Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 16.09.2015 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на шестнадесети септември през двехиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                            мл.с. САВА ШИШЕНКОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 349 по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 395/20.05.2015г. по гр.д. № 4585/14г. на СлРС, с което е осъдено „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, с ЕИК 175405647, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., р-н С., бул. „И. В.“ №*  да заплати на С.Н.С. ЕГН ********** *** сумата 6 740 лв., представляваща обезщетение по чл. 74 от ЗЖТ за вреди в резултат на злополука, претърпяна по време на превоз на 14.05.2013г., от която 5000 лв. за неимуществени вреди и 1740 лв. за имуществени вреди, ведно със законовата лихва, считано от датата на увреждането – 14.05.13г. до окончателното изплащане, като искът в останалата част е отхвърлен като неоснователен и са присъдени съразмерно разноски по делото – на ищеца – в размер на 2 279 лв., а на ответника – в размер на 375 лв., като решението е постановено при участие на трето лице-помагач на страната на ответника – ЗАД „Виктория“, гр. София.

Срещу това решение са подадени въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство и насрещна въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство.

Ищецът обжалва ЧАСТИЧНО решението, само в отхвърлителната част, касаеща претенцията за претърпени неимуществени вреди, като твърди, че в нея то е неправилно и необосновано. Заявява, че размерът на обезщетението е необосновано занижен, като присъдената сума от 5 000 лв. не отговаря адекватно на действително претърпените и доказани с надлежни доказателства неимуществени вреди, претърпени от него. Счита, че видът и характерът на страданията му и тяхната продължителност справедливо могат да се репарират с претендираната от него сума от 10 000 лв., развива съображения в тази насока и се позовава на съдебна практика относно сходни увреждания. Моли въззивният съд да отмени в атакуваната част решението на СлРС и вместо това постанови решение с което уважи този иск в пълен размер и присъди и обезщетение за забава за разликата. Претендира присъждане на всички разноски за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок е подадена насрещна въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство и с нея се атакува също ЧАСТИЧНО решението на СлРС в осъдителните му части, с които е уважен изцяло искът за имуществени и частично – искът за неимуществени вреди. Насрещният въззивник счита, че в тях решението е неправилно и необосновано, тъй като съдът не е взел предвид направените възражения за наличие на обстоятелства, освобождаващи изцяло ответника от имуществена отговорност. Позовава се на хипотезата на чл. 75 т. 2 от ЗЖТ, тъй като е било налице поведение на пътника, което не отговаря на обичайното. Заявява, че виждайки, че вагонът му е преминал спирката /ако действително е така/, още преди слизането, пътникът е следвало да се отправи към съседната врата и да слезе на перона. Видно от събраните доказателства, ищецът е пътувал със свидетеля Г., като вместо да потърси помощ от него при слизането, е скочил от стълбите на вагона. Поради това насрещният въззивник иска обжалваното решение да бъде отменено в осъдителните части и вместо това исковете да бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни. В условията на евентуалност моли, в случай, че съдът не приеме доводите за освобождаване от отговорност, да намали присъденото обезщетение от 5 000 лв. за претърпените неимуществени вреди, тъй като видно от медицинската експертиза, към момента е налице пълно възстановяване на ищеца и здравословното му състояние е добро. Претендира разноски в пълен обем за двете инстанции. Няма нови доказателствени искания……..

Третото лице-помагач на страната на ответника, не е подало отговор, не е изпратило и писмено становище.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие  по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, оспорва насрещната въззивна жалба и иска тя да бъде отхвърлена. Претендира разноски за двете инстанции съгласно представения списък.

В с.з. за насрещния въззивник, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон,с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК оспорва жалбата на ищеца, поддържа своята насрещна въззивна жалба и моли въззивния съд да не  уважава първата, а да отмени решението в уважителните части, като отхвърли изцяло претенциите, или – евентуално – намали размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции, като прави искане за намаляване размера на адвокатското възнагражданеие на другата страна.

В с.з. за третото лице-помагач на страната на ответника, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

Няма подадени писмени защити по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК.

Въззивният съд намира двете въззивни жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите сае подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е частично неправилно.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

С двете въззивни жалби се атакуват всички части на решението на първоинстанционния съд, поради което изложените в тях аргументи ще бъдат разгледани и обсъдени едновременно.

Ищецът претендира заплащане на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане в специфичното му проявление, заложено в хипотезата на правната норма на чл. 74 от ЗЖТ, а ответникът се стреми да отблъсне претенциите с възражение за наличие на правоотричащ факт по чл. 75 т. 2 от ЗЖТ, който води до отпадане на имуществената му отговорност. В условията на евентуалност оспорва размерите на всеки от исковете, като счита за неоснователно завишен този за обезщетението за неимуществени вреди, а двата – за недоказани.

Доколкото превозвачът, като носител на отговорността, е юридическо лице, то тази отговорност има характер на обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно поведение на други лица, без самият той да е носител на вина в юридическия смисъл.

За да възникне предвидената в чл. 74 от ЗЖТ отговорност на превозвача, е необходимо да е причинено увреждане на лице, което има качеството „пътник“ и това увреждане да е настъпило по време на превоза, в някоя от изчерпателно изброените хипотези – пътникът да се е намирал в превозното средство, да се е качвал или слизал от него.

В случая непререкаемо е установено едновременното наличие на всички тези обективни елементи на фактическия състав на посочената правна норма. Непоставяно на спорното поле е обстоятелството, че ответното дружество е „превозвач“ по смисъла на ЗЖТ. Ищецът е закупил билет за пътуване с ответния превозвач на 14.05.13г. с влак, собственост на същия, по маршрут от гр. Сливен до с. Атолово, община Стралджа, което валидно му придава качеството „пътник“ по смисъла на специалния закон. Категорично е доказано и, че при слизането на железопътната спирка ищецът е претърпял телесно увреждане – закрито счупване на шийката на бедрената кост на десния крак с разместване на костните фрагменти. Еднозначно е доказано също, че влаковата композиция е спряла след спирката на с. Атолово, на място, където пред вагона не е имало перон, поради което стъпалото се е намирало на голяма височина над земята.

Това е достатъчно, за да се активира механизмът на законовата разпоредба за осъществяване отговорността на превозвача - ответник.

Последният изгражда отбранителната си теза, целяща отхвърляне на исковете, върху аргумента, че е налице неутрализиращо отговорността му обстоятелство по чл. 75 т. 2 от ЗЖТ. Този текст разписва освобождаване на превозвача от отговорност за причинените вреди, когато те са настъпили в резултат на грешка или поведение на пътника, които не отговарят на обичайното поведение на пътниците.

Ответникът не е посочил изрично в отговора си на исковата молба дали е налице „грешка“ или „поведение“ на пътника, разминаващи се с обичайното – едва с въззивната жалба фиксира защитната си позиция на „необичайно поведение“, като твърди, че виждайки, че вагонът е преминал спирката още преди слизането ищецът е следвало да се отправи към съседната врата и да слезе на перона, а понеже е пътувал със свидетеля Г., е трябвало да потърси помощ от него при слизането.

Настоящият въззивен състав намира релевираните доводи за несъстоятелни и негодни да предизвикат ефекта на освобождаване на превозвача от отговорност.

Безспорно перонът е част/обект от железопътната инфраструктура – съгласно определението в пар. 1 на ЗЖТ – представляващо съоръжение, чието предназначение е да осигурява достъп до и от влака, и едновременно с това -максимална безопасност на пътниците при изчакването, качването и слизането от влака. Законодателят е регламентирал с редица правни норми правоотношенията, свързани с железопътния транспорт, превоза на пътници и товари, и правилата за безопасност, като съпоставката и анализът на разпоредбите на Закон за железопътния транспорт, Правилата за техническа експлоатация на железопътната инфраструктура на Национална Компания “Железопътна инфраструктура”, Наредба № 43 от 11 септември 2001 г. за железопътен превоз на пътници, багажи и колетни пратки, Наредба № 59 от 5 декември 2006 г. за управление на безопасността в железопътния транспорт и др., сочат, че „за спиращите пътнически влакове се осигурява коловоз с перон“, а „в  железопътната гара се осигурява безпрепятствено движение до влаковете и обратно на пътниците“. Така перонът представлява съоръжението, което е предназначеното място за качване и слизане на пътниците от влака. Изискванията за безопасност на железопътния транспорт предполагат изрично задължение на машиниста при установяване на влаковата композиция на гара или спирка /както е в случая/, пътническите вагони да попаднат на перона.

От показанията на свидетел-очевидец се установява еднозначно и категорично, че в настоящия случай влакът, в който е пътувал ищецът, е спрял на спирката в с. Атолово изцяло след перона – около 100 м. извън него.

Без значение е дали перонът на тази спирка е могъл да поеме дължината на всички вагони. Ако не е било така – това също съставлява нарушение на правилата за безопасност от страна на превозвача – съгласно цитираните нормативни актове Управителите на железопътната инфраструктура и превозвачите, както и лицата, извършващи дейности по проектиране, строителство, поддържане, ремонт и експлоатация на железопътната инфраструктура и/или подвижен железопътен състав, както и на компоненти на оперативната съвместимост, отговарят за изпълнение на изискванията за безопасност“ и Управителите на железопътната инфраструктура, превозвачите и лицата, извършващи дейности по строителство, ремонт, поддържане и експлоатация на железопътната инфраструктура и/или подвижния състав, носят отговорност за достигане на общите критерии за безопасността чрез изпълнение на минималните технически изисквания и норми за безопасност на железопътната система“ – тоест най-общо – задължение на ответника е сам, чрез свои служители, или чрез други лица, на които да възложи тази работа, да осигури и поддържа подходящ перон, съответстващ на изискванията за безопасност. Но, както се посочи вече, независимо от „вместимостта“ на процесния перон, се изяснява, че влакът се е установил след неговия край и така слизането на ищеца е било изключително затруднено, поради недопустимата височина на стъпалото на вагона от земята и неравната повърхност, и падането му е било закономерна последица от тези обстоятелства, съчетани с възрастта му – 72 години, и физическото му състояние.

В светлината на изложеното е напълно неприемливо възражението на ответника, че при това положение ищецът е следвало „да се отправи към друга врата и да слезе на перона“ – освен, че събраните доказателства сочат, че цялата композиция е спряла извън пределите на перона, дори да се счете обратното, за него не съществува задължение /когато не става дума за извънредна ситуация/ сам да извършва преценка на риска - пътникът дефинитивно се доверява на преценката на превозвача и служителите, осъществяващи превоза, и приема, че действията им са съобразени с договорното задължение за обезпечаване на безопасността му. Освен това следва да се посочи и, че с оглед твърде краткотрайния престой на влаковете на спирка /а не на гара/ от маршрута, ищецът не е могъл да бъде сигурен, че ако потърси друга врата, ще успее в рамките на това време да слезе безопасно преди тръгването на влака.

По тези причини настоящият въззивен състав намира, че действията на ищеца не съставляват нито едно от изключенията по чл. 75 т. 2 от ЗЖТ, блокиращи притезанието му към ответното дружество – нито могат да се квалифицират като грешка, нито като поведение, „неотговарящи на обичайното поведение на пътниците“. Описаните от свидетеля телодвижения на ищеца по време на слизането са типичните за извършеното действие. Инвокираната хипотеза от страна на насрещния въззивник представлява наличие на съвкупност от изгодни за него положителни факти и върху него лежи тежестта да ги докаже чрез инструментариума на пряко и главно доказване. Те следва да са номинирани като конкретно проявление на разминаващи се с дължимото действия. Както се посочи вече, такива доказателства обременената с доказателствената тежест страна не е ангажирала – твърденията за грешно или необичайно поведение на ответника са голословни, и се състоят единствено в хипотетични предложения за алтернативни действия, които ищецът би могъл да извърши, за които обаче няма законоворегламентирано задължение за пътника, особено в ситуации, когато поведението на превозвача е в разрез с нормативноустановените изисквания към него  – както в настоящия случай, когато с цитираната вече Наредба № 59 от 5 декември 2006 г. за управление на безопасността в железопътния транспорт, му се вменява задължение, съгласно чл. 5 от нея, за осигуряване на безопасно слизане на пътниците, отнасящо се както за съществуването и поддръжката на гаровите съоръжения, така и за правилата за спиране на пътническите влакове. Предложението на насрещния въззивник, че за да преодолее последиците от това нарушение на превозвача, ищецът е бил длъжен да потърси помощ при слизането от пътуващото с него лице, е несподелимо – най-малкото понеже се установи, че ищецът е слязъл пръв, като изборът му не е ограничен от правило, а падането му не е било сигурно събитие, чието настъпване да е бил длъжен да предвиди.

В обобщение – поведението на ищеца е било адекватно на обективната ситуацията и не се отклонява от обичайното такова. Претърпяната вреда в резултат на падането му при слизането се дължи на неизпълнение на задълженията на ответника и за него се поражда отговорността, закрепена в чл. 74 от ЗЖТ, при липсата на доказани правоизключващи, правопрепятстващи или правопогасяващи факти.

Предмет на въззивния контрол е решението в неговата цялост, с оглед атакуването му в отхвърлителната част от страна на ищеца и на уважителните – от страна на ответника.

Доколкото въззивният съд счита, че отговорността на ответника за обезвреда следва да се ангажира в пълен обем както по отношеение на имуществените, така и по отношение на неимуществените вреди, следва да се обсъди другата ключова точка на противопоставяне между страните – размерът на присъденото обезщетение за претърпените неимуществени вреди.  Размерът на имуществените такива е доказан по безспорен начин чрез събраните от решаващия съд писмени доказателствени средства и въззивната инстанция счита, че в тази част, с която този иск е изцяло уважен, решението е правилно и следва да се потвърди.

Що се отнася до иска за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, физически и психически дискомфорт, този състав счита, че той е изцяло основателен и доказан и следва да се уважи в пълния заявен размер от 10 000 лв.

Тези вреди са по начало без паричен или друг имуществен еквивалент сами по себе си, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването им да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от вида, броя и характера на уврежданията, формата и степента на страданието, неговата продължителност и прогнозите за развитие.

Така, от една страна е налице нарушаване на телесния интегритет и това по определение е свързано с търпене на болки от накърнената цялост, които, макар да намаляват по интезитет, се простират във времето, но пък настъпва пълно възстановяване. От друга страна е установено и също продължително във времето физическо неудобство поради затрудняване в движенията на засегнатия крак, както и претърпяване на оперативно лечение за замяна на тазобедрената става с изкуствена, възстановяването от което е протекло за около година, като движенията са възвърнати в пълен обем, но умерената и непостоянна болезненост не е отшумяла, като възрастта на ищеца е мултиплициращ фактор.

Ето защо, след преценката на релевантните обстоятелства, съдът намира, че сумата от 15 000 лв. представлява справедлива компенсация, като обективен еквивалент на претърпените страдания в резултат на тези причинени вреди, които съдът е приел за непререкаемо доказани. Тъй като искът е предявен само за сумата 10 000 лв., а без надлежно направено искане за изменението му чрез увеличаване на неговия размер, съдът сам не може да присъди плюспетитум, претенцията следва да бъде уважена за целия претендиран размер, като напълно основателна.

Основателността на главната претенция обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорните искове за обезщетение за забава върху присъдените суми в размер на законовата лихва от датата на увреждането – 14.05.2013г., до окончателното изплащане.

Поради това въззивната жалба на ищеца се явява изцяло основателна – в отхвърлителната си част по отношение на този иск атакуваното решение е неправилно и следва да бъде отменено в нея, като въззивният съд постанови решение, с което уважи иска и за разликата от 5 000 лв. между присъдения и претендирания размер.

Въззивната жалба на ответника е изцяло неоснователна, поради което в уважителните осъдителни части решението следва да бъде потвърдено.

В производството е било конституирано като трето лице-помагач на страната на ответника – ЗАД „Виктория“, гр. София и решението има установително действие между него и ищеца, а в отношенията между ответника и помагача действа задължителната обвързваща сила на мотивите му.

Предвид пълното уважаване на исковете, разноските за първоинстанционното производство следва да се преразпределят, като ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца още  1691 лв., а решението в частта за присъдените на ответника разноски в размер на 375 лв. следва да бъде отменено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника-ответник и той следва да понесе своите, както са направени и заплати на въззивника-ищец такива в размер общо на 600 лв. - 100 лв. за д.т. и 500 лв. за адвокатско възнаграждение. Въззивният съд счита, че няма основание да намали размера на последното, тъй като той е съобразен с фактическата и правна сложност на спора и с вида и характаре на процесуалните действия, извършени от пълномощника.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 395/20.05.2015г. по гр.д. № 4585/14г. на СлРС в частите, с които е отхвърлен  като неоснователен предявеният от С.Н.С. против „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, гр. София иск по чл. 74 от ЗЖТ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на злополука, претърпяна по време на превоз на 14.05.2013г., за сумата над 5 000 лв. до пълния претендиран размер от 10 000 лв. и е осъден С.Н.С. да заплати на „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, гр. София направени разноски по делото в размер на 375 лв., като  НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и  вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

 

ОСЪЖДА „БДЖ – ПЪТНИЧЕСКИ ПРЕВОЗИ“ ЕООД, с ЕИК 175405647, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., р-н С., бул. „И. В.“ №*  да заплати на С.Н.С. ЕГН ********** ***,  сумата 5 000 лв. – разлика над присъдения размер от 5 000 лв. до пълния претендиран размер от 10 000 лв., представляваща обезщетение по чл. 74 от ЗЖТ за вреди в резултат на злополука, претърпяна по време на превоз на 14.05.2013г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва, от датата на увреждането – 14.05.13г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, гр. София да заплати на С.Н.С. още 1 691 лв., представляваща остатъкът от направените разноски по делото за първоинстанционното производство.

 

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите обжалвани части.

 

 

ОСЪЖДА  „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, гр. София да заплати на С.Н.С. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 600 лв.

 

Решението е постановено при участие на трето лице-помагач на страната на ответника – ЗАД „Виктория“, гр. София.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване предвид вида на спора и цената на исковете.

                                       

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

  ЧЛЕНОВЕ: