Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  247

гр. Сливен, 07.10.2015 г.

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на седми октомври през двехиляди и петнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                           СТЕФКА МИХАЙЛОВА                                                                                                                                            

                                                                 мл. с. САВА ШИШЕНКОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 445 по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 618/14.08.2015г. по гр.д. № 821/15г. на СлРС, с което е осъдена Община Сливен да заплати на ЗАД “Булстрад Виена иншуърънс груп”, гр. София, сумата 364, 67 лв., представляваща половината от изплатено обезщетение по застраховка „Каско стандарт” на собственика на лек автомобил „Ауди“ А6, рег. № СН 4040 КА, за вреди, причинени от трето лице в резултат на ПТП на 09.11.2014г. при попадане в необезопасена  дупка в пътното платно при движение по ул. „Стефан Караджа“  в посока гр. Ямбол, срещу бивше „Топливо“, кв. „Индустриална зона“, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба на 13.03.2015г., до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен до пълния му размер като неоснователен и недоказан, и са присъдени съразмерно разноските по делото на страните.

С въззивната си жалба ищецът в първоинстанционното производство атакува отхвърлителната част на решението, като заявява, че в нея то е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие със събраните доказателства. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приложил института на съпричиняването и е приел, че водачът на МПС е допринесъл за настъпването на вредата. Твърди, че не отговаря на истината, че липсват доказателства за скоростта на движение на автомобила, тъй като разпитаният като свидетел водач е заявил, че тя е била 40-50 км./ч. Евентуално счита, че ако се приеме, че водачът има вина, то приносът му не е ½ ,а само 1/10.С оглед изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени в обжалваната отхвърлителна част решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи претенцията изцяло, или, в условията на евентуалност моли, ако се приеме наличие на съпричиняване, да се редуцира съотношението на съпричиняването до посочения размер за водача. Претендира разноски за тази инстанция.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Заявява, че в атакуваната част решението е правилно и законосъобразно. Съдът обосновано и в съответствие с установените факти е приел наличие на принос на водача за получените увреждания и е редуцирал правилно претендираната сума до 1/2 от платеното обезщетение. Моли въззивния съд да потвърди решението в обжалваната му част. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени искания пред въззивната инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище, подадено чрез пълномощник  по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон, за нея се явява процесуален представител по лълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който оспорва жалбата и моли въззивния съд да не я уважава и потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

Няма подадени писмени защити по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението, в обжалваната част, е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено в нея.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Единственият въпрос, върху който се фокусират оплакванията на въззивника, е дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат, допуснато от водача на МПС, което да доведе до намаляване отговорността за обезвреда на ответника, и – евентуално – до какъв размер да се намали тя.

Настоящият въззивен състав намира, че принос на водача несъмнено е доказан. Действително, собственост на общините, съгласно пар. 7 ал. 1 т. 4 от ПЗР на ЗМСМА, са “общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване”, което положение е закрепено и с чл.2 т. 5 от ЗОС.

Несъмнено е, че процесната улица, на територията на гр. Сливен, се вписва в параметрите, поставени от нормата на т. 4 на пар. 7 ал. 1 на ПЗР на ЗМСМА, респективно попада и в регламентацията на чл. 2 ал. 1 т. 5 от ЗОС, и е  собственост на ответника-въззиваем в това производство.

Освен това, съгласно разпоредбата на чл. 6 ал. 1 т. 4 от ППЗДП, общината е длъжна да вземе своевременно мерки за отстраняване на препятствията по пътя и за осигуряване на условия за безопасно движение.

В светлината на така систематизираната нормативна регламентация и с оглед непререкаемо доказаното наличие на дупка върху пътното платно, около средата на дясната лента за движение, която е била несигнализирана и необезопасена, е видно, че ответникът не е изпълнил свои задължения, закрепени от закона – чл. 29 и чл. 31 от ЗП и чл. 167 ал. 1 от ЗДвП – да поддържа в изправност пътните платна на своята територия, а неравностите и препятствията своевременно да сигнализира и отстранява. Произшествието е възникнало в резултат на преминаване на автомобила през дупката в платното, която водачът не могъл да избегне, а заплатените от застрахователя вреди са произтекли именно от това съприкоснование. Техният вид и общ размер са категорично доказани и възлизат на 728, 73 лв.

