Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 17.09.2015 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на шестнадесети септември през двехиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                               мл.с. САВА ШИШЕНКОВ

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 358  по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби против първоинстанционно решение № 425/28.05.2015г. по гр.д. № 4913/14г. на СлРС, с което е осъден М.Д.П. ЕГН ********** *** да заплати на основание чл. 240 ал. 4 от ЗЗД на  „Е Миролио“ ЕАД, гр. Сливен, ЕИК 119603547, със седалище и адрес на управление на дейността гр. Сливен, кв. Индустриална зона сумата от 1 500 лв., представляваща частичен иск, целият в размер на 25 000 лв., неизплатена главница по договор за заем от 02.07.2012г., ведно със законовата лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба – 23.12.2014г. до окончателното изплащане, осъдено е „Е Миролио“ ЕАД, гр. Сливен, ЕИК 119603547, със седалище и адрес на управление на дейността гр. Сливен, кв. Индустриална зона да заплати на М.Д.П. ЕГН ********** ***, на основание чл. 36 ал. 3 от ЗА сумата 24 330 лв., представляваща определеното от Адвокатски съвет – Сливен възнаграждение за осъществено процесуално представителство по т.д. № 238/12г. на ОС-Бургас, т.д. № 628/10г. на ОС Бургас, т.д. № 55/11г. на ОС Сливен и т.д. № 196/10г. на ОС Плевен, ведно със законовата лихва за забава, считано от датата на подаване на насрещната искова молба – 25.02.2015г. до окончателното изплащане, извършено е прихващане между първоначалния иск, предявен от „Е Миролио“ ЕАД, гр. Сливен, ЕИК 119603547, със седалище и адрес на управление на дейността гр. Сливен, кв. Индустриална зона и насрещния иск, предявен от М.Д.П. ЕГН ********** ***, до размера на 1 500 лв., и са присъдени съразмерно разноските по делото на страните, като е осъден М.Д.П. да заплати на „Е Миролио“ ЕАД, гр. Сливен, сумата 60 лв. разноски за първоначалния иск и е осъдено „Е Миролио“ ЕАД, гр. Сливен да заплати на М.Д.П. направените разноски за предявения насрещен иск в размер на 2 233, 10 лв.

Ищецът в първоинстанционното производство – ответник по насрещните искове, е подал въззивна жалба с която атакува ЧАСТИЧНО цитираното решение, в частите, с които  е осъден да заплати на насрещния ищец  сумата 24 330 лв., представляваща определеното от Адвокатски съвет – Сливен възнаграждение за осъществено процесуално представителство по т.д. № 238/12г. на ОС-Бургас, т.д. № 628/10г. на ОС Бургас, т.д. № 55/11г. на ОС Сливен и т.д. № 196/10г. на ОС Плевен, ведно със законовата лихва за забава, считано от датата на подаване на насрещната искова молба – 25.02.2015г. до окончателното изплащане, и е извършено прихващане между първоначалния иск, предявен от „Е Миролио“ ЕАД, гр. Сливен,  и насрещния иск, предявен от М.Д.П. до размера на 1 500 лв., като твърди, че в тях то е неправилно и незаконосъобразно. Първият въззивник заявява, че решаващият съд неправилно е допуснал поискано от насрещния ищец изменение на основанието на иска му, въпреки направеното от страна на насрещния ответник възражение, че това ще затрудни защитата му. Въззивникът заявява, че по първоначално предявеното основание се е бранил с възражение за липса на преупълномощаване на насрещния ищец от страна на адвокатското дружество, а по измененото основание на иска не му е била дадена възможност да направи възражения относно твърдяното упълномощаване и липса на уговорено адвокатско възнаграждение. Освен това въззивникът счита, че съдът е уважил иска без да са налице законовите предпоставки за това. Приел е, че е налице признаване на обстоятелството, че насрещният ищец е осъществявал процесуално представителство по посочените дела, но не е изяснил при какви обстоятелства е станало това. Твърди, че не е установено по пътя на главното доказване, че ищецът е представлявал действително дружеството, по кои дела, какъв е интересът и уговорено ли е адвокатско възнаграждение. От представеното по делото пълномощно, което е без дата, не става ясно по кои дела ищецът е удостоверил представителната си власт с него. Също така въззивникът твърди, че ищецът е доказал само какъв размер на адвокатско възнаграждение е определил АС - Сливен при условията на чл. 36 ал. 3 от ЗА, но неговото решение не може да се приеме за доказателство относно наличието на процесуално представителство, липса на уговорено възнаграждение и т.н. Твърди и, че представените с насрещната искова молба съдебни удостоверения са изключени като доказателства като следствие от оспорване. На последно място се оплаква, че съдът е допуснал нарушение като по отношение на цялата претенция се е произнесъл с общ диспозитив, а адвокатското възнаграждение по всяко дело съставлява отделна претенция, по която се дължи отделно произнасяне. С оглед изложеното първият въззивник моли въззивния съд да отмени като неправилно решението на СлРС  в посочените части  и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло предявените насрещни искове. Не е претендирал разноски. Няма направени нови доказателствени искания за въззивната инстанция.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по първата въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна. Развива доводи, с които последователно оборва всички наведени в жалбата оплаквания, като се аргументира подробно. Иска въззивният съд да потвърди атакуваната част от решението като правилна и законосъобразна. Претендира разноски за тази инстанция. Няма нови доказателствени или други процесуални искания.

Ответникът в първоинстанционното производство – ищец по насрещните искове, също е подал въззивна жалба, с която атакува ЧАСТИЧНО цитираното решение, само в частта, с която при присъждане на разноските, направени от него, съдът е уважил възражението за прекомерност, направено от другата страна и е намалил адвокатското възнаграждение до минималния предвиден размер. Счита, че в тази част решението е неправилно и иска то да бъде отменено в нея и вместо това му се присъди в пълен размер уговореното адвокатско възнаграждение от 3 000 лв. Развива съображения, че установените в Наредба №1  минимални размери на адвокатското възнаграждение не са предвидени с цел в полза на страната задължително да бъде присъдена тази минимална сума. твърди, че в случая платеният адвокатски хонорар е съобразен с действителната висока правна и фактическа сложност на делото. Претендира разноски за тази инстанция. Няма нови искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по втората въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло като неоснователна. Въззиваемият по тази жалба заявява, че правилно е намален размерът на адвокатското възнаграждение, с оглед неголямата сложност на спора и малкото процесуални действия извършени от адвоката на страната в хода на производството, съпоставени с цената на иска. Моли да не се уважава въззивната жалба. Няма направени искания.

В с.з. за първия въззивник, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа своята и оспорва другата въззивна жалба. Моли да се отмени в атакуваната от него част първоинстанционното решение и да се постанови ново, с което се отхвърлят насрещните искове. Моли да не се уважава въззивната жалба на другата страна и се потвърди обжалваната с нея част на решението. Претендира разноски.

В с.з. вторият въззивник, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора си и своята въззивна жалба и моли атакуваното решение да бъде потвърдено в обжалваната от насрещния ответник част, а отменено – в обжалваната от него част и вместо това иска да бъде постановено решение, с което му бъдат присъдени разноските за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция в пълен размер, като заявява, че неправилно съдът е приел, че те касаят единствено защита по насрещните искове. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък. Представя и писмена защита.

Въззивният съд намира въззивните жалби на двете страни за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – частично недопустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че атакуваното решение е правилно в допустимата си част, поради което следва да бъде потвърдено в нея.

Решението на първоинстанционния съд не е атакувано в частта, с която е разрешен спорът по първоначалния иск и в нея то е влязло в сила и няма да бъде обсъждано от въззивната инстанция.

На въззивен контрол е поставена тази част от решението, касаеща предявения насрещен иск, който е уважен изцяло.

Изложените от въззивника-ответник по насрещния иск оплаквания са изцяло неоснователни.

Първото от тях е свързано с това, че решаващият съд неправилно е допуснал поискано от насрещния ищец изменение на основанието на иска му, въпреки направеното от страна на насрещния ответник възражение, че това ще затрудни защитата му. Въззивникът заявява, че по първоначално предявеното основание се е бранил с възражение за липса на преупълномощаване на насрещния ищец от страна на адвокатското дружество, а по измененото основание на иска не му е била дадена възможност да направи възражения относно твърдяното упълномощаване и липса на уговорено адвокатско възнаграждение.

Въззивният съд счита, че не са допуснати процесуални нарушения, които да доведат до отмяна на атакуваната част от решението.

С насрещния иск се търси присъждане на главница в общ размер на 24 330 лв., формирана като сбор от четири суми, всяка от които представляваща дължим размер на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по 4 броя, конкретно описани по номер, вид и страни търговски дела.

Действително насрещният ищец излага в обстоятелствената част на насрещната искова молба фактология относно взаимоотношенията между насрещния ответник и адвокатско дружество „Д. и П.“, възникнали въз основа на договор за текущо правно обслужване, по-късно прекратен, относно своите отношения с това дружество по повод сключен договор за цесия, с който дружеството му е прехвърлило част от вземанията си по договора за текущо правно обслужване с насрещния ответник, относно изготвеното от изпълнителния директор на ответното дружество генерално пълномощно на насрещния ищец за представителство пред съдилищата  за всички инстанции по всички съдебни дела, по които дружеството е страна, и относно осъщественото от ищеца процесуално представителство на насрещния ответник по 4-те цитирани т.д.

Като правопораждащи факти за търсене заплащането на сумите, представляващи възнаграждение на адвоката за осъществено процесуално представителство на ответното дружество по конкретните дела, насрещният ищец сочи както наличието на договорни отношения между ответното търговско дружество и Адвокатското дружество, в което той е съдружник, така и наличието на самостоятелна представителна власт за него, която е възникнала въз основа на пълномощното от изпълнителния директор, и която го прави надлежен процесуален представител на дружеството по тези дела, като насрещният ищец изрично се позовава на всеки от тях в обстоятелственото си изложение. Правното основание, посочено от самия него още в антетната част на насрещната искова молба, е чл. 79 ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 36 ал. 2 и ал. 3 от ЗА.

Всичко това сочи, че съдът е бил сезиран с претенции при условията на алтернативно съединяване на две различни основания – насрещният ищец използва един и същ отправен фундаментален факт – на действително осъществено от него процесуално представителство на ответното дружество по 4 бр. търговски дела. Останалите, съпътстващи обстоятелства, които той твърди, касаят поредица юридически факти, всеки от които отделно си взаимодейства с основния факт и образува с него различни правни фигури. За ищеца е безразлично дали възнаграждението ще му се дължи като такова по договор за текущо правно обслужване, по който вземането е възникнало за Адвокатското дружество-кредитор, който му го е цедирал – тоест на договорно основание, или  ще му се дължи на плоскостта на неоснователното обогатяване - като такова, породено от надлежно осъществено процесуално представителство без наличие на сключен договор за адвокатска защита/правна помощ и уговорена цена.

Определянето на правното основание на иска е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане. То се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, описваща характера на правото и по какъв начин то е засегнато. Съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение и в случая е видно, че съвкупността от изложените в насрещната искова молба факти представлява търсене на едно и също по размер вземане на две различни, равнозначни за ищеца основания – договорно или недоговорно.

Като е дал правна квалификация само на единия иск – по чл. 36 от ЗА, първоинстанционният съд не е извършил съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В случая, в светлината на изложеното дотук, не може да се приеме, че се касае за действително допуснато изменение на основанието на иска – иск на това основание е бил предявен от насрещния ищец с насрещната искова молба, и това е вярната му правна квалификация. Съдът не е квалифицирал алтернативното основание  на иска, но това не се е отразило на възможността за защита на насрещния ответник.

При произнасянето си съдът се съобразява с наличието на тази съвкупност от факти, която е надлежно доказана и с която съответстващата й правна норма свързва възникването на имуществена отговорност за насрещния ответник. Доколкото в хода на производството насрещният ищец се е дезинтересирал от доказване на положителните факти по първото алтернативно основание, но пък е ангажирал доказателствени средства, достатъчни според решаващия съд да обосноват основателността на иска на второто алтернативно основание, това е довело до уважаване на исковете по чл. 36 ал. 1, вр. ал. 3 от ЗА.

Второто инвокирано от въззивника-насрещен ответник отменително основание касае липсата на материалните предпоставки за уважаване на насрещните искове, заложени в разпоредбата на чл. 36 от ЗА.

Настоящият въззивен състав не споделя това виждане. Обективните елементи на фактическия състав на правната норма на чл. 36 от ЗА са: осъществяване на процесуално представителство от лице и последното да  има качество на адвокат. Непоставяно на спорното поле е обстоятелството, че насрещният ищец е пълноправен адвокат, нелишен от адвокатски права. Точка на противопоставяне между страните е осъществяването на процесуално представителство от негова страна на ответния търговец по четирите изброени търговски дела. За да е надлежно упражнено това право по принцип, то следва да произтича от валидна овластителна сделка, каквато в случая въззивният съд счита, че е налице. Представеното пълномощно от страна на изпълнителния директор на ответното дружество носи неговия подпис, адресат на изброените пълномощия е насрещният ищец-адвокат, и то съдържа в себе си изрична воля за процесуално представителство на това дружество, обхващащо всички видове процесуални действия по всички видове съдебни и изпълнителни дела, като има сила пред всички съдилища на територията на страната. Това е достатъчно да се приеме, че по силата на това пълномощно насрещният ищец се явява надлежен процесуален представител по пълномощие на насрещния ответник до оттеглянето му, за каквото няма нито твърдения, нито доказателства, да е било извършвано. В този смисъл липсата на дата на издаване на пълномощното е ирелевантна, тъй като действието му не е обвързано със срок и не е опровергано за времето на протичане на процеса по четирите дела. Въззивният съд намира за неоснователно и възражението на въззивника, че не е доказано, че насрещният ищец го е представлявал именно по тези дела. На първо място е налице признание на този факт, направено от самия насрещен ответник в отговора на насрещната искова молба, където заявява, че „не спори, че адвокат П. е осъществявал процесуалното представителство по посочените дела“. От тази позиция не е отстъпил и в с.з., където чрез пълномощника си заявява, че „ответникът е представлявал ищцовото дружество по процесните четири дела“, като възраженията му са били единствено в посока, че той не е бил преупълномощен от Адвокатското дружество и за последното не е възникнало право да получи възнаграждение. На второ място от представените с насрещната искова молба 4 бр. съдебни удостоверения, е видно, че по описаните в тях търговски дела търговското дружество-насрещен ответник е било представлявано пред съда от адвокат – насрещния ищец. Тези удостоверения представляват писмени официални свидетелстващи документи и се ползват с формална и материална доказателствена сила, не са били нито изключвани от доказателствената маса, нито са били надлежно оспорвани и съдът е длъжен да приеме, че фактите, посочени в тях са се осъществили както се твърди в документите.

Така е налице общата хипотеза, при която за адвоката се поражда правото да получи възнаграждение, визирана в чл. 36 ал. 1 от ЗА. Ал. 2 на тази норма урежда случаите, когато за положения от адвоката труд е сключен договор, определящ размера на дължимото възнаграждение. Тъй като еднозначно се установи по делото, че такива договори не са сключвани между страните по никое от тези дела, се активира механизмът за защита, разписан в ал. 3 на чл. 36 от ЗА. Той въвежда допълнително условие, за да може притезанието да бъде реализирано в съдебното производство и в случая то също е изпълнено – Адвокатският съвет при АК-Сливен е определил с писмено протоколно решение от 28.04.2015г. дължимото възнаграждение за процесуалното представителство по четирите дела, като е спазил разпоредбите на наредбата на Висшия адвокатски съвет и се е ръководил от вида на спора и стойността на материалния интерес по всяко едно дело, и общата сума е в размер на 24 330 лв. Релевираното възражение, касаещо годността на протокола като доказателство, настоящата инстанция счита за несъстоятелно. Съдът е ползвал Протокол №6/28.04.15г. на АС при АК Сливен единствено във връзка с изпълняването на законоустановената процедура относно определянето на адвокатското възнаграждение, а изводите си по отношение на осъществяването на процесуално представителство е изградил въз основа на обсъдените по-горе доказателствени средства.

Наличието в кумулативна даденост на всички изброени елементи обуславя основателността на насрещните искове и я доказва в целия им размер. Няма данни паричните задължения да са изпълнени до предявяването на насрещната искова молба, насрещният ответник не е противопоставил някакви други правопрепятстващи, правоизключващи или правопогасяващи факти, поради което следва да се ангажира гражданската му отговорност и той следва да бъде осъден да заплати дължимите адвокатски възнаграждения по всяко от изброените дела.

Тук следва да се посочи, че няма нарушение при произнасянето на РС по насрещния иск. Уважаването на четирите претенции с общ диспозитив, в който са индивидуализирани поотделно всяко от четирите дела, по които се присъжда възнаграждение, което е точно посочено в мотивите, не води до неправилност на решението и липсва причина за отмяната му. Действително претенциите са четири, но доколкото фактите, подлежащи на установяване по тях са по същество еднакви, а съдът е формирал воля за всяка една отделно, в конкретно номиниран и доказан размер, уважаването им изцяло не е опорочено от общото посочване на дължимата сума.

Основателността на главните претенции прави основателни и акцесорните такива за присъждане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва, която се търси от датата на поканата – в случая – завеждането на насрещната искова молба, до окончателното изплащане на присъдената сума.

Така като е достигнал до идентични правни изводи по отношение основателността на насрещната искова молба, първоинстанционният съд е постановил правилно решение в частта, с която я е уважил и е осъдил насрещния ответник да заплати на насрещния ищец търсената сума.

В тази част атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

Решението обаче е недопустимо в частта, с която съдът е извършил прихващане между първоначалния иск и насрещния иск до размер на 1 500 лв. и следва да бъде обезсилено в нея.

Макар насрещният ищец да е направил в насрещната искова молба „възражение за прихващане“, то не може да бъде уважено от съда, след като е уважил изцяло насрещния иск. Това възражение е възможно да бъде направено заедно с предявяване на насрещен иск само в условията на евентуалност – съдът дължи произнасяне по него единствено, ако отхвърли насрещния иск. С предявяването на такъв ответникът претендира и получава пълна защита чрез силата на пресъдено нещо по отношение на вземанията си, поради което възражението за прихващане, като по-слаба защита, се имплементира в осъдителните претенции и – респективно – в осъдителния диспозитив. Поради това и съдът дължи произнасяне с отделни диспозитиви по основателността както на първоначалния, така и на насрещния иск, и при положение че е уважил последния, не може да извършва съдебно прихващане.

Втората въззивна жалба, подадена от насрещния ищец е частично основателна и следва да се уважи за сумата 335 лв.

 С нея се атакува решението в частта, с която е намален размерът на адвокатското възнаграждение до минималния такъв по Тарифа№1, като въззивникът се оплаква и че съдът неправилно е счел, че защитата, обхваната от възнаграждението, касае само насрещните искове. Настоящият състав споделя по принцип становището на първоинстанционния съд, който е приел за основателно възражението на насрещната страна. С оглед вида и характера на спора, извършените процесуални действия и липсата на правна и фактическа сложност на спора както по първоначалния, така и по насрещните искове, въззивният съд счита също, че адвокатското възнаграждение, уговорено между страната и адвоката й, е прекомерно и следва да се редуцира, но до размер от 1 594, 90 лв. Действително процесуалният представител на страната е осъществил защитни действия както по насрещните искове, предявени от ответника, така и по първоначалния иск, предявен против него като частичен. Така, съгласно Наредба №1 , възнаграждението следва да е не по-малко от 335 лв. по първоначалния и от 1 259, 90 лв. по насрещните искове и общо е следвало да бъде присъдена сумата /при уважено възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК/ 1 594, 90 лв.

Поради това в тази обжалвана част решението на СлРС би следвало да бъде отменено в отхвърлящата претенцията за разноски в пълен размер част, но тъй като липсва изричен диспозитив, въззивният съд следва само да присъди допълнително сумата от 335 лв. разноски на ответника за адвокатско възнаграждение.

С оглед изхода на процеса първият въззивник следва да заплати на втория въззивник разноски за въззивното производство съразмерно на уважената част от жалбата в размер на 255, 66 лв., а своите – да понесе както са направени.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

 

ОБЕЗСИЛВА първоинстанционно решение № 425/28.05.2015г. по гр.д. № 4913/14г. на СлРС в частта, с която е извършено прихващане между първоначалния иск, предявен от „Е Миролио“ ЕАД, гр. Сливен, ЕИК 119603547, със седалище и адрес на управление на дейността гр. Сливен, кв. Индустриална зона и насрещния иск, предявен от М.Д.П. ЕГН ********** ***, до размера на 1 500 лв., като НЕДОПУСТИМО.

ОСЪЖДА „Е Миролио“ ЕАД, гр. Сливен да заплати на М.Д.П. допълнително разноски по делото за първоинстанционното производство в размер на още 335 лв. за адвокатско възнаграждение

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 425/28.05.2015г. по гр.д. № 4913/14г. на СлРС в останалите обжалвани части.

 

 

 

ОСЪЖДА „Е Миролио“ ЕАД, гр. Сливен да заплати на М.Д.П. направените разноски за въззивното производство съразмерно на уважената част от жалбата в размер на 255, 66 лв., като отхвърля претенцията за сумата над този размер до пълния размер на разноските от 1328 лв.

ОТХВЪРЛЯ претенцията на „Е Миролио“ ЕАД, гр. Сливен за присъждане на разноски по делото за въззивното производство.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: