Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 23.09.2015 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и трети септември през двехиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                              мл.с. САВА ШИШЕНКОВ

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 365  по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 274/02.04.2015г. по гр.д. № 4069/14г. на СлРС, с което е признато за установено между страните, че „Шато Шивачево“ ЕООД, гр. Шивачево, общ. Твърдица дължи на ЕТ „Техноинженеринг – И – Д – И.К.“***, сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 2342/21.08.2014г. по ч.гр.д. № 3500/2014г. на СлРС, а именно – главница в размер на 20 280 лв., заедно със законовата лихва върху нея считано от 20.08.2014г. до окончателното изплащане и законова лихва за забава до 19.08.2014г. в общ размер на 3 020, 62лв., като са присъдени и разноските по по заповедното и по исковото производство.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на СлРС, като твърди, че то е материално и процесуално незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Заявява, че неправилно решаващият съд е счел, че ответното дружество е приело предадената от страна на ищеца – ЕТ стока без възражения. Твърди, че сам е изпълнил задълженията си по сключения договор за изработка, а именно – да уведоми ищеца за проблемите по растежа на лозовия посадъчен материал.  Ищецът е знаел за неизправностите по предадената стока, налице са недостатъци при изпълнение на работата от негова страна и той не само е бил уведомен, но и е изпълнил частично договорното си задължение за отстраняване на същите.  Макар ищецът да отрича получаването на уведомлението от 15.04.13г., той е изразил готовност в свое писмо, да подмени некачествената стока. Въззивникът заявява още, че е от съществено значение за спора установяването на характера на договорните отношения. Договорът за изработка, въз основа на който твърди, че са издадени процесните фактури, предполага специфични реквизити за приемане на изработеното, докато по договора за продажба приемането се извършва чрез простото предаване на стоката. В случая липсва уговореният по договора за изработка приемо-предавателен протокол и последващи проверки на растежа на ЛПМ – видно от представения от ищеца договор. Въззивникът твърди, че е налице цялостно неизпълнение от страна на ЕТ, изразяващо се в предоставянето на негодна за целите на производството на вино стока и уважаването на исковете му е напълно неправилно. На следващо място въззивникът твърди, че РС необосновано е приел, че между страните е налице търговска продажба. Съдът се основавал само на три фактури, като облигационната връзка между страните и каузалното правоотношение е обвързано единствено със Споразумение, което касае само една от трите фактури. От представените по договора доказателства не можело да се направи заключение, че е налице „безспорно“ търговска продажба. Въззивникът счита, че по принцип няма спор между страните, че между тях има търговски отношения, оспорването на претенцията се основава единствено на характера на договорните отношения, за които той твърди, че се основават на договор за изработка и неизпълнение по него. Съдът необосновано отхвърлил искането му за допускане на двама свидетели. Поради всичко изложено моли въззивния съд да отмени атакуваното решение и вместо него постанови ново, с което исковете бъдат изцяло отхвърлени. Претендира разноски по делото.

Във въззивната жалба са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството – за събиране на гласни доказателства чрез разпит на свидетели, като искането изцяло не отговаря на изискванията на чл. 156 ал. 2 от ГПК.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло като неоснователна. Детайлно и последователно излага контрааргументи, с които оборва всяко от наведените от въззивника възражения. Прави разбор на събраните доказателства, като извежда заключение за основателност на исковете си. Заявява, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради което иска то да бъде потвърдено от въззивния съд, претендира разноските за тази инстанция. Представя писмени доказателствени средства, които моли да бъдат приети от въззивния съд.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С мотивирано определение, държано в з.с.з. на 05.08.2015г. съдът е оставил без уважение доказателствените искания на двете страни поради настъпила преклузия и нередовност на искането на въззивника и неотносимост на искането на въззиваемия.

В с.з. за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

В с.з., въззиваемият търговец, редовно призован,  се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли за потвърждаване на атакуваното решение. Представя писмена защита, с която подробно развива аргументацията си. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна, споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените от въззивника оплаквания са неоснователни.

Предявените установителни искове имат за предмет установяване на парични задължения на ответника към ищеца, чийто размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Ищецът претендира, че му се дължат: главница - сумата 3 000 лв. остатък по фактура № 057/12.11.12г., сумата 7 680 лв. по фактура № 058/21.11.12г. и сумата 9 600 лв. по фактура № 061/2002.13г., представляваща стойност на доставен ЛПМ, мораторна лихва до подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – сумата 448, 04 лв. по първата фактура, сумата 1 134, 34 лв. по втората и сумата 1 438, 24 лв.  по третата, законовата лихва върху главницата от подаването на заявлението до окончателното изплащане и разноските по заповедното производство.

