Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №246

 

гр. Сливен, 15.10.2015г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на седми октомври през две хиляди и петнадесета година в състав: 

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:  СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

 

при секретаря П.С., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №436 по описа за 2015год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби против Решение №562/16.07.2015г. по гр.д.№675/2015г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено по отношение на Т.Г.П., В.С.М., П.Й.И. и Й.Г.М., че С.М.В. е собственик на площ от 27кв.м., която ответниците владеят без правно основание и ответниците са осъдени да предадат на ищцата частта от имота с площ от 27кв.м., находяща се в имот с идентификатор №67338.545.319 с административен адрес: гр.С., ул.“В.“ №*, като е отхвърлен предявения иск да разликата над уважената част от 27 кв.м. до пълния претендиран размер от 43кв.м.; признато е за установено по отношение на Т.Г.П., че С.М.В. е собственик на сграда със застроена площ от 16 кв.м. с идентификатор №67338.545.319.2, която ответницата владее без правно основание и ответницата е осъдена да предаде на ищцата владението върху процесната сграда с административен адрес: гр.С., ул.“В.“ №*, находяща се в имот с идентификатор №67338.545.319; осъдена е Т.Г.П.  да заплати на С.М.В. на основание чл.59, ал.1 от ЗЗД сумата от 830,79лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на сградата за времето от 07.03.2013г. до 26.02.2015г., ведно със законната лихва за забава от 27.02.2015г., като иска в останалата част до пълния претендиран размер от 1920лв. е отхвърлен като неоснователен и недоказан. С решението на ищцата са присъдени разноски, съразмерно с уважената част от исковите претенции.

Въззивните жалби са подадени от двете страни в първоинстанционното производство.

С въззивната си жалба ищцата в първоинстанционното производство С.М.В. обжалва решението на СлРС в частта, с която е отхвърлен иска й по чл.108 от ЗС против всички ответници за разликата над 27 кв.м. до 43 кв.м. от имот с идентификатор №67338.545.319. Посочва, че решението в тази му част е неправилно и необосновано, като мотивите за тази отхвърлителна част са неясни. Ищцата е претендирала предаване владението върху цялата неправилно заснета част, попадаща в имота на ответниците и владяна от тях – 43кв.м., вкл. и земята под посочената сграда. С осъждането на ответницата Т.П. да предаде владението върху сградата не се удовлетворява правото на ищцата да получи и владението на земята под сградата, т.е. пълния размер на неправилно заснетата част от 43 кв.м., която продължава да се оспорва и да се владее от ответниците. Поради това моли съда да отмени решението на районния съд в обжалваната отхвърлителна част и да уважи предявения от нея иск по чл.108 от ЗС против всички ответници за разликата от 27кв.м. до 43 кв.м. от имот с идентификатор №67338.545.319. Претендира присъждане на съразмерната част от разноските за първа инстанция и разноските пред въззивната инстанция.

По тази въззивна жалба е подаден отговор от Т.Г.П. и В.М. – ответници в първоинстанционното производство чрез пълномощника си адв.М.С., като оспорват въззивната жалба на С.В. на посочените в нея основания. Посочват, че те намират решението за неправилно и незаконосъобразни в останалите му части. Посочват, че няма прекъсване в давността на владение и частта от сградата и незастроената част от земята са придобити по давност от ответниците. Това владение отблъскало исковите претенции по чл.108 от ЗС. От производството по чл.54 от ЗКИР не следвало автоматично придобиване на правото собственост, а трябвало нарочно производство. Посочват, че процесната сграда е неделима на два отделни обекти, за което нямало изготвен проект, който да служи като основа за разделянето. Изготвената скица от СГКК не отразява фактическото и документално съотношение на правото на собственост в сградата, като тя остава неделима изцяло в собственост на ответниците, които са я придобили по наследство и давност. Границата не е материализирана на място и няма трайни знаци, които да я легитимират като съществуваща имотна граница. Поради това намира предявените искове за изцяло неоснователни и недоказани. Посочват, че в първоинстанционното решение имало редица пропуски и противоречия как е определена площта на сградата – 16 кв.м.

С въззивната жалба, подадена от ответниците в първоинстанционното производство Т.Г.П. и В.С.М. чрез пълномощник адв.С., се обжалва първоинстанционното решение във всичките му части, с изключение на частта, с която е отхвърлен иска по чл.108 от ЗС по отношение на имот с идентификатор №67338.545.319 над разликата от 27кв.м. до 43 кв.м. Въззивниците намират решението в обжалваните части като неправилно и незаконосъобразно. Считат, че извода на районния съд е неправилен, неоснован на събраните доказателства и противоречив. Посочват, че въпреки многобройните производства между страните е налице един продължаващ спорен въпрос – въпроса за сградата, която всъщност е неделима и необособима от една съществуваща сграда, състояща се от две помещения с общ коридор, която СГКК е разделила на два „самостоятелни обекта“. Поставят въпроса как стаята и антрето са придадени по регулация. Посочват, че сградата е построена преди 1930 година и винаги е представлявала една неделима сграда, обособена като самостоятелен обект с вход от имота на ответниците. Не можело регулационната линия да разделя сградата. Не било ясно как съда е стигнал до извода за правото на собственост на ищцата върху сградата. Посочват, че търпим строеж по смисъла на ЗУТ е сграда от 38кв.м. и се касае за една сграда, а не за две самостоятелни такива. Посочват, че тъй като нямало 10 годишна давност, искът бил неоснователен и недоказан и правото на собственост било погасено. От друга страна са изложени съображения относно владението на ответниците – несмущавано, необезпокоявано, явно, непрекъсвано, несъмнено, спокойно и правото на собственост било придобито от тях в периода 1903г.-1990г. Впоследствие ответниците защитавали владението си. Считат, че тъй като няма заснемане на придаваема част, няма отчуждително действие плана от 1957г., като същият не е приложен. Действал кадастралния план, по който сградата е нанесена и няма уреждане на облигационните отношения. Посочват, че исковата претенция е неоснователна спрямо ответницата В.М., която не живее в сградата, не ползва спорния участък, а живее в чужбина. По отношение на определения размер на наемната цена посочват, че същият бил определен като за самостоятелен обект, а такъв нямало. Правят подробен анализ на събраните по делото гласни доказателства и считат, че съдът неправилно е дал вяра на едни свидетелски показания, като е игнорирал други. Посочват, че в първоинстанционното решение имало редица пропуски и противоречия как е определена площта на сградата – 16 кв.м. В тази връзка правят отново и доказателственото искане, направено с отговора на въззивната жалба на другата страна за назначаване на съдебно-строителна експертиза, която да установи сградата от 16 кв.м. представлява ли жилищен обект и има ли изготвен инвестиционен проект по реда на ЗУТ за разделянето й и може ли без такъв проект да бъде разделена сградата на отделни обекти, както и какъв е статута й по ЗП на града. С оглед изложеното въззивниците молят съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното такова в обжалваните от тях части и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло исковите претенции.

С отговора на тази въззивна жалба, подаден от С.В. чрез адв.Х., се оспорва същата като неоснователна. Посочва се, че основните оплаквания са във връзка с последиците от предадената по регулация част от имота им към нейния имот, но те са преклудирани с влязлото в сила решение по гр.д. №1710/2013г. на СлРС. Вещноправните последици на регулацията били признати и с решението на СлРС от 1991г. Неоснователни били възраженията и относно владението на спорната част от имота. Посочва, че до 2013г. тя е владяла частта от жилищната сграда и дворното място и едва тогава Т.П. е завладяла сградата и е ограничила достъпа й около нея. Неоснователни били и възраженията относно разликата в площта. Имота се индивидуализира със своите граници, като различието в площта по различните скици и документи не са определящи. Моли съда да остави жалбата на другата страна без уважение. Претендира присъждане на разноските за въззивното производство.

По направеното от въззивниците Т.Г.П. и В.С.М. доказателствено искане за назначаване на съдебно-строителна експертиза, съдът се е произнесъл с определение от 17.09.2015г., като е оставил същото без уважение като неоснователно.

В с.з., въззивницата С.В., редовно призована, не се явява, представлява се от пълномощник – адв. Е.Х., която поддържа подадената жалба и моли за уважаването й, като оспорва въззивната жалба на насрещната страна. Моли съда да отмени решението на СлРС в обжалваната от нея отхвърлителна част и да постанови ново, с което да уважи предявения иск по чл.108 от ЗС относно процесния недвижим имот по отношение на всички ответници изцяло. Посочва, че първоинстанционното решение не е нищожно, нито недопустимо, тъй като са налице нови обстоятелства, основаващи воденето на новото производство по чл.108 от ЗС, извън това през 1991г. Въпроса защо е такава регулацията и защо минава през въпросната сграда не е предмет на настоящото производство. Промяна на фактите след 2006г. относно собствеността намя, промяната е само в отнемането на владението. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба на другата страна. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции.

