Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

гр. Сливен, 17.09.2015г.

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди и петнадесета година в състав: 

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА      

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл. С. НИНА КОРИТАРОВА

 

при секретаря, като разгледа докладваното от младши съдия  Нина Коритарова възз.гр. д. № 335 по описа за 2015 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „ЕКС ДЕБТ МЕНИДЖМЪНТ”ООД, ЕИК 202793388, със седалище и адрес на управление гр. С., община С., ул. „М.” № *,  с която се обжалва Решение № 341/24.04.2015 г. на Сливенски районен съд по гр. д. № 3222/2014 г. с което се отхвърля предявения от жалбоподателя иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр.  чл. 422, ал. 1 ГПК, с който се претендира да се признае за установено, че Т.К.П., ЕГН **********,*** представляван от назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК  особен представител адв. Д.М. *** дължи на  „ЕКС ДЕБТ МЕНИДЖМЪНТ”ООД, ЕИК 202793388 сумата от 223,27 лв., представляваща задължение по договор за кредит Транскарт на физическо лице от 29.06.2005 г. и Договор за цесия от 13.02.2014 г. ведно със законната лихва, считано от 27.05.2014 г. до окончателното й плащане; сумата от 165,25 лв. представляваща договорна лихва за периода от 25.08.2009 г. до 27.05.2014 г., сумата от 572 лв., представляваща такса за периода  от 25.08.2009 г. до 27.05.2014 г., както и разноски в размер на 25 лв за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение изцяло, като нищожно, недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго с което да признае за установено, че Т.К.П., ЕГН **********,*** представляван от назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК  особен представител адв. Д.М. *** дължи на  „ЕКС ДЕБТ МЕНИДЖМЪНТ”ООД, ЕИК 202793388 сумата от 223,27 лв., представляваща задължение по договор за кредит Транскарт на физическо лице от 29.06.2005 г. и Договор за цесия от 13.02.2014 г. ведно със законната лихва, считано от 27.05.2014 г. до окончателното й плащане; сумата от 165,25 лв. представляваща договорна лихва за периода от 25.08.2009 г. до 27.05.2014 г., сумата от 572 лв., представляваща такса за периода  от 25.08.2009 г. до 27.05.2014 г., както и да присъди направените съдебни и деловодни разноски в първоинстанционното дело.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство обжалва посоченото решение изцяло, като неправилно и необосновано. Посочва, че районният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и установените обстоятелства, което довело до неправилни правни изводи, оттам и до цялостно неправилно съдебно решение. Излага твърдения, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като е приел за недоказани твърдяните от ищеца факти въз основа на представените доказателства, които не са били оспорени от насрещната страна. Конкретизира това свое оплакване като посочва, че районния съд неправилно е приел, че представените по делото счетоводни справки не се ползват като частни свидетелстващи документи с материална доказателствена сила и поради невнасянето на депозита за поисканата и допуснатата от съда съдебно-икономическа експертиза е направил погрешен извод, че не е доказано съществуването на претендираното вземане. На следващо място ответникът в отговора на исковата молба не бил оспорил  истинността на представените и приетите по делото писмени доказателства и в частност на счетоводните справки, тъй като липсвали твърдения от негова страна, че те са неавтентични или с невярно съдържание.

Въззивникът счита, че ангажираните от него писмени доказателства в първоинстанционната фаза на производството са достатъчни да се обоснове извода за съществуването на вземанията в претендираните от него размери, като районният съд не е извършил изчерпателен и пълен доказателствен анализ, игнорирайки представения и двустранно подписан договор за предоставяне на кредит Транскарт на физическо лице.

Излага съображения относно формалната и материалната доказателствена сила на официалните и частните свидетелстващи документи.

            С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

 

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е  постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от – ответника в първоинстанционното производство.

В срока по чл.263, ал.2, вр. ал.1 от ГПК не е постъпила насрещна въззивна жалба от ответника.

В с.з., въззивното дружество, редовно призовано, не се представлява.

В с.з. въззиваемият Т.К.П., редовно призован, не се явява. Представлява се от пълномощник – адв. Д. М., назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК за негов особен представител, който оспорва въззивната жалба, като неоснователна. Посочва, че атакуваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно и моли същото да бъде потвърдено. Претендира присъждане на възнаграждението си като особен представител.

При извършване на проверката по чл.267, ал.1 от ГПК, съдът констатира, че въззивната жалба е подадена от лице, имащо правен интерес от обжалването и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК. Въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Поради това въззивният съд я намира за допустима и следва да я приеме за разглеждане.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а  положителния установителния иск по чл. 422 ГПК е предявен в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК и за ищеца е налице правен интерес от същия.

Въззивният съд намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:

Релевантните факти, обуславящи основателността на исковите претенции са наличие на действително договорно правоотношение по сключен договор за кредит с посоченото от ищеца съдържание, по което ответникът е страна като кредитополучател, изпълнение на задължението на кредитодателя да му предаде договорената сума, валидно прехвърляне в полза на ищеца на вземането за възстановяване на отпуснатия кредит в претендирания размер и уведомяване на ответника длъжник от кредитодателя цедент, настъпила изискуемост на вземането за предявената главница, както и изпадането на ответника в забава за плащането й в рамките на исковия период.

Настоящият съдебен състав не споделя извода на първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства не се установява съществуването на претендираните от въззивното дружество вземания. С оглед на представените по делото като писмени доказателства договор за предоставяне на кредит- Транскарт на физическо лице и заявление за кредитна карта Транскарт се установява, че между длъжника и цедента е съществувало валидно облигационно правоотношение по силата на което „ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС” ЕАД, в качеството си на кредитодател и издател на кредитна карта е предоставило на Т.К.П. кредит с лимит в размер на 500 лв. за усвояването на който му е била издадена кредитна карта, като последният в качеството си на кредитополучател се е задължил да погасява задълженията си по кредита в срок, както и да заплаща уговорените в договора лихви и такси.

По делото не бяха събрани доказателства, че кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем поради неплащане на задълженията по договора за кредит на 25.08.2009 г. В чл. 12 от Договора за предоставяне на кредит- Транскарт на физическо лице е предвидена предсрочна изискуемост на кредита, която да настъпи по силата на самия договор ако са били осъществени някои от изброените обстоятелства сред които и неизпълнение на задълженията по договора, но въззивника не е представил никакви доказателства, както по отношение на упражняване на правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, така и по отношение на настъпилите обстоятелства, които биха обусловили предсрочната изискуемост на кредита. С оглед на това настоящият въззивен състав приема, че не се доказва изискуемостта на вземането за предявената главница, както и изпадането на ответника в забава за плащането й в рамките на исковия период.

В първоинстанционното производство е била допусната поисканата от ищеца и въззивник в настоящото производство съдебно-икономическа експертиза със следните поставени въпроси- 1. какъв е размера на дължимата от Т.К.П. главница произтичаща от неплащане на задължение по Договора за предоставяне на кредит- Транскарт на физическо лице. 2. какъв е размера на дължимата договорна лихва от същия за процесния период. 3. какъв е общия размер на дължимите договорни такси от същия за процесния период. Ищецът не е внесъл в срок депозита за възнаграждението на вещото лице, поради което районният съд на основание чл. 161 ГПК е приел твърденията на ответната страна за недължимост на сумите. Правилно първоинстанционният съд е приел, че единствено процесуалното бездействие на ищеца е станало причина за несъбиране на това доказателство, тъй като с неизпълнение на задължението си предвидено в чл. 160, ал. 2 ГПК е създала процесуални пречки за събиране на допуснатите доказателства и съдът е приложил чл. 161 ГПК, като е приел за доказани неблагоприятните за ищеца факти, които е следвало да бъдат установени със съдебно-икономическата експертиза, а именно, че задълженията на ответника за изплащане на главницата, договорната лихва и таксите по Договора за предоставяне на кредит- Транскарт на физическо лице не могат да бъдат установени по размер за съответния период, нито може да се установи дали е налице основанието обусловило тяхната изискуемост.

По отношение на оплакванията на въззивника относно счетоводните справки настоящият съдебен състав приема, че те съставляват частен свидетелстващ документ, който се ползва с материална доказателствена сила и има доказателствено значение за стоящите извън него факти, до които се отнася удостоверителното изявление само когато удостоверява неизгодни за издателя си факти. Следователно само тогава той има доказателствена сила срещу него, иначе по правило издателят му няма удостоверителна компетентност. В противен случай документът не се ползва с такава доказателствена сила, а съгласно чл. 180 ГПК е само доказателство, че изявлението е направено от лицето, което е посочено за негов автор. Разпоредбите на чл. 182 ГПК и чл. 55 ТЗ установяват едно изключение от това правило относно редовно водените счетоводни книги на търговеца, които биха могли да служат като доказателство в негова полза. Те не се ползват със задължителна доказателствена сила, а същата се преценява от съда с оглед на всички доказателства по делото. Редовно водените счетоводни книги не притежават доказателствена сила, равнозначна на материалната доказателствена сила на официалния свидетелстващ документ, тъй като са производни, защото се изготвят на базата на първични счетоводни документи. Редовното водене на търговски книги не се предполага, а трябва да бъде установено чрез съдебно-счетоводна експертиза. В случая такава експертиза е била поискана и допусната, но поради невнесен депозит не е била изготвена и не може да се приеме за установено, че счетоводните книги на ищеца са били редовно водени и да се използват за доказването на факти, които биха били в негова полза, какъвто е факта за съществуването и изискуемостта на съответното вземане срещу ответника.

По делото не е представен договор за цесия, но това не е основание да се приеме, че не се е осъществило валидно прехвърляне на вземането на ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС” ЕАД към „ЕКС ДЕБТ МЕНИДЖМЪНТ”ООД, тъй като в закона липсва изискване за форма на договора за цесия, единствено се предвижда в чл. 99, ал. 3 ЗЗД потвърждаването за извършената цесия да бъде в писмена форма. В случая е представено такова писмено потвърждаване от стария до новия кредитор за извършеното прехвърляне на парични вземания и освен това е представено приложение № 1 към договора за цесия от 13.02.2014 г., от които може да се направи извода, че ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС” ЕАД са прехвърлили вземането си заедно с неговите акцесорни принадлежности  към Т.К.П. на  „ЕКС ДЕБТ МЕНИДЖМЪНТ”ООД, но това вземане не е доказано че било изискуемо към момента на извършване на цесията.

Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът на едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Длъжникът по вземането не е страна по договора. Със сключването на договора за цесия, т.е. с постигане на съгласие между цедента и цесионера, вземането преминава от цедента върху цесионера в състоянието, в което то се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права – арг.  чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Тъй като цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице – цедирания длъжник, се налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията –  чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента –  чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на третите лица – цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера.

Установеното в  чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор (цедента), напълно логично е въведеното от законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор (цедента). Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера (новия кредитор). При договора за цесия носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице. При това положение, става промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. Вземането преминава от предишния кредитор върху новия кредитор в момента на сключване на договора, като правото на цесионера е все още неконсолидирано до момента на съобщаване на длъжника за цесионния договор. Тъй като длъжникът не знае за цесията, за него не съществува задължение да престира на цесионера. Задължението ще възникне едва след получаване на съобщението от предишния кредитор.

Като изпраща съобщение до длъжника, цедентът го информира, че вече не е кредитор, а такъв е цесионерът, комуто е прехвърлил вземането си. Това означава, че между длъжника и цедента е прекратена облигационната връзка.

Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано. В процесния случай видно от клеймото на представения по делото пощенски плик  и известието за доставяне с получател Т.К.П.,***, писмото изходящо от цесионера, съдържащо уведомлението за извършената цесия е останало непотърсено. С оглед на изложеното настоящият въззивен състав приема, че длъжникът не е бил уведомен надлежно за извършената цесия и също така не може да се приеме, че е бил уведомен и с исковата молба, тъй като са били налице условията на чл. 47, ал. 6 ГПК и му е бил назначен особен представител и самият ответник  не е получил лично копие от исковата молба и от приложенията към нея, сред които е било и уведомлението за извършената цесия, изходящо от цедента, които е действал чрез цесионера . По този начин не е било спазено изискването на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД и цесията е породила действие в отношенията между стария и новия кредитор, но не е породила действие в отношенията между новия кредитор и длъжника.

Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени, както и да понесе разноските за назначения особен представител във въззивната фаза на производството в размер на 300 лв., с оглед характера на производството.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 Р     Е     Ш     И  :  

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение № 341/24.04.2015 г. на Сливенски районен съд по гр. д. № 3222/2014 г.

ОСЪЖДА „ЕКС ДЕБТ МЕНИДЖМЪНТ”ООД, ЕИК 202793388, със седалище и адрес на управление гр. С., община С., ул. „М.” № * да заплати сумата  от 300 лв., съставляваща възнаграждение за назначения  на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на въззиваемия Т.К.П., като я внесе по сметката на Сл.ОС.

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ, с оглед цената на иска до 5 000 лв.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

2.