Съдът намира, че ищецът е доказал релевантните положителни факти, от които извлича основателността на претенцията си и тежестта за което действие лежи върху него.

Ищецът е предявил по реда на чл. 422 от ГПК, при условията на обективно кумулативно съединяване, три главни и три акцесорни положителни установителни иска, като въззивният съд намира, че правното основание, на което се претендира дължимостта на главните вземания, е договорна отговорност, произтичаща от забавено изпълнение на парични задължения по три договора за търговска продажба на родово определени движими вещи – лозов посадъчен материал /ЛПМ/, като по първия договор това са  5000 бр. вкоренени лози сорт „Мискет О Тонел“, на подложка СО4, по втория – 4000 бр. вкоренени лози сорт „Мискет О Тонел“, на подложка СО4 и по третия – 10 000 бр. вкоренени лози сорт „Мискет О Тонел“, на собствен корен.

Действително съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца – в случая – както в исковата молба, така и в заявлението по чл. 410 от ГПК, нито дори от правното основание, което той е избрал да назове, ако то не отговаря на изложените твърдения. Правното основание на един иск се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, описваща характера на правото и по какъв начин то е засегнато. Доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска. Накратко - определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане. Така, в  случая, от изложените от ищеца в исковата молба факти – които са тъждествени с посочените в заявлението обстоятелства, от които произтича вземането - е видно, че се касае за установяване съществуването на парични задължения, представляващи неплатена продажна цена по сключени договори за търговска продажба на родово определени движими вещи, и за дължими обезщетения за забава в размер на законовата лихва върху нея, с правно основание чл. 288 от ТЗ, вр. чл. 286, 287 и чл. 1 ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 318 и сл., вр. чл. 327 от ТЗ, вр. чл. 79 ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД, във връзка с чл. 422 от ГПК.

Ключовият аргумент в защитната теза на въззивника-ответник се състои в твърдението, че отношенията между страните следва да се разглеждат на плоскостта на договор за изработка, при който е налице некачествено изпълнение на задълженията на ищеца, равно на пълно неизпълнение, поради което липсва приемане на изработеното от страна на ответника и това го освобождава от задължение за плащане.

Настоящият въззивен състав не споделя становището че главните претенции произтичат от договор за изработка.

Непререкаемо е доказано, че между страните са били установени трайни търговски отношения, свързани с предмета на дейност на всяка от тях. Конкретният спор не може да се разглежда изолирано от тях, настоящите правоотношения следва да се поставят в светлината на предхождащите ги факти и обстоятелства, и да се установи връзката помежду им, за да може да се отграничат тези права и задължения, които са предмет на разрешаване в това производство.

Съдът приема, че между страните са съществували отношения по сключен в писмен вид договор за изработка от 05.03.2010г., по силата на който ответното дружество е възложило, а ищцовият търговец се е задължил да произведе 170 000 бр. ЛПМ със свои материали и средства. Уговорена била обща цена, като плащането било  разсрочено на три вноски до 15.09.2010г., а остатъкът – при получаване на вещта. От своя страна изработването и предаването на вещите от страна на изпълнителя било уговорено да стане най-късно на 10.11.2010г. Страните предвидили нарочна процедура във връзка с приемане на изпълнението, както и разписали съответни права и задължения при наличие на недостатъци на изработката, за установяването на които също била изрично уговорена процедура.

Действието на този договор е прекратено, тъй като срокът за изпълнение е изтекъл, ищецът не се позовава на неизпълнение, тоест - забавено изпълнение на парични задължения на другата страна по него. По никакъв начин описаните в трите процесни фактури количества ЛПМ не може да се свърже с този договор.

От изслушаното експертно заключение е видно, че ответното дружество има лозови масиви в землището на с. Шивачево, които са създадени по два проекта по Националната програма за подпомагане на лозаро-винарския сектор – от 2008/09г. и от 2013/14г. – съответно първият проект е започнал през м. 01. 2010г., засаждането на лозите – през м. Май 2010г., а вторият – през м.01.2011г., като засаждането на лозите е станало през м. Ноември 2011г.

От тук се налага изводът, че към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК през м.08.2014г. са съществували лозови масиви, като е резонно първият от тях, създаден през м. 05.10г., да е с посадъчен материал, изработен и доставен от ищеца по силата на договора от 05.03.2010г. Дали такъв е доставян и по-късно, в какво количество и при какви условия, дали ответникът е закупувал ЛПМ и от друг производител или доставчик, и дали страните са сключвали и други договори за изработка, по делото не са събирани доказателства.

Поради това съдът не може да приеме, че издаването на процесните три фактури е свързано с изпълнение на договорно задължение по договор за изработка, най-малкото – по представения такъв от 2010г. Действително се установява, че в последния страните са се съгласили, че изпълнителят /ищецът/ се задължава да извършва наблюдения върху насаждението с ЛПМ, предмет на договора, в продължение на 3 години, както и да извърши съвместно с възложителя поне 3 проверки по време на вегетация на ЛПМ, но изпълнението на тези задължения не е предмет на проверка в настоящия спор.

Релевираното с отговора на исковата молба и с въззивната жалба на ответника твърдение, че е имало негоден лозов материал, тоест – са налице такива недостатъци в изпълнението на работата, които се приравняват на пълно неизпълнение, не може да се отнесе еднозначно и категорично към описаните в трите фактури количества ЛПМ, тъй като са общи, неконкретни и неподкрепени с доказателства. Ако пък се приеме, че то се отнася към доставените по договора за изработка количества ЛПМ – то е ирелевантно към този спор, понеже не касае вещите, описани в процесните фактури.

При проследяване хронологията на отношенията между страните се установява, /както от представените и неоспорени писмени доказателствени средства, така и от приетото заключение на компетентно и добросъвестно вещо лице/, че  понеже през следващите 2010г. стопански години е констатирано, че част от насажденията не са били добре развити или са били пропаднали, то с оглед добрите търговски взаимоотношения между страните, /независимо дали в стриктно спазване на писмените договорни клаузи/, те са подписали на 12.09.2012г. писмено споразумение, по силата на което ищцовият търговец се задължил да предостави безвъзмездно на ответното дружество 20 000 бр. ЛПМ на собствен корен и 3 000 бр. ЛПМ на присадка СО4 през м. 11.2012г., а ответникът се задължил да закупи 65 000 бр. ЛПМ от сорт „Мискет О Тонел“ на собствен корен на цена 0.80 лв./бр., също през м. 11.2012г.

По делото са събрани доказателства, че подмяната на лошите насаждения, евентуално доставени по договора за изработка от 2010г., е действително извършена въз основа на споразумението от 12.09.12г. – тоест отстраняването на недостатъците е било за сметка на изпълнителя, който със стокова разписка от 06.11.2012г. е предал на надлежен представител на ответника 10 000 бр. ЛПМ на собствен корен, със стокова разписка от 09.11.2012г.-10 000 бр. ЛПМ на собствен корен и със стокова разписка от 15.11.2012г. – 3 000 бр. вкоренени лози сорт „Мискет О Тонел“, на поставка СО4. В разписките е отразено, че предаването се извършва съгласно споразумението от 12.09 и е безвъзмездно – тоест ищецът не е претендирал заплащане на цена и не е издавал фактури. Също така, съгласно т. 2 от споразумението, ищецът е предал със стокова разписка от 12.11.12г. на ответника10 000 бр. вкоренени лози сорт „Мискет О Тонел“, на собствен корен, с отбив в цената – на стойност 0,80лв./бр. – за което е издадена фактура №061/20.02.13г. на обща стойност 9 600лв.

В такъв случай следва да се приеме, че с извършването на тези действия, той е изпълнил съпътстващите си задължения, произтичащи от договора за изработка след изпълнението на основното задължение по него.

Така тази поредица от факти описва развитието на правоотношенията между страните по повод облигационната връзка, създадена между тях от договора за изработка от 2010г.

Извън нея обаче остават фактите на предаването на ответника на 5000 бр. вкоренени лози сорт „Мискет О Тонел“ на подложка СО4, със стокова разписка от 15.11.12г. и на 4000 бр. вкоренени лози сорт „Мискет О Тонел“ на подложка СО4 със стокова разписка от 21.11.12г., за които са издадени съответно фактури №057/12.11.2012г. за 9 600 лв. и №058/12.11.12г. за 7 680лв.

Предаването на тези вещи не се установи по никакъв начин да е в резултат на изпълнение на договорно задължение нито по договора за изработка от 2010г., нито по силата на друг договор за изработка, сключван писмено или устно между страните по-късно. Няма причини да се счете и, че се касае за договор за доставка с периодично изпълнение или за някакъв друг вид ненаименован договор, тъй като такива твърдения не са заявявани и не са доказвани.

При това положение е явно, че тези правоотношения следва да се третират като отделни, самостоятелни договори за покупко-продажба, тъй като се идентифицират с белезите на този вид търговска сделка, а липсват белезите на договор за изработка.

По начало договорът за търговска продажба е неформален и за валидността му не се изисква писмена форма, доказването му може да се осъществи с всякакви годни и допустими доказателствени средства.

В случая са събрани такива, установяващи несъмнено няколко факта, които, в своята съвкупност, доказват от една страна сключването на всеки от трите договора, а от друга -  изпълнението на задължението на ищеца-въззиваем и неизпълнението в срок на насрещното задължение на ответника-въззивник.

Недискутируемо е, че и двете страни са търговци и в предмета на дейност и на двамата влиза производство, продажба и изкупуване на селскостопанска продукция, договорите са свързани с упражняваното от тях занятие, имат за предмет дейност по чл. 1 ал. 1 от ТЗ и не касаят вещи за лично потребление. Съгласно разпоредбата на чл. 286 ал. 1 от ТЗ, това дефинира търговската сделка, а според нормата на чл. 293 ал. 1 от ТЗ за действителността й не е необходима писмена или друга форма, такава се изисква само в случаите, предвидени от закон. Наличието на напластяването на двете насрещни съвпадащи волеизявления на страните, довело до постигането на съгласието за прехвърляне на правото на собственост срещу посочена цена върху родово определените движими вещи – лозов посадъчен материал, описани в представените от ищеца фактури – се установява чрез стоковите разписки, които обективират и фактите на предаването на вещите от продавача и на тяхното получаване от страна на купувача. Поради това процесните взаимоотношения между страните следва да се регулират от разпоредбите на ТЗ, уреждащи търговската продажба - чл. 318 и сл. от ТЗ, във връзка с чл. 286, 290 и сл. от ТЗ, като субсидиарно приложение намират и общите и специални разпоредби на гражданското законодателство – чл. 200 и сл. от ЗЗД, чл. 79 и сл. от ЗЗД и други.

Както се посочи вече – създадените облигационни връзки не могат да се квалифицират като договори за изработка. Този вид договор също е двустранен, комутативен и възмезден, както и договорът за покупко-продажба,  но за разлика от него той е каузален и престационен. Задължението на изпълнителя е да изработи нещо със свои средства и материали, съгласно задача, поставена от възложителя и да престира резултат, отговарящ на конкретно уговорени изисквания. Няма аналог с настоящия случай, тъй като не се установи ответникът да е възлагал „изработката“ на описаните в разписките лозови насаждения. Не се установи предаването им да обективира престиране на изработен резултат /в което се изразява престационният характер на договора за изработка/. Липсват доказателства и за каузалния характер на отношенията, обратното – установява се, че целта на договорите не е била да се престира резултат, а да се прехвърли правото на собственост. Тоест – проявява се фигурата на обикновения договор за покупко-продажба, който е консенсуален /сключен с постигането на съгласието/, а с оглед предмета – вещното право на собственост е преминало върху ответника-купувач с концентрацията на родово определените вещи, която е извършена чрез тяхното предаване на посочените в стоковите разписки дати.

Казаното се отнася както за първите две разписки, така и за третата, в която, макар да е посочено, че доставянето на вещите е във връзка със споразумението от 12.09.12г., това не променя характера на сделката, тъй като в това споразумение страните са уговорили именно продажба на определени количеста ЛМ от ищеца на ответника, но на по-ниска цена. Следователно и тук важи казаното по-горе и не се касае за договор за изработка, тъй като уговорката е за предаване на определено количество на определена цена, без да е била поставяна задача, условия и изискване вещите да бъдат „изработени“ от самия ищец - той би могъл, за да се освободи от задължението си да прехвърли собствеността, сам да ги закупи от друг производител, неговото задължение е да ги предаде на ответника, липсва изрична уговорка за произхода и изискване ЛПМ да е произведен от ищеца.

С оглед изложеното, щом се касае за търговски продажби, неприложимо е възражението за неприемане на престирания резултат поради лошо качество, както при договора за изработка. Както бе посочено, собствеността преминава с индивидуализацията на вещите и купувачът е следвало при получаването им да направи възражение за очевидните недостатъци. Такова не е направено от лицето, получило вещите /за което се установява че е било натоварено от търговеца за това/. Отговорността на продавача за скрити недостатъци може да се активира само ако се докаже, че такива са налице,  а в случая чрез приетото експертно заключение се установява, че не е възможно да се определи кои именно са лозите, поставени от получения точно по тези фактури ЛПМ– тоест е недоказано твърдението, че доставените вещи не отговарят на обичайното качество за този вид стока. Накратко – ако отбранителното възражение, че стоката е негодна се отправи към ЛПН по процесните фактури, то се явява голословно и недоказано, а ако касае негодността на част от ЛПН, доставен по договора за изработка от 2010г. – това излиза извън предмета на този спор, още повече, че по-горе са описани действията на ищеца-изпълнител по този повод.

Така с приемането на вещите, описани в трите стокови разписки и издадените въз основа на тях фактури, се счита, че е изпълнено задължението на продавача.

От друга страна, съгласно разпоредбата на чл. 55 ал. 1 от ТЗ, редовно водените търговски книги и записванията в тях могат да се приемат като доказателство между търговци за установяване на търговски сделки. От изслушаната и приета ССЕ се установява, че страните водят надлежно търговските си книги и процесните фактури са осчетоводени и от двамата търговци. В дневниците за покупки на ответното дружество са включени трите фактури, издадени от ищцовия търговец. Осчетоводено е само частично плащане по две от тях - № 057 и № 061 – съответно 5 000лв. и 1 600 лв., общото салдо на задълженията по партидата на ищеца, въз основа на тези фактури, е заведено като 20 280 лв., а видно от подадените справки-декларации по ЗДДС, ответникът е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит по фактурите. Тоест – това също представлява косвено доказателство за съществуването на облигационна връзка между търговците.

Фактът на приемането и осчетоводяването на описаните фактури, като задължение по сметка 401 “Доставчици”, включването им в дневник “Покупки” и изтеглянето  на заплатения от продавача ДДС, посочен от купувача в справката-декларация за ДДС, показва, че ответникът е получил доставката и я е приел при тези условия, отразени във фактурите. След получаването им търговецът нито се е противопоставил незабавно на сключването в устна форма на договорите за търговски продажби, нито пък своевременно е възразил пред другия търговец, че не е получил вещите, респективно – е поискал предаването им, а надлежно е осчетоводил сумите по фактурите като свои парични задължения, с което признава съществуването и изискуемостта им. 

Така е категорично установено, че продавачът-ищец е изпълнил изцяло основните си договорни задължения и на това противостоят насрещните задължения на купувача-ответник да заплати цената или при предаването на вещите /в момента на прехвърляне на собствеността/, или в тридневен срок от съставянето на фактурите като счетоводни документи. Ответникът не е ангажирал други годни, с равна или с по-голяма доказателствена сила доказателства, които да го опровергаят или да релевират някакви правопогасяващи, правопрекратяващи или правоизключващи факти, които да променят горните изводи.

След като се установява, че трите главни парични задължения на ответника съществуват в посочения в исковата молба размер, главните искове са изцяло основателни и доказани и следва да се уважат напълно.

Също така, тъй като при паричните задължения не съществува пълно неизпълнение, а само забавено изпълнение, са основателни и акцесорните претенции за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва. Такава се дължи, съгласно разпоредбата на чл. 327 ал. 1 от ТЗ, от датата, следваща датата на издаванена всяка от фактурите. До завеждането на исковата молба дължимото общо обезщетение за забава /изчислено от падежа на всяко от трите главни задължения/ е в размер общо на 3 020, 62 лв. – съответно 448, 04 лв. за първото задължение, 1 134, 34 лв. за второто и 1 438, 24 лв. – за третото, и тези искове следва да се уважат също в пълните им заявени размери. Основателно е и искането за присъждане на обезщетение за забава върху главните задължения от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, до окончателното изплащане и то също следва да се уважи.

С оглед това дължими се явяват и направените разноски по заповедното производство.

Като е достигнал до идентични правни изводи, решаващият съд е постановил правилно и законосъобразно решение, за което липсват отменителни основания. Въззивната жалба не следва да се уважава, а атакуваният акт следва да бъде потвърден, включително по отношение на присъдените разноски.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, и заплати тези на въззиваемата страна в размер на 1 200 лв. за адвокатско възнаграждение, заплатено в брой.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение  № 274/02.04.2015г. по гр.д. № 4069/14г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА „Шато Шивачево“ ЕООД, гр. Шивачево, общ. Твърдица да заплати на ЕТ „Техноинженеринг – И – Д – И.К.“***, направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 1 200 лв.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на всеки от исковете до 10 000 лв.

 

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                    ЧЛЕНОВЕ: