Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №193

 

гр. Сливен, 23.07.2015г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и втори юли през две хиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ХРИСТИНА МАРЕВА

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при секретаря И.К., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №363 по описа за 2015год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от М.К.Д. чрез пълномощника й адв. Д.Н.Д. против Решение №529/03.07.2015г. по гр.д.№2253/2015г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлено като неоснователно искането на М.К.Д. срещу М.М.Е. за защита от домашно насилие, извършено на 26.05.2015г. около 16,00 часа и на 27.05.2015г., изразяващо се във физическо и психическо насилие; отказано е издаване на заповед за защита, с която да се забрани на М.М.Е. да доближава на по-малко от 20м. от общия им имот в гр.С., ул.“Т. А.в“ №* и на по-малко от 200м. на публични места, места за социални контакти и местата за отдих, забрана да доближава на по-малко от 20м. жилището на М.Д., както и забрана Е. да установява телефонна връзка с Д.; молителката е осъдена да заплати държавна такса и са присъдени разноски в полза на ответницата в размер на 600лв.

С въззивната жалба се атакува решението изцяло.

В жалбата си въззивницата – молител в първоинстанционното производство М.К.Д. чрез пълномощника си адв.Д. твърди, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Посочва, че районният съд при обсъждане на доказателствата по делото е дал превес на тези на ответницата, като не е ценил тези, ангажирани от молителката. Счита, че прилагането на изискването за пълно и главно доказване на твърдените обстоятелства е неприложимо в производството по ЗЗДН, с оглед неговия специфичен характер и целта за се предостави защита от агресивното поведение на най-близките хора. Съдът не е отчел спецификата на производството, поради което не е и зачел материалната доказателствена сила на декларацията по чл.9, ал.3 от ЗЗДН. Счита, че тази декларация е достатъчна, тъй като законът е дал възможност на молителя със собствените си изявления да установява релевантните факти. Счита, че по делото не са събрани доказателства, опровергаващи извода за извършено срещу нея домашно насилие. Гласните доказателства, ангажирани от ответницата били непълни. Това, че свидетелите не са видели конфликт не означава, че такъв не е имало. Свид. Тенева е видяла крайния акт на насилие. Поради противоречието на гласните доказателства със специфичните за ЗЗДН доказателства, следва да не бъдат кредитирани. Установило се и нямало спор, че ответницата е била на посоченото място и в посоченото време на адреса на молителката и че между двете е възникнал конфликт, резултат от натрупаната неприязън между тях, което се потвърдило от всички гласни доказателства. Съдът следвало при липса на друго в случая да се опре на декларацията по чл.9, ал.3 от ЗЗДН и да стигне до извода за осъществено насилие. Неправилно съдът е неглижирал представената декларация. Счита, че с декларацията се доказва и осъщественото на 27.05.2015г. акт на насилие. Законодателят е предвидил, че заповед за защита може да се издаде дори и само при индиция за осъществено домашно насилие. Посочва, че съдът не е отчел промяната на мерките за защита, които молителката е поискала, като е оттеглила искането си за налагане на втората, посочена в молбата си мярка и е изменила първата такава по подходящ за прилагането й начин. С оглед изложеното, въззивницата моли въззивния съд да отмени решението на СлРС и да постанови ново, с което да издаде заповед за защита срещу М.М.Е. с налагане на следните мерки за срок от 18 месеца: забрана на М.М.Е. да установява физически и словесен контакт с нея в общия им имот в гр.С., ул.“Т. А.в“ №*, както и да я доближава на по-малко от 200м. на публични места, местата за социални контакти /търговски заведения, помещения на институции, пощи и банки/ и местата за отдих и забрана на Е. да установява телефонна връзка с нея. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата М.М.Е. чрез пълномощника си адв.П. е подала отговор на въззивната жалба, оспорва същата като неоснователна. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Посочва, че от доказателствата  по делото се установило, че на посочените дати срещу молителката не е извършен акт на домашно насилие. Съдът се е съобразил със събрания доказателствен материал и с разпоредбите на ЗЗДН. Счита, че съдът не може сляпо без да е събрал необходимите доказателства да издаде заповед за защита, защото такова е желанието на молителката. Съдът правилно е преценил фактическата обстановка и се е убедил, че се касае за спор за имот, който молителката е прехвърлила на другата си страна – свидетел по делото. Намира правилна преценката на съда на гласните доказателства. Не се установил и втория посочен акт на насилие на 27.05.2015г. Претендира присъждане на направените през въззивната инстанция разноски. 

