Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №219

 

гр. Сливен, 25.09.2015г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди и петнадесета година в състав:         

     

ПРЕДСЕДАТЕЛ:   МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл. с. НИНА КОРИТАРОВА

                                                                

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №372 по описа за 2015 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №391/19.05.2015г. по гр.д.№4888/2014г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлен като погасен по давност предявения от „Булбанк Лизинг“ ЕАД, гр. София против „Евросистем“ ЕООД гр. Сливен иск за осъждането на ответника да заплати сумата от 9 871,97 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба и на ответното дружество са присъдени разноски.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство „Булбанк Лизинг“ ЕАД, гр. София чрез пълномощник адв. В. и с нея се обжалва посоченото решение изцяло.

В жалбата си, въззивникът посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Посочва, че Районния съд не е спазил процесуалните правила, като не е изградил вътрешното си убеждение въз основа на събрания доказателствен материал, възраженията и твърденията на страните. От една страна съдът е приел, че искът по чл. 534 ал.1 от ТЗ е предявен в срок, а от друга страна го отхвърлил като погасен по давност. Неправилно съдът е приел, че е приложима давността по каузалното правоотношение, а не предвидената специална такава по чл. 534 ал.2 от ТЗ относно иска за неоснователно обогатяване. Счита, че при този иск не подлежи на изследване степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях; имало ли  е размяна на имуществени блага, като вредата се изразява в случая в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а обогатяването на издателя се изразява в това, че не е изплатил сумата за погасяване на задължението, поради пропуск да бъдат извършени необходими действия за запазване на преките менителнични права от ползващото се лице. Във връзка с това счита, че относно давността следва да се държи сметка за вида на предявения иск и за правната характеристика на института на давността, поради което счита, че в случая приложимата давност е тази по чл. 534, ал.2 от ТЗ. Посочва, че в случая кредиторът не упражнява право на иск за вземането по каузалното правоотношение, за да се преценява дали правото да го иска принудително е погасено. Дори и да е изтекъл давностния срок по каузалната сделка, ако вземането по ценната книга не е изсрочено по давност, кредиторът ще може да упражни принудително обезпечените с издаването й права, чието основание остава извън менителничния ефект. Посочва практика на ВКС в тази насока. Счита, че доводи относно каузалното правоотношение в производството по специалния иск по чл. 534 ал.1 от ТЗ могат да се навеждат само, ако са свързани с погасяването, евентуално новирането на задължението по ефекта, но не и с погасяване правото на иск или на принудително изпълнение. Поради това счита за неоснователни възраженията на ответника за недължимост на вземането по ефекта, поради изтичане на давностния срок за вземанията по каузалното правоотношение. От друга страна счита, че дори и да се приеме, че е приложима погасителната давност по каузалното правоотношение, то неправилно районният съд е приел, че това е кратката тригодишна давност по отношение на лизинговите вноски. Излага подробни разсъждения относно договора за финансов лизинг, неговия характер и счита, че характерът на отделните лизингови вноски е по-близък до този на вноски при разсрочено плащане на продажна цена при договор за продажба със запазване на собствеността и изплащане на цената, отколкото на периодични задължения за заплащане на цена за ползване на вещ по договор за наем. Поради това счита, че вноските по погасителния план на лизинга, който е близък и до кредитните сделки, не представляват периодични плащания, а разсрочени части от едно задължение за главница, за което се прилага общата петгодишна давност. Посочва, че процесния договор е прекратен с изтичането му на 24.06.2011 г. – датата, следваща датата на последния падеж, а искът е предявен на 22.12.2014 г., т.е. преди изтичане на петгодишния давностен срок. От събраните по делото доказателства се установило, че претендираните суми са действително дължими от ответника. Поради това счита, че предявеният иск е основателен и доказан. С оглед изложеното моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното първоинстанционно решение като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново, с което да уважи изцяло предявения от него осъдителен иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ответника в първоинстанционното производство „Евросистем“ ЕООД гр. Сливен чрез пълномощник адв. Ш., с който се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемото дружество намира постановеното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Посочва на първо място, че към момента на предявяване на иска не е бил налице юридическия факт, от който за ищеца възникнало правото на иска по чл. 534 ал.1 от ТЗ – погасяване правото на приносителя на записа на заповед на пряк иск по чл. 531 ал.1 от ТЗ. По делото се установило, че ищецът никога не е отправял искане до ответното  дружество за плащане по издадените записи на заповед от 21.06.2006 г., нито искане за плащане по прекратения договор за лизинг. Поради това „Евросистем“ ЕООД гр. Сливен не е имало повод и необходимост да се произнася дали признава вземанията по записа на заповед или не, дали ги счита погасени по давност и не е налице извънсъдебно признание на факта, че правото на пряк иск на поемателя на ефекта срещу неговия издател е погасен, поради което счита, че ищецът не е активно легитимиран да предяви специалния менителничен иск за неоснователно обогатяване. Посочва, че Районния съд не е допуснал твърдените от въззивника нарушения на съдопроизводствените правила, като е изследвал обективно и в пълнота събрания по делото доказателствен материал. Правилно съдът е изследвал каузалното правоотношение между страните и е намерил за погасени по давност вземанията по договора за финансов лизинг. Счита, че приложимата в случая давност е кратката тригодишна погасителна давност, като посочва подробно съдебна практика в тази насока и излага съображения, оборващи становището на въззивника за приложимост на общата петгодишна погасителна давност. Тъй като вземанията по договора за лизинг са погасени по давност, то правилно съдът е направил извод за неоснователност на исковете по чл. 534 ал.1 от ТЗ. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

В срока по чл.263, ал.2, вр. ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В с.з., дружеството въззивник „Булбанк Лизинг“ ЕАД, гр. София, редовно призовано, се представлява от процесуален представител по пълномощие адв.Ватева, която поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания и моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново, с което да уважи предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемото дружество „Евросистем“ ЕООД гр. Сливен, редовно призовано, не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с иск за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване против издателя на два записа на заповед, издадени на 21.06.2006г. в общ размер от 9871,97 евро, намиращ правното си основание в чл.534, ал.1 от ТЗ.

По делото безспорно е установено и между страните не се спори, че същите са се намирали в договорни отношения по повод сключен на 21.06.2006г. договор за финансов лизинг на МПС №150BU06, по който ищцовото дружество „Булбанк Лизинг“ ЕАД, гр. София /с предходно наименование „УниКредит Лизинг България“ ЕАД/ и именно като обезпечение на този договор са издадени процесните записи на заповед. Самия ищец – въззивник в исковата си молба изрично е посочил това обстоятелство и позовавайки се именно на каузалното отношение между страните е посочил, че претендира само за част от сумите по двата записа на заповед, отговаряща на останалата неизплатена част от главницата по договора за финансов лизинг.

Безспорно, искът по чл. 534, ал. 1 от ТЗ, макар и да е иск за неоснователно обогатяване се различава съществено от исковете по чл. 55 - 59 ЗЗД и за установяване на основателността му не трябва да се изследва въпроса за наличие на размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия т.е. за степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях, тъй като такава размяна няма, предвид специфичността на менителничните правоотношения.

Същевременно обаче е налице задължителна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 и сл. ГПК , според която в производството по предявен иск за менителнично неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ решаващият съд дължи проверка освен за редовността на записа на заповед от формална страна и на вземането, предмет на процесния запис на заповед, с оглед връзката между менителничния ефект и каузално правоотношение между страните ако е въведено твърдение за съществуване на такова конкретно каузално правоотношение или е направено от ответника възражение срещу твърдените от ищеца факти и обстоятелства във вр. с последното. В тази насока са Решение № 133 от 5.07.2013г. на ВКС по т. д. № 104/2011 г., II т. о.; Решение №90 от 10.09.2012 г. на ВКС по т. д. № 431/2011 г., II т. о.; Решение №31 от 5.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 55/2011 г., II т. о.  В случая, както бе посочено, твърдение за каузално правоотношение между страните е налице и от двете страни, като ищецът изрично е посочил, че записите на заповед са издадени именно и единствено като обезпечение на вземанията му по договора за финансов лизинг, което се потвърждава и от самия договор /чл.6 от Договора/. В случая, кредиторът трябва да докаже фактите, от които произтича вземането му, пораждането на задължението по твърдяното каузално правоотношение и връзката му с менителничния ефект, а длъжникът - да изчерпи и докаже възраженията си срещу вземането, които могат да бъдат абсолютни /срещу формата и съдържанието на записа на заповед/ или лични, основани на отношенията му с кредитора. В тази връзка след проверка редовността на записа на заповед от формална страна, съдът по същество следва да провери фактите и обстоятелствата свързани с твърдяната каузална сделка, съответно - дали твърдяното вземане по тази сделка съществува или не. Поради това, правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е разгледал и взел предвид е каузалното отношение между страните, безспорно във връзка с процесните записи на заповед.

Следва само да се отбележи, във връзка с въпроса за допустимостта на предявения иск и за редовността на двата записа на заповед, че въззивният съд споделя изцяло изводите на районния съд за допустимост на иска по чл.534, ал.1 от ТЗ, поради прескибиране на записите на заповед /в тази насока само отбелязва, че от значение е и оспорването и позоваването на давност в настоящото производство от страна на ответното дружество/, предявяването му в срока по чл.534, ал.2 от ТЗ и относно редовността на последните, като отговарящи безспорно на всички изисквания на чл.535 от ТЗ, поради което не намира за нужно да ги повтаря, а препраща към тях.

Както бе посочено, при въведени възражения, основани на каузалното правоотношение, същите следва да се изследват от съда. В случая се касае за направено от ответника в първоинстанционното производство правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията на ищеца по каузалното отношение – договора за финансов лизинг, чието изпълнение обезпечават процесните записи на заповед, поради което правилно е разгледано същото от районния съд. Изложените в тази насока оплаквания са изцяло неоснователни. Следва само да се отбележи, че районният съд е приел за погасено по давност вземането на ищцовото дружество по каузалното отношение и като последица е отхвърлил иска по чл.534, ал.1 от ТЗ, а не защото искът е погасен по давност.

Във връзка с направеното правопогасяващо възражение, въззивният съд споделя напълно изводите на първоинстанционния съд за приложимост спрямо вземанията по договора за финансов лизинг на кратката тригодишна погасителна давност по чл.111, б.“в“ от ЗЗД.

Договорът за лизинг е договор за ползване на вещ, а не прехвърлителна сделка, за разлика от договора за покупко-продажба. При финансовия лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Разпоредбата на чл. 342, ал. 3 ТЗ само дава възможност страните да уговорят лизингополучателят да придобие вещта по време на договора или след изтичане на срока му, но това не следва като задължителна последица от договора. Поради това съдът не споделя съображенията, изложени във въззивната жалба в тази насока. Освен това разпоредбите на ТЗ относно договора за лизинг препращат субсидиарно към разпоредбите на ЗЗД относно договорът за наем /чл.347, ал.2 от ТЗ/, именно с оглед характеристиката му на специфичен договор за ползване на вещ, като по отношение на наемните вноски изрично е регламентирана специалната погасителна давност.

Според настоящия състав договорът за финансов лизинг е такъв с периодично изпълнение на задълженията на лизингополучателя, а именно плащанията се дължат на вноски, всяка от които е с конкретен падеж. От настъпване на падежа на конкретната вноска, започва да тече погасителна давност за същата, като предвид периодичния характер на задължението за погасяването на същото е приложима кратката тригодишна давност съгласно разпоредбата на чл. 111, б."в" от ЗЗД, която е относима за вземанията за наем, лихви и други периодични плащания. С оглед приетото в ТР 3/2011 г. на ОСГТК кратката тригодишна погасителна давност следва да се прилага спрямо по-широк кръг от вземания, като еднаквостта на престациите и предварителната им определеност не е задължително условие, за да се определят те като периодични, а е достатъчно да се дължат на определени периоди през един продължителен срок на едно и също основание - договорно правоотношение. В този смисъл задължението на лизингополучателя за заплащане на лизинговите вноски отговаря на изискванията към понятието "периодично плащане", тъй като е дължимо на конкретно определени падежи, а и дори е предварително определено като размер.  

В случая, към момента на предявяване на иска, вземанията на ищцовото дружество по договора за лизинг са погасени по давност – последната вноска е с падеж 23.06.2011г., а иска е предявен на 22.12.2014г. Ищцовото дружество не е навело и не е установило наличието на обстоятелства, водещи да спиране, респ. прекъсване на погасителната давност относно вземанията. Тъй като вземанията по каузалното отношение са погасени изцяло, то не може да се уважи иск относно обезпечаващите ги записи на заповед, в т.ч. и иск по чл.534, ал.1 от ТЗ.

С оглед изложеното, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден изцяло, като правилен и законосъобразен.

Правилно и законосъобразно районният съд е определил дължимите на ответника разноски на основание чл.78, ал.3 от ГПК, с оглед неоснователността на исковата претенция.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса и неоснователността на въззивната жалба, следва да се възложи на дружеството въззивник, като то следва да понесе своите така, както са направени. Въззиваемото дружество не е доказало направени разноски пред настоящата инстанция, поради което такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №391/19.05.2015г., постановено по гр.д.№4888/2014г. по описа на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. 

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2, т.1 ГПК /ДВ, бр.50/03.07.2015г./.

 

                                 

                

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                        

  

                                                                                2.