В с.з. въззивницата Т.П., редовно призована се явява лично, а въззивницата В.М., редовно призована, не се явява. Двете се представляват от пълномощник адв.М.С., който поддържа подадената от тях въззивна жалба и оспорва въззивната жалба на другата страна. Моли съда да отмени обжалваното решение в неговите уважителни части и да постанови ново, с което да отхвърли исковите претенции изцяло. Няма претенция за разноски в настоящото производство. Прави възражение за нищожност на обжалваното първоинстанционно решение, тъй като имало друго постановено през 1991г. решение по отношение на предадените части от имота. По съществото на спора посочва, че регулацията от 1957г. не е приложена, тъй  и към момента съществува сградата, построена  през 1930г. Сградата представлява един общ обект. Посочва, че в нея живее и дядо Й.М., който не е конституиран като страна по делото. Посочва, че двете въззивници не са преустановявали владението върху спорната част от сградата. Счита, че неправилно е определен и наема за процесната част от сградата. Ищцата никога не била живяла в имота, а е владяла само чрез други лица, живеещи в съседната жилищна сграда. През 1957г. с „приложения“ план се отнемали само 50см. От сградата, а в настоящия момент с кадастралната карта се отнема цяла стая, антре и двор от 43кв.м.

В с.з. въззиваемите П.И.  и Й.М., редовно призовани не се явяват и не се представляват. Нямат изразено становище по подадените въззивни жалби.

Въззивният съд намира въззивните жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

 

Съдът намира за неоснователни възраженията на адв.С. за нищожност на обжалваното първоинстанционно решение на посоченото от него основание – наличие на друго постановено през 1991г. съдебно решение по отношение на предадените части от имота. Изложените съображения касаят допустимостта на предявения иск и постановеното решение, не и неговата валидност.

Нищожно е решението, което не отговаря на изискванията за валидно решение. Решението на съда е нищожно, когато е постановено: от незаконен състав; еднолично вместо от съдебен състав; с участие на лице което не е било избрано за съдия; с участие на лице което не е взело участие при разглеждането на спора; когато излиза извън пределите на правораздавателната власт, тъй като е постановено срещу лице, което не е подчинено на властта на българския съд; когато решението е устно или неподписано; когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост; когато съдържанието на решението противоречи на основите на  българския правов ред. Нито една от тези предпоставки за нищожност на обжалвания съдебен акт не са налице.

По отношение на валидността на постановеното решение, въззивният съд намира същото за валидно. С оглед възражението направено в проведеното открито съдебно заседание от адв.С., следва да се посочи, че предявеният иск е допустим и произнасянето по него с обжалваното решение е допустимо. Постановеното Решение №1486/25.12.1991г. по гр.д.№1963/1991г., потвърдено с Решение №55/26.03.1992г. по гр.д.№159/1992г. на СлОС е постановено между различни страни от тези в настоящото производство и касае предаване владението само на процесната стая и антре, докато предмета на настоящото производство е различен. По отношение на стаята и антрето обстоятелствата, които се твърдят и на които се основава настоящия ревандикационен иск спрямо Т.П. /те не е била страна в производството през 1991г. и по отношение на нея осъдителното решение не разпростира действието си/ са отнемане владението на процесната част от страда през 2013г. Следователно не е налице недопустимост на предявения иск и постановеното въз основа на него съдебно решение.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и неправилно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Сливенски районен съд е сезиран с предявени при условията на субективно пасивно и обективно кумулативно съединяване на искове за ревандикация на недвижим имот и сграда с правно основание чл.108 от ЗС и за заплащане на обезщетение за неоснователно ползване на сградата с правно основание чл.59 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

І. По въззивната жалба, подадена от С.М.В.:

Съдът намира за основателни изложените във въззивната жалба на С.В. оплаквания.  

За да бъде основателен, искът за предаване владението на един недвижим имот с правно основание чл.108 от ЗС е необходимо да бъдат налице посочените в цитираната правна норма предпоставки, а именно: ищецът да е собственик на процесния имот, имотът да се намира във владение или държане на ответниците и последните да нямат основание за това. Тези три кумулативни предпоставки следва да са изпълнени едновременно.

От събраните по делото пред районния съд писмени доказателства, в т.ч. влезли в сила решения по дела за собственост между страните, се установява по безспорен начин правото на собственост на ищцата в първоинстанционното производство С.М. по отношение на процесната част от недвижим имот с идентификатор №67338.545.319 с площ от 43 кв.м., погрешно заснета с кадастралната карта на гр.Сливен от 2006г. като част от съседния имот с идентификатор №67338.545.321.

От събраните по делото гласни доказателства, а и от самото процесуално поведение на ответниците, в т.ч. отговора на исковата молба и изложените в него обстоятелства и оспорвания, се установява и следващата предпоставка – владение на процесната част от недвижимия имот с площ от 43 кв.м. от ответниците. Самите те признават факта на владение върху тези 43 кв.м. Въззивният състав не споделя извода на първоинстанционния съд, че щом върху част от имота е налице сграда, предмет на отделен иск по чл.108 от ЗС, то за площта, попадаща под сградата претенцията е неоснователна. Напротив, по начина по който са уважени двете претенции по чл.108 от ЗС, дефакто площта под сградата, макар и собственост на ищцата, е оставена във владение на ответниците, което е неправилно според настоящия състав. Всички ответници владеят цялата процесната част от 43 кв.м. от недвижимия имот, в т.ч. и частта под сградата от 16кв.м., като последната чрез ответницата Т.П., владееща сградата.

Налице е и третата предпоставка за уважаване на ревандикационния иск – владението на ответниците спрямо процесните 43 кв.м. е без правно основание. Тежестта на доказване по отношение на правно основание за владение на имота се носи от ответниците, които в хода на производството те не успяха да установят такова. Налице е възражение за давностно владение, което от една страна е заявено абсолютно неясно и смесено с възражение за погасяване на иска по чл.108 от ЗС по давност /абсолютно неоснователно, тъй като петиторните искове не се изсрочват по давност/ и премесено с възражение за неизтекла в полза на ищцата придобивна давност /такова придобивно основание от нейна страна никога не е било заявявано в нито едно от съдебните производство по повод имота/, а от друга страна е недоказано. В тази насока следва да се отбележи, че правото на собственост на ищцата върху процесната част от недвижимия имот с площ от 43 кв.м. е установено със СПН с влязло в сила решение по гр.д.№1710/2013г. на СлРС  към 2006г. – към момента на изготвяне на кадастралната карта на гр.Сливен и от този момент – 2006г. до предявяване на настоящия иск не е изтекъл 10-годишният срок по чл.76 от ЗС, като освен това по време на производството по посоченото гр. дело, давността е спряла да тече. Освен това не са установени и останалите предпоставки на придобивната давност, което е без значение с оглед липсата на съответния времеви период.

С оглед на това, настоящия състав приема, че предявения ревандикационен иск по отношение на всички ответници относно процесните 43 кв.м. от имот с идентификатор №67338.545.319 е основателен и доказан и следва да се уважи изцяло. Като го е отхвърлил за разликата над 27кв.м. до 43кв.м. районният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, което следва да се отмени в отхвърлителната част и да се постанови ново, с което се уважи предявения ревандикационен иск и по отношение на въпросната разлика от 16кв.м. – застроена площ, попадаща под сграда с идентификатор №67338.545.319.2.

ІІ. По въззивната жалба, подадена от Т.Г.П. и В.С.М.:

Съдът намира изложените във въззивната жалба на Т.П. и В.М. съображения за неоснователни.

На първо място, с оглед възражението за погасяване по давност на исковите претенции по чл.108 от ЗС, следва само да се отбележи, че същите като петиторни искове – искове за защита на правото на собственост, което е абсолютно право, не се изсрочват по давност.

На следващо място по отношение на първия иск по чл.108 от ЗС относно процесната част от 43кв.м. от имот с идентификатор №67338.545.319 важат в пълна степен изложените по-горе съображения по повод жалбата на С.  В. относно основателността на иска и не следва да се преповтарят.

По отношение на възражението, че иска по чл.108 от ЗС не е насочен спрямо всички лица, които са били ответници в производството по гр.д.№1710/2013г. на СлРС с правно основание чл.53 от ЗКИР, следва да се посочи, че настоящия иск е осъдителен за предаване на владението върху недвижим имот – чл.108 от ЗС и се предявява спрямо лицата, които владеят процесния имот без основание и то по преценка на ищцата, а не по служебен почин на съда.

По отношение на иска по чл.108 от ЗС относно сграда с идентификатор №67338.545.319.2, предявен спрямо Т.П., въззивният съд споделя изцяло правните изводи на първоинстанционния съд и препраща своите към тях на основание чл.272 от ГПК.

С оглед възраженията във въззивната жалба на П. следва само да се посочи, че правото на собственост на ищцата по отношение на тази сграда е установено със СПН с влязло в сила решение и този въпрос не подлежи на преразглеждане. Всички възражения, свързани със самостоятелния характер на сградата, обособеността й като такъв обект са преклудирани. Същите е следвало да се поставят и изследват в двете предходни съдебни производства, приключили с влезли в сила решения, признаващи правото на собственост на С.В. по отношение на тази сграда.

Втората предпоставка за основателността на ревандикационния иск по отношение на нея – владение от страна на ответницата Т.П. се установява от събраните по делото гласни доказателства, в т.ч. и от тези, ангажирани от ответниците.

Ответницата – въззивница П. не успя в хода на производството да установи правно основание за владението си върху сградата. Възражението за придобивна давност – направено изключително завоалирано и неясно, при смесване на институтите на придобивна и погасителна давност, е недоказано. От свидетелските показания се установява, че Т.П. е завладяла процесната сграда едва през 2013г., като от тогава до подаване на исковата молба не е изтекъл изискуемия времеви период. По отношение на възражението, че спрямо владението на ищцата нямало 10-годишен период, следва да се отбележи, че същото е изцяло неоснователно, тъй като ищцата не е заявила претенция за собственост на основание давностно владение. Такова, макар и неясно формулирано възражение има от ответниците, които обаче не успяха да го докажат в производството. Следва само да се отбележи,  че всички възражения за давностно владение до 1990г. е следвало да се заявят и докажат в предходните две производства по гр.д.№1963/1991г. и гр.д.№1710/2013г. на СлРС, след което се явяват вече преклудирани и съдът не следва да ги разглежда.

По отношение на иска по чл.59 от ЗЗД, въззивният съд споделя напълно правните изводи на СлРС и при липсата на конкретни възражения, въведени с въззивната жалба по отношение на решението в тази част, препраща към тях и не следва да ги преповтаря. Установено е ползване на процесната сграда от ответницата П. през процесния период – 01.03.2013г. – 01.03.2015г. Ползването на ответницата е без основание, като по този начин се препятства възможността на ищцата в първоинстанционното производство да ползва своята собствена сграда. С помощта на вещо лице районният съд е определил дължимото обезщетение в размер на средния месечен наем за процесния период, като заключението не е оспорено и е кредитирано от съда. 

С оглед изложеното въззивната жалба на Т.П. и В.М. се явява изцяло неоснователна. Постановеното в обжалваните от тях уважителни части първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да се потвърди. 

С оглед изхода на спора и съгласно чл. 78, ал.1 от ГПК на ищцата следва да се присъдят направените пред първата инстанция разноски в пълния доказан размер, като й се присъдят допълнително такива в размер на 284,95лв.

На ответниците в първоинстанционното производство, не се дължат разноски с оглед изхода на спора.

По отношение на разноските, направени от страните пред въззивната инстанция, с оглед основателността на жалбата на въззивницата С.В., на нея се дължат разноски в пълния доказан размер от 147,50лв.

С оглед неоснователността на въззивната жалба на Т.П. и В.М. не се дължат разноски.

На въззиваемите П.И. и Й.М. също не се дължат разноски с оглед изхода на спора във въззивната инстанция.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ Решение №562/16.07.2015г., постановено по гр.д. №675/2015г. по описа на Сливенски районен съд, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от С.М.В. с ЕГН ********** *** против Т.Г.П. с ЕГН **********, В.С.М. с ЕГН **********,***, П.Й.И. с ЕГН ********** *** и Й.Г.М. с ЕГН ********** *** ревандикационен иск по чл.108 от ЗС за предаване владението върху разликата от уважената част от 27кв.м. до пълния предявен размер от 43кв.м. от имот с идентификатор №67338.545.319 с административен адрес: гр.С., ул.“В.“ №*, като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Т.Г.П. с ЕГН **********, В.С.М. с ЕГН **********,***, П.Й.И. с ЕГН ********** *** и Й.Г.М. с ЕГН ********** ***, че С.М.В. с ЕГН ********** *** е собственик на 16 кв.м. застроена площ от имот с идентификатор №67338.545.319, находяща се под сграда с идентификатор №67338.545.319.2 в имот с идентификатор №67338.545.319, с административен адрес: гр.С., ул.“В.“ №* и ОСЪЖДА Т.Г.П. с ЕГН **********, В.С.М. с ЕГН **********, П.Й.И. с ЕГН ********** *** и Й.Г.М. с ЕГН ********** да предадат на С.М.В. с ЕГН ********** владението върху посочената част от имота.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №562/16.07.2015г., постановено по гр.д. №675/2015г. по описа на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

ОСЪЖДА Т.Г.П. с ЕГН **********, В.С.М. с ЕГН **********,***, П.Й.И. с ЕГН ********** *** и Й.Г.М. с ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТЯТ на С.М.В. с ЕГН ********** *** допълнително сумата от 284,95 лева, представляваща направени по делото пред първата инстанция разноски и сумата от 147,50лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението, в частта относно исковете по чл.108 от ЗС, може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

Решението, в частта относно иска по чл.59 от ЗЗД, е окончателно.

 

 

 

                                          

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                               2.