            С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивницата М.Д., редовно призована, не се явява, представлява се от пълномощник – адв. Д.Н.Д., който поддържа подадената жалба и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените по делото разноски.  Посочва, че относно инцидента на 27.05.2015г. по делото има ангажирани годни доказателства, които районният съд изцяло неглижирал. Поради това и мотивите на съда не съответстват на целите на закона. В случая декларацията по чл.9, ал.3 от ЗЗДН е достатъчно доказателство при липса на други за този инцидент. Молителката е коригирала исканите мерки за защита до такива с почти препоръчителен характер, което съдът въобще не взел предвид. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ответницата.

Въззиваемата М.Е., редовно призована, в съдебно заседание не се явява, представлява се от пълномощник адв. П., която оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа подадения отговор. Намира атакуваното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира присъждане на разноски пред настоящата инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, обжалвано изцяло, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

От събраните пред районния съд писмени и гласни доказателства не се установи по безспорен начин по пътя на пълното и пряко доказване твърдените обстоятелства за осъществени на 26.05.2015г. и 27.05.2015г. актове на домашно насилие по отношение на молителката М.Д. от страна на нейната снаха М.Е.. От свидетелските показания и другите събрани по делото доказателства не се установиха тези, подлежащи на доказване обстоятелства.

В тази насока следва да се отбележи, че е неоснователно възражението на въззивницата, че в производството по ЗЗДН акта на насилие не трябва да се установи по безспорен начин с пълно и главно доказване. Ако се приемат съображенията на въззивницата би се стигнало до евентуална злоупотреба с процесуални права и недопустимо накърняване правата на ответниците в производството. Именно за да избегне това законодателят е предвид доказване с всички допустими по ГПК доказателствени средства, като е налице и отделно изброяване на допустими такива за улеснение на молителите. Съдът намира за неоснователно възражението на въззивника, че декларацията по чл.9, ал.3 от ЗЗДН е достатъчно доказателство за наличието на осъществено домашно насилие, описано в нея. Безспорно разпоредбата на чл.13, ал.3 от ЗЗДН дава възможност заповед за защита да се издаде само на база декларацията, но само и единствено в случай, че няма други доказателства. Това е така, именно за да се избегне евентуалната злоупотреба с права в производството. В случая и двете страни по спора са ангажирали други доказателства – както гласни, така и писмени доказателства. Поради това е недопустимо заповед за защита да се издаде само на база декларацията.

От събраните по делото доказателства обаче не се установи по безспорен начин твърдените два акта на домашно насилие спрямо молителката, описани в молбата за защита и в представената декларация, осъществени на 26 и 27 май 2015г. Съдът споделя напълно изводите на районния съд относно кредитирането на показанията на разпитаните свидетели, като ги прецени заедно и поотделно. Дори и показанията на свид.Стоянка Т. – снаха на молителката и явяваща се заинтересовано лице, не установяват по никакъв начин твърдяното физическо насилие – стискане за ръцете, блъскане и притискане към гаража, осъществено на 26 май 2015г. Свидетелката посочва за размяна на обидни думи, но в съпоставка с показанията на другите, незаинтересовани от спора свидетели, се установи, че обидите и опитите за физически контакт /дори и насилие/ изхождат от самата молителка, която е направила опит да нападне с пръчка в гръб ответницата и е започнала да я обижда. Последвала е размяна на реплики между двете и в този момент се е появила свид.Т., която се е включила в размяната на реплики и е отвела молителката в къщата. Извън показанията на заинтересованата свид.Т., други доказателства относно твърдяното последващо агресивно поведение – хлопане по врати и прозорци и обиди, няма ангажирани. Напротив, от показанията на свид.М. и свид.Н., които са непосредствени свидетели на случилото се на 26 май 2015г. Съдът кредитира изцяло техните показания като взаимно допълващи се, непротиворечиви, дадени от лица, незаинтересовани от изхода на делото и непосредствени свидетели на случилото се.

Именно с оглед събраните гласни доказателства, установяващи обстоятелства, различни от твърдените и декларирани от молителката, правилно районният съд не е зачел декларацията по чл.9, ал.3 от ЗЗДН.

По отношение на твърдения акт за осъществено на 27 май 2015г. около 14,00 часа насилие, не са събрани абсолютно никакви, установяващи го доказателства. Напротив, от събраните писмени такива се установява невъзможността ответницата да е била на посоченото от молителката място и посочения от нея час. Дори и свид.Т. посочва, че на този ден, извън разговор по телефона със съпруга на ответницата – син на молителката, не се е случило нищо друго. Поради наличието на други ангажирани доказателства относно инцидента на 27 май 2015г., съдът не възприема становището на въззивницата, че декларацията по чл.9, ал. от ЗЗДН е достатъчно доказателство за издаване на заповед за защита и относно този инцидент. Друг е въпроса, дали посоченото от молителката въобще се явява акт на насилие и какво. Дори и да е емоционално такова, тъй като по начина, по който е посочен не може да се определи като физическо насилие, то няма абсолютно никакви доказателства как евентуално тези действия /събиране на прането и хвърлянето му на земята/ са се отразили на емоционалното състояние на молителката, за да се приеме, че е акт на такова насилие. Отново обаче следва да се отбележи, че не са доказани тези твърдени физически действия, нито дори присъствието на ответницата на посочения ден, място и час, в която насока има ангажирани писмени доказателства.

С оглед изложеното съдът намира молбата за защита от домашно насилие, осъществено от М.Е. спрямо свекърва й М.Д. за неоснователна.

С оглед неоснователността на молбата, съдът не следва да обсъжда въпроса за исканите мерки за защита и несъобразяването на районния съд с тяхното последващо изменение, тъй като такива не следва да се налагат и първоинстанционният съд правилно е отказал издаването на заповед за защита.

Тъй като правните изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, то въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил на ответницата по молбата направените от нея в първоинстанционното производство разноски на основание чл.78, ал.3 от ГПК.

По отношение на разноските, направени от страните пред въззивната инстанция, с оглед изхода на спора и неоснователността на въззивната жалба, въззивницата следва да понесе своите разноски така, както ги е направила и да заплати на въззиваемата направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение. В тази насока в проведеното открито съдебно заседание пълномощника на въззивницата е направил възражение за прекомерност на това възнаграждение, като съдът намира същото за основателно. Съгласно разпоредбата на чл.7, ал.1, т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималния размер на хонорара на пълномощника на въззиваемата е в размер на 300лв., при договорен и заплатен такъв от 600лв. Фактическата и правна сложност на делото не обуславя присъждане на тези разноски в по-голям от минималния размер, поради което съдът ще присъди на въззиваемата разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300лв.

С оглед изхода на спора, въззивницата следва да заплати дължимата държавна такса за въззивно обжалване в размер на 40лв. на основание чл.17, ал.2, вр.чл.11, ал.3 от ЗЗДН.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №529/03.07.2015г. постановено по гр.д.№2253/2015г. по описа на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА М.К.Д. с ЕГН ********** *** да заплати на М.М.Е. с ЕГН ********** *** сумата от 300лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

ОСЪЖДА М.К.Д. с ЕГН ********** *** да заплати в полза на съдебната власт държавна такса за въззивно обжалване в размер на 40лв.

 

Решението е окончателно.

                                       

         

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.