- чл. 213 КТ, поради което разпоредбата на  чл. 197 КЗ и клаузите от общите условия на застрахователния договор не се отнасят до регресното право на застрахователя, а касаят само отношенията между страните по застрахователния договор /застраховател и застрахован/. В отношенията между застрахователя и делинквента приложение намира общата 5 годишна погасителна давност и в случая тя не е била изтекла към момента на предявяване на иска.

Акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва изтекла от датата на плащане на обезщетението – 04.06.08г. до 01.04.13г. /както е заявена/, се обуславя по принцип от основателността на главната претенция за връщане на платеното застрахователно обезщетение. Доколкото обаче ответната страна още с отговора на исковата молба е направила възражение за изтекла погасителна давност по отношение на този иск,, въззивният съд счита, че то е основателно за периода 04.06.08г. – 01.04.10г. – тоест правото на ищеца да търси по исков път обезщетение за забава за този период се е погасило, тъй като предвидената в чл. 111 б. „в“ от ЗЗД 3 годишната давност /която е приложима за настоящото вземане за лихви/ е изтекла. Поради това искът е основателен и доказан само за непогасената си по давност част, касаеща периода на забавата – 02.04.10г. – 01.04.13г., в размер общо на 161, 18 лв. и за тази сума и период следва да се уважи. За предходния период до датата на плащане и за остатъка от сумата – 133, 67 лв. искът, като неоснователен, следва да бъде отхвърлен. Върху присъдената главница се дължи и обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на завеждане на исковата молба – 02.04.13г. до окончателното изплащане.

Щом правните изводи на двете инстанции частично съвпадат, въззивният съд следва да потвърди решението в частта, касаеща присъдената главница и обезщетението за забава от предявяването на иска напред, и за минал период - от 02.04.10г. до завеждането на исковата молба, а за разликата в размера и периода – да го отмени и вместо това постанови ново, с което го отхвърли. Поради това и следва на ищеца да присъди разноски съразмерно на уважената част от исковете – тоест – 620, 80 лв. За присъдените над тази сума до размер от 740 лв. разноски, решението следва да бъде отменено.

С оглед изхода на процеса на въззиваемия следва да се присъдят разноски съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба, в размер на 251, 68 лв.

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

                       

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение  № 275/03.04.2015г. по гр.д. № 4554/14г. на СлРС В ЧАСТИТЕ, с които е осъден Г.Ж.И. да заплати на ЗД „Евроинс” АД, гр. София обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху присъдената главница за периода от 04.06.2008г. – 01.04.2010г. и за сумата над 161, 18 лв. /133, 67 лв./, както и разноски по делото за сумата над 620, 80 лв., като  НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от ЗД „Евроинс” АД, гр. София ЕИК 121265113 със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., бул. „Х. К.“ № * против Г.Ж.И. ***, чрез особения му представител адв. В.К. от САК иск по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху присъдената главница за периода 04.06.2008г. – 01.04.2010г. и за сумата 133, 67 лв., както и претенцията за разноски по делото за сумата над 620, 80 лв., като  НЕОСНОВАТЕЛНИ.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение  № 275/03.04.2015г. по гр.д. № 4554/14г. на СлРС в останалата обжалвана част.

 

ОСЪЖДА Г.Ж.И. да заплати на ЗД „Евроинс” АД, гр. София направените разноски по делото в размер на 251, 68 лв. за въззивното производство.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, поради цена на обжалваемия интерес под  5 000 лв.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: