Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 23.09.2015 г.

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и трети септември през двехиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                              мл.с. САВА ШИШЕНКОВ

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 388  по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 1055/16.12.2014г. по гр.д. № 1889/14г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от “Транскарт файненшъл сървисис” ЕАД, гр. София, против Р.Й.С., иск по чл. 422 от ГПК за признаване за установено, че последният дължи на първото дружество сумата 856, 34 лв., представляваща неизплатена главница по договор за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице от 10.08.2007г., договорна лихва в размер на 528, 32 лв. за периода  01.10.2008г. – 30.11.2013г., такса за обслужване в размер на 161 лв., ведно със законовата лихва за забава върху главницата, считано от 15.09.2010г. до окончателното изплащане, и разноските по заповедното производство в размер на 30,91 лв. по ч.гр.д. № 5178/13г. на СлРС.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство, който счита същото за неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Заявява, че неправилен е изводът на СлРс, че не е доказано предаването на процесната сума, поради което искът бил неоснователен и недоказан. В мотивите си съдът сам е посочил, че не е спорно предоставянето на кредитната карта на ответника с лимит 1 000 лв., както и че след 10.08.07г. той е извършвал транзакции, изразяващи се в теглене на пари в брой. Неправилно съдът е посочил и, че в случая е налице договор за заем, по който не е доказано предаването на сумата по него. В отговора на исковата молба ответникът е твърдял, че е погасил всички дължими суми по договора за кредит, възразил е, че е изтекла погасителната давност относно претендираните от ищеца вземания, а в противоречие с процесуалните правила съдът е отхвърли иска на основание, което не  е било спорно по делото. Също така въззивникът твърди, че по делото е безспорно доказано изпълнението на задълженията му като кредитодател и неизпълнението на основното задължение на ответника да внася минималните погасителни вноски. Безспорно са доказани произходът, видът и размерът на задълженията, представено е извлечение от партидата на ответника, което съгласно чл. 182 от ГПК служи за годно доказателство с оглед всички други доказателства. Освен това е неправилен изводът на съда, че клаузата на чл. 5 ал. 3 от процесния договор за кредит е неравноправна и съответно – нищожна.тази клауза е индивидуално уговорена и поради това не може да се приеме, че е нищожна, съгласно чл. 146 от ЗЗП. Кредитополучателят е бил запознат с нея и с подписа си е удостоверил съгласието си за нейното приложение. От месечните извлечения е видно, че ответникът е бил уведомен за настъпилите изменения в размера на договорните такси и той не е възразил срещу тях по предвидения в ОУ ред. Не е оспорвал нито едно от задълженията си, посочени в изпращаните месечни извлечения и така се е съгласил с дължимостта и размера им. Поради изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени изцяло решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което приеме за установено, че ответникът дължи всички суми по издадената заповед за изпълнение на парично задължение. Претендира разноски за двете инстанции. Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена и насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Прави възражение, в случай, че насрещната страна претендира адвокатско възнаграждение, че такова не е действително заплатено, или, евентуално – че е прекомерно. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява и не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение, като краен резултат, е правилно, поради което следва да бъде потвърдено, макар по различни съображения.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Предявените установителни искове имат за предмет установяване на парични задължения на ответника към ищеца, чийто размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Ищецът претендира, че му се дължи сумата 856, 34 лв. главница и 528, 32 лв. договорна лихва, както и 161,00 лв. такса за обслужване въз основа на сключен писмен договор от 10.08.2007г. за предоставяне на кредит  - транскарт на физическо лице, както и разноските по заповедното производство и законовата лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението.

Настоящият състав намира, че той не е доказал успешно всички релевантни положителни факти, тежестта за което действие лежи върху него.

Действително е установено сключването на договора с ответника, лимитът на кредита, начинът на погасяване, извършените транзакции и направените плащания от страна на ответника. Не може да се сподели виждането на СлРС, че е сключен договор за заем и няма реално предаване на сумата. Настоящият договор, съгласно уговорените в него права и задължения на страните, независимо, че също има за предмет парична сума, е с друг вид правни характеристики, които не го поставят в приложното поле на договора за заем. Налице е валиден ненаименован договор – писмената форма в случая е такава за доказване и съдът счита, че представеното заверено копие от договора, в което са индивидуализирани страните, носи подписите им и съдържа съществените условия, а тъй като нито е надлежно оспорен, нито доказателствената му сила е оборена  чрез равно или с по-голяма такава друго доказателствено средство, е годно да докаже факта на възникване на твърдяното правоотношение и уоворките, обвързавщи страните по него.

Установено е също, че в изпълнение на  своите задължения ищецът-издател  е предоставил на ответника револвиращ кредит с лимит 1000 лв., чрез кредитна карта „Транскарт“, а последният е извършвал операции по кредита чрез теглене на суми и правене на вноски, като последното погасително плащане е било на 22.01.2013г.

Със заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК ищецът е поискал да му се издаде заповед за главница от 856, 34 лв., като в обстоятелстената част на заявлението е посочил, че поради неплащане на погасителните вноски кредитната карта е блокирана. Претендира и договорна лихва за просрочените вноски в размер на 528, 32 лв. и договорни такси по кредита в размер на 161 лв.

Видно от представеното в производството по чл. 422 от ГПК /започнало в резултат на подадено от длъжника възражение за недължимост на сумите/ копие от „Договор за предоставяне на кредит – транскарт на физическо лице“ от 10.08.2007г., действието на същия не е прекратено – съгласно клаузата на т. 4 ал. 1 срокът за ползване на кредита е 24 м., но, съгласно ал. 2 издателят на картата /ищецът/ има право неограничен брой пъти да продължава срока на ползване на кредита служебно, като издава нова карта, ако в срок до 30 дни преди изтичането на срока на ползване на картата Кредитополучателят/Картодържателят не е заявил, че желае прекратяване на договора. Това представлява, съгласно формулировката в ал. 3 на чл. 4, „продължаване срока на договора“.

В случая липсват доказателства, че прекратителното условие се е сбъднало – не е представено предвиденото по договора заявление на картодържателя /ответника/, че желае прекратяване на договора. Освен това, видно от представените извлечения, отношенията между страните са продължили да съществуват и след изтичане на първоначалния 24 месечен срок на 10.08.2009г. Поради това, в условията на действащ договор, ищецът-кредитодател /издател на картата/, може да поиска заплащането на описаните по-горе суми, представляващи целият остатък от непогасената главница, договорната лихва и таксите по кредита, само при хипотезата на предсрочна изискуемост на задължението.

Действително такава възможност е предвидена в договора – с чл. 10 ал.1, като една от предпоставките да възникне такова право за издателя е „неизпълнение от страна на Кредитополучателя/Картодържателя на което и да е от условията на настоящия договор“. Безспорно нередовното и непълно плащане на погасителните вноски представлява такова неизпълнение.

Страните обаче изрично са уговорили, в същата норма на чл. 10 ал. 1 на договора, че Издателят упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем „като изпрати съобщение на Кредитополучателя/Картодържателя“.

Такова съобщение не е представено нито със заявлението по чл. 410 от ГПК, нито с исковата молба. Липсват годни доказателства относно уведомяването на ответника-кредитополучател по какъвто и да било друг начин, че ищецът-кредитодател е упражнил правото си да обяви предсрочната изискуемост на целия остатък от вземането си.

В светлината на изложеното настоящият въззивен състав счита, че установителните искове са неоснователни, тъй като предсрочната изискуемост не настъпва автоматично с осъществяване на някое от предвидените в договора условия. За да стане изискуемо цялото вземане, това трябва да бъде надлежно обявено на длъжника. След като ищецът не е сторил това, съдът не може да приеме, че вземането му е възникнало на предявеното основание.

Съгласно т. 18 на ТР №4/2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, по начало кредиторът може да иска издаване на заповед за изпълнение, само след като кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем и това действие следва да предхожда по време сезирането на съда със заявление за издаване на заповедта. Приема се, че понеже предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем, то тя има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.

В случая страната, носеща доказателствената тежест да установи положителния факт, от наличието на който черпи изгодни за себе си правни последици, не е представила никакви убедителни доказателства, че е направила такова волеизявление и че то е получено от длъжника. Поради това въззивният съд приема, че ищецът-кредитодател не е заявил изрично, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и не е довел до знанието на ответника-кредитополучател волята си.

По делото в производството по чл. 422 от ГПК ищецът е представил само извлечение – справка от партидата на ответника, но то може да послужи единствено за установяване на вземането, не представлява документ, удостоверяващ, че до длъжника е достигнало волеизявлението на кредитодателя, че прави кредита предсрочно изискуем. В заповедното производство съдът е издал заповед за изпълнение, въпреки, че не са били представени доказателства както, че длъжникът е узнал волята на кредитора, така и, че това предхожда във времето подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Следователно последната не е била издадена за подлежащо на изпълнение вземане.

Така в настоящото производство по установителните искове, съдът също следва да провери изискуемостта на вземането, произтичащо от процесния договор за кредит. Щом фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на посоченото в исковата молба основание.

На последно място следва да се посочи, че приложение не може да намери  хипотезата на чл. 10 ал. 2 от договора – уговорената там незабавна изискуемост „по силата на самия договор“ на всички дължими суми, би могла, евентуално, да възникне единствено, ако договорът е прекратен, а по-горе бе посочено, че процесният не е бил прекратяван по никой от възможните по силата на самия него или на общите правила, способи. Фактът, че картата на ответника е била блокирана не означава, че действието на договора е прекратено, още повече, че съгласно чл. 10 ал. 3 от него блокирането става единствено „при предсрочна изискуемост на кредита“, а както се установи – такава не е настъпила, с оглед неосъществяване на действията, които валидно могат да предизвикат този ефект.

Поради всичко изложено дотук исковете се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Така, макар и на различни основания, правните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което въззивната жалба не следва да бъде уважавана, а атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноските за тази инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите, както са направени, въззиваемата страна не е претендирала и доказала разноски за въззивното производство и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение решение № 1055/16.12.2014г. по гр.д. № 1889/14г. на СлРС.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, поради цена на иска под 10 000 лв.

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: