Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №220

 

гр. Сливен, 25.09.2015г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди и петнадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ:      МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:   СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

 

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №409 по описа за 2015год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Община Антоново против Решение №100/12.06.2015г. по гр.д.№25/2015г. на Новозагорски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от Община Антоново против Г.К.Г. положителен установителен иск за признаване дължимостта на сумата от 15889,46лв., представляваща дължим наем по Заповед №45/01.02.2013г., Заповед №63/01.02.2013г. и Заповед №46/01.02.2013г. на Кмета на Община Антоново, ведно със законната лихва върху нея, считано от 18.11.2014г. и са присъдени разноски на ответника в размер на 1000лв. Решението е обжалвано изцяло.

В жалбата си въззивникът – ищец в първоинстанционното производство Община Антоново твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Посочва, че районният съд не е обсъдил всички събрани в хода на производството доказателства. Посочва, че вземането произтича не от договори за наем, а от трите заповеди на Кмета на Община Антоново за сключването на такива с посочена площ на земеделската земя и наемна цена. Тези заповеди били връчени с обратна разписка на свекървата на ответницата. Действително е следвало да има договори за наем, но до такива не се стигнало, тъй като ответницата се укривала, но въпреки това ползвала земеделските земи  по споразумение за доброволно разпределение и получила субсидиите от Държавен фонд „Земеделие“. Било налице ползване, поради което по нормативен ред следвало да се уредят едни нетипични облигационни отношения.Против заповедите не е постъпвало възражение от ответницата, тя не е опровергала същите и по отношение на цената. Счита, че ответницата следва да заплати цената за ползването на земите на Община Антоново. С оглед изложеното, моли съда да отмени изцяло атакуваното решение, като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови ново по същество, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от другата страна – ответника в първоинстанционното производство Г.К.Г. чрез пълномощник адв.М., с който се оспорва въззивната жалба. Въззиваемата счита, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и моли същото да бъде потвърдено. Намира оплакванията, направени с въззивната жалба за неоснователни и излага подробни контра аргументи по пунктове за оборването им. Посочва, че ответницата ползва земите на база заповеди на директора на ДФ „Земеделие“ и дължи само сумите, посочени в тях. Договори за наем с ищеца няма сключени, а наемни правоотношения между нея и общината не са възникнали на база посочените заповеди на Кмета на Община Антоново. От друга страна посочва, че въобще не е получила въпросните заповеди. Прави анализ на процедурата по чл.37в от ЗСПЗЗ и счита, че заповедите на кмета са недопустими.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба и отговора не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В с.з. въззивната страна Община Антоново, редовно призована, се представлява от пълномощник – гл.юриск. Юмерова, която поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея съображения и моли за уважаването й. Счита, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и незаконосъобразно и като такова следва да се отмени и вместо него въззивният съд постанови ново решение по същество, с което уважи предявения иск. Претендира присъждане на направените пред двете инстанции разноски. Излага подробни съображения относно неправилността на атакуваното решение в писмена защита.

Въззиваемата Г.К.Г., редовно призована, в с.з. не се явява, представлява се от пълномощник адв.М., който оспорва въззивната жалба като неоснователна и поддържа подадения отговор. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявен положителен установителен иск за установяване дължимост на вземане в размер на 15889,46лв., представляващо наем на общинска земеделска земя за стопанската 2012/2013 година, за което вземане на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу която длъжникът – ответник е възразил в законоустановения срок. Предявеният иск е с правно основание чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ крайния ПРАВЕН ИЗВОД на районния съд.

Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за която е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване и съществуване, дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. В случая, ищеца следва да установи твърдяното обстоятелство за възникнало наемно правоотношение по отношение на въпросните земеделски земи и дължимата, уговорена наемна цена.

На първо място следва да се посочи, че в заявлението си по чл.410 от ГПК ищецът – кредитор е посочил като основание за вземането си наем на земеделска земя, което твърдение се поддържа изрично и с исковата молба, с която е допълнено, че наемът е дължим на основание три посочени заповеди на Кмета на Община Антоново и издадена въз основа на тях фактура. Във въззивната жалба отново се поддържа твърдението, че вземането е за наем, но въззивникът посочва, че не произтича от договор за наем, а от въпросните заповеди. С оглед на твърденията относно вида на вземането и твърдяното основание – наем на земеделска земя, въззивният съд намира, че правилно и законосъобразно районният съд въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че наемно правоотношение между страните не е възникнало. Доказателствената тежест се носи изцяло от ищцовата страна и тя е следвало по пътя на главно пълно и пряко доказване да установи по безспорен начин твърдения факт на възникнали наемни отношения между нея и ответницата. Без възникнало валидно наемно правоотношение е невъзможно да възникне твърдяното вземане за дължим наем за стопанската 2012/2013г. По делото не е установено сключване на договор, респ. договори за наем на процесната земя между страните, а и ищецът не оспорва факта, че писмен договор за наем не е сключван. Въззивният съд намира за неоснователно възражението на въззивника, че наемното правоотношение и дължимостта на наемната цена е възникнало от процесните три заповеди на Кмета на Община Антоново. Тези заповеди са индивидуален административен акт и не могат да породят едностранно облигационни, договорни - двустранни отношения без да е налице насрещна воля и на двете страни. Безспорно, от тези заповеди не е възникнало наемно правоотношение. Заповедите възлагат на общинската администрация подготовката, воденето на преговори и сключването на такива, но до това не се е стигнало явно поради липса на съвпадане волите на страните. При липса на възникнало договорно правоотношение, за общината е възникнала евентуално при наличие на съответните предпоставки, възможността, визирана в разпоредбата на чл.34 от ЗСПЗЗ, но не и пораждане едностранно с административен акт на наемно правоотношение. Освен това не се установи и уговаряне и на съответна наемна цена, отговаряща на заявената от ищеца, което обаче е ирелевантно при липсата на възникнали договорни отношения. Поради това, въззивният съд споделя извода на районния съд, че процесното вземане е недължимо като заявена наемна цена, поради липса на валидно наемно правоотношение по отношение на процесните земеделски земи.

Друг е въпросът, че вземането при липса на наемно правоотношение може да произтича от други обстоятелства и да се претендира на друго основание, но това е ирелевантно в настоящото производство, в което следва да се установи дължимостта на вземането на заявеното основание – наем на земеделска земя.

Във връзка с възраженията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е изследвал процедурата по чл.37в от ЗСПЗЗ, съдът намира, че това не е било необходимо, с оглед заявеното основание на вземането – наем и липсата на позоваване на ищеца на съответните разпоредби на ЗСПЗЗ относно вида и основанието на вземането. Въпреки това следва да се посочи, че въззивният съд след проучване на процедурата, разписана в чл.37в от ЗСПЗЗ и въз основа на събраните по делото доказателства, споделя напълно извода на районният съд, че в случая не се касае за вземане основано на договор, сключен по реда на чл.37в, ал.10 от ЗСПЗЗ. Видно от приетите и приложени по делото писмени доказателства /процедурата по оспорването им не е проведена успешно/, процесните земеделски земи са предоставени за ползване на въззиваемата от ОСЗ със заповед, издадена на основание чл.37в, ал.4 от ЗСПЗЗ като земи по чл.37в, ал.3, т.2 от ЗСПЗЗ - земи, за които няма сключени договори и не са подадени декларации от собствениците им по чл. 37б от ЗСПЗЗ. Ищеца – въззивник по никакъв начин не е доказал и твърдяното си право на собственост върху тези земи, за да претендира прилагането на чл.37в, ал.10 от ЗСПЗЗ спрямо тях за процесната 2012/2013 стопанска година. Ползвателят – ответницата дължи заплащане на обезщетение за ползване по реда на чл.37в, ал.7 от ЗСПЗЗ – по съответна депозитна сметка, но не и по сметка на общината, която не е доказала собствеността. В случая разпоредбата на чл.37в, ал.10 от ЗСПЗЗ е неприложима, с оглед недоказаността на визираните в нея предпоставки. Следва да се отбележи и че Община Антоново не е установила как е определена сумата, която претендира за ползване на процесните земи, тъй като същата е в пъти повече от определената за ползването им от Областна дирекция „Земеделие“ – Търговище.

С оглед всичко гореизложено, предявеният положителен установителен иск с правно основание чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на спора, правилно и законосъобразно районният съд е присъдил на ответницата направените от нея в първоинстанционното производство разноски.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на въззивника Община Антоново не се следват разноски.

Въззиваемата Г. не е претендирала и доказала разноски пред настоящата инстанция, поради което съдът не следва да се произнася в тази насока.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №100 от 12.06.2015г., постановено по гр.д. №25/2015г. по описа на Новозагорски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. 

 

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 ГПК.

 

 

 

                                                  

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                          

                                                                                2.