Така е установено наличието на всички, само обективни елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД, а именно –  деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира. Отговорността на общината като юридическо лице, е с идентичен фактически състав на общия по чл. 45 от ЗЗД, като отклонението е само относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа, при и по повод на която са причинени вредите. Така тя има характер на обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в юридическия смисъл. Спрямо увредения възложителят и изпълнителят на работата отговарят солидарно, а отношенията между тях се уреждат на полето на друг правен институт.

Това е достатъчно за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност на ответника, но след съпоставяне с поведението на водача на увреденото МПС, в чиито права е встъпил неговият застраховател, съдът счита, че размерът й следва да се намали, тъй като е налице съпричиняване.

Има само две възможности да се предизвика ефекта на намаляване отговорността на причинителя на вредата поради принос на увредения – ако и увреденият е действал противоправно и е обективирал виновно поведение, или ако без неговото участие /чрез, действие, въздействие или бездействие/, размерът на вредата би бил обективно по-малък. Само при втората хипотеза е неотносима липсата на вината като субективен фактор.

За да се приеме, че има принос за настъпването или увеличаването на вредата, по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, увреденото лице трябва да е осъществило обективно определено поведение /както действие, така и бездействие/, което да е трябвало или да е могло и да не осъществи, и трябва именно без него, вредата да не би настъпила или да би била в по-малък размер.

Приложени към процесния казус, тези условия намират проявление в установените факти.

Така, водачът на застрахованото МПС, от своя страна е нарушил разпоредбата на чл. 20 ал. 2 от ЗДвП. Съгласно същата той е бил длъжен при избиране на скоростта на движението да се съобрази с атмосферните условия, …със състоянието на пътя и на превозното средство,…с характера и интензивността на движението и с конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие.

Ищецът, в чиято тежест бе да докаже евентуална невъзможност да избегне дупката на пътното платно поради идващ в насрещното платно автомобил, както и че се е движил със скорост до допустимата от закона, не е ангажирал никакви годни и допустими доказателства в тази насока. Свидетелските показания на водача съдът счита за ненадеждни, поради заинтересуваност и пристрастност на свидетеля и липса на други, подкрепящи твърдението, категорични доказателства. Поради това липсват причини да се приеме, че към момента на настъпване на ПТП е имало обективни обстоятелства, препятстващи водача да изпълни законовите си задължения.

Дори да се приеме, че дупката на платното не представлява „предвидимо препятствие”, то е видимо, а изр.2 на чл. 20 ал. 2 от ЗДП вменява на водачите задължение да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Следователно, управлявалото застрахования автомобил лице, е следвало да стори това, когато е възприело дупката, и като не го е направило, е допуснало нарушение на правната норма, което придава противоправност на поведението му под формата на бездействие. Изрично нормата на чл. 20 ал. 1 от ЗДП вменява безусловно задължение на водачите да контролират непрекъснато управляваните от тях ППС.

Разпоредбата на чл. 21 от ЗДП императивно указва непревишимата скорост на движение на ППС, която в конкретния случай, е 50 км./ч. По делото не е установена категорично твърдяната от ищеца скорост на движение на автомобила – 40-50 км./ч, но при движение с такава скорост участникът в движението има техническа  възможност своевременно да намали скоростта си. Ако водачът на процесния автомобил не го е направил, тъй като е нямал възможност, то той се е движил с превишена скорост и така е нарушил разпоредбата на чл. 21 от ЗДП, а ако въпреки движение с допустимата скорост е имал възможност, но не го е сторил, то е нарушил разпоредбите на чл. 20 ал. 2 изр. 2 от ЗДП и на чл. 20 ал. 1 от ЗДП.

Така е видно, че противоправното действие, обективиращо виновно поведение, е задействало и неговата отговорност, и понеже е несъмнено, че без това вредата не би настъпила или би била в по-малък размер, отговорността на ответника следва да бъде намалена. С оглед пък неговото  противоправно поведение, той не може изцяло да бъде освободен от понасянето й.

Въззивният съд счита, че справедливо е определянето на равен принос, поради което обезщетението за вредите следва да бъде намалено на половина. Описаните нарушения на всяка от страните са в еднаква степен съществени, поради което възражението на въззивника, че приносът на водача следва да се счете като 1/10 е неоснователно.

Така предявеният от застрахователя, встъпил в правата на пострадалия, регресен иск, е частично основателен и доказан и следва да се уважи в размер на 364, 67 лв., както и акцесорната претенция за законовата лихва за забава от предявяването на иска на 13.03.15г. Над тази сума, до пълния му размер, искът следва да бъде отхвърлен.

Ето