Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

гр. Сливен, 16.07.2015г.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на петнадесети юли  през две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                           СТЕФКА МИХАЙЛОВА    

при участието на прокурора ………и при секретаря М.Т. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  334   по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 378/12.05.2015 г.по гр.д. № 871/2012 г. на Сливенския районен съд, с което е осъдено  „Дием” ООД със седалище и адрес на управление гр. С., ул.”М.” № * Булстат 119762761, представлявано от управителя С.Г. да заплати по предявения като частичен иск с правно основание чл.73 ал.1 от ЗС на „Евротекстил 2000” ООД, със седалище и адрес на управление гр. С., кв.”М.*,Булстат 119523204, представлявано от управителя Д.Г.  сумата от 7351.26 лв., представляваща дължима от първото на второто от дружествата обезщетение за ползване в периода от 01.08.2011 г. до 27.02.2012 г. включително от „Дием” ООД на недвижим имот, собственост на „Евротекстил 2000” ООД с идентификатор 67338.605.314, находящ се в гр. Сливен,  промишлена зона, с площ 3905 кв.м., с трайно предназначение –урбанизирана, начин на трайно ползване – за друг вид производства, складов обект и е отхвърлен като неоснователен частичният иск за разликата над размера 7351.26 лв. до пълния  претендиран от 36000.00 лв. Отхвърлено е искането на ищеца за присъждане на законна лихва, считано от 29.04.2014 г. до окончателното изплащане, прекратено е поради недопустимост производството по делото относно изменението на частичния иск чрез добавяне на допълнителен период от време, за който се търси обезщетение, а именно за периода  от 27.02.2012 г. до 29.04.2014 г. и са осъдени страните да си заплатят разноски съобразно уважената и отхвърлената част от иска.

Подадена е въззивна жалба от ответното дружество в първоинстанционното производство, като се твърди, че съдебното решение е неправилно, материално и  процесуално незаконосъобразно и необосновано в частта, ответникът е осъден да заплати обезщетение за ползването на недвижимия имот, в частта, с която е осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски и в частта, с която на ответното дружество не са присъдени разноски над присъдената сума от 238.74 лв. до пълния претендиран размер. На първо място се прави възражение относно извода на съда, че ползването на имота не е било правомерно. Твърди се, че държането на имота е получено на основания подписаният между страните предварителен сговор и с изричното знание и съгласие на законните представители на ищцовото дружество. Сочи се, че ответното дружество е извършило трайни подобрения в имота, като за тези подобрения не е имало възражение от представителите на ищеца.  Не са били предприемани никакви действия за спиране на извършените подобрения, които са на значителна стойност и не би могло ползването на имота от страна на ответното дружество до датата на връчването на нотариалната покана – 06.08.2011г., да се квалифицира като добросъвестно, а след тази дата като недобросъвестно. На трето място съдът не е посочил възприетата от него наемна цена за кой вариант е относима – за този при който не е било възможно имота да се ползва поради неговата непригодност или при този, при който имотът е бил във вида след извършените множество трайни подобрения. Съдът не е посочил и момента, от който подобренията извършени от ответника са били завършени и имотът е бил във вид  позволяващ ползването му по предназначение. Липсата на анализ на тези факти сочи, че фактическата обстановка не е била изяснена и че делото е решено при липсата на каквито и да е доказателства, които установяват основателност на претенцията. Развиват се съображения за това, че съдът не е признал правото на задържане на имота осъществено от ответника във връзка със заплащане стойността на извършените подобрения. Излагат се съображения, че изводите на съда в тази насока са изцяло дискредитирани. На следващо място се сочи, че експертизата не е достатъчно обоснована, тъй като всички доказателства установяват невъзможността имота да се използва за производствена или за складова дейност. Без извършените подобрения имотът не може да се ползва по предназначение, а този факт изключва ползването на имота от ответното дружество за производствена и складова дейност.  Излагат се съображения относно обстоятелството, че извършваните подобрения в имота са станали със съгласието на представителите на ищеца. На следващо място се сочи, че „Дием”ООД е получило държането на имота със знанието и съгласието на законните представители на ищеца и на основание на подписания между страните договор. Правят се възражения за това, че в предварителния договор имотът не е бил идентифициран и индивидуализиран, което е задължение на ищеца и което той не е изпълнил, поради което не се е пристъпило към сключване на окончателния договор. На последно място се сочи, че ищецът не е успял да установи, че за ответното дружество е възникнало основание за ангажиране на имуществената му отговорност за заплащане на обезщетение за ползване на чужд имот. Правят се възражения във връзка с процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение като на първо място предявените искове не са били конкретно определени и ищецът не е посочил отделно техните размери за съответните месечни периоди, като е бил предявен общ бланкетен иск за обща сума и период. Съдът не е изложил съображения относно наведените от ответното дружество възражения като не е обсъдил поддържаната теза от  представителя на ответното дружество за прилагане на чл.70 ал. 2 от ЗС и на чл.70 ал.3 от ЗС. На последно място съдът е постановил обжалваното съдебно решение при неизяснена фактическа обстановка, като се излагат съображения за това. Поради това се иска да бъде отменено атакуваното решение и да се постанови ново, с което да се отхвърлят изцяло предявените искове като се претендират разноски за двете инстанции.

В срока по чл.263 от ГПК не е постъпил писмен отговор на тази жалба.

В с.з. за въззивника се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

В с.з. за въззиваемата страна се явява представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба.

Съдът констатира, че постановеното решение е недопустимо съгласно разпоредбата на чл. 270 ал.3 от ГПК.

В с.з. проведено на  03.10.2014 г. процесуалният представител на ищеца е предприел на основание на чл.214 от ГПК изменение на иска чрез увеличаване размера на претендираното обезщетение от 9000.00лв. на 36000.00лв. и е уточнил, че това представлява цена на частичния иск. Съдът е приел, че това действие е извършено своевременно като му е бил представен документ за доплатена д.т. върху увеличената цена на иска и на основание чл.214 от ГПК е определил, че приема изменението на частичния иск чрез увеличаване на неговата цена от 9000.00лв. на 36000.00лв.

Цената на иска е релевантна по отношение на определянето на родовата подсъдност на делото, приложимият съдопроизводствен ред по търговски дела и касационната обжалваемост на въззивното решение. Императивният характер на тези правила сочи, че те не могат да бъдат променяни дори по съгласие на страните, а още по.малко по едностранната воля на едната от тях. Така ако нарушението на правилата на родовата подсъдност бъде установено от  първоинстанционния съд, той следва да прекрати образуваното пред него производство и да препрати делото пред съответния компетентен съд на основание на чл.118 ал. 2 от ГПК.  В случая това не е било сторено и при подадена въззивна жалба въззивният съд проверява служебно допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част. Следва да бъде съобразено и правилото на чл. 270 ал.3 и 4 от ГПК като съгласно последната решението на окръжния съд не може да бъде обезсилено само поради това , че искът е бил подсъден на районния съд. По аргумент за противното решението на районния съд постановено по дело, което е  родово  подсъдно на окръжния съд следва да бъде обезсилено като недопустимо. Недопустимостта е вторият по тежест порок на съдебните решения и волята на законодателя за стриктно съблюдаване на правилата на родовата подсъдност е напълно ясно и недвусмислено изразено особено в случаите, при които тя по изключение е възложена на окръжните съдилища – чл.104 от ГПК.

Така в случая като е приел изменението на иска от 9000.00 на 36000.00лв. районният съд е следвало да съобрази, че с изменението делото не му е родово подсъдно съгласно разпоредбата на чл.104 т.4 от ГПК и е следвало да прекрати производството като изпрати делото на окръжния съд. Поради това постановеното решение следва да бъде обезсилено като недопустимо, производството по делото пред СлРС следва да бъде прекратено, а делото да бъде разгледано от СлОС като родово компетентен съгласно разпоредбата на чл.104 от ГПК.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ОБЕЗСИЛВА решение № 378/12.05.2015 г. по гр. д. № 871/2012 г. на Сливенския районен съд, като недопустимо.

ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 871/2012 г. по описа  на Сливенския районен съд и ПОСТАНОВЯВА делото да бъде разгледано от Сливенския окръжен съд.

Препис от решението след влизането му в сила да се изпрати на Сливенския районен съд .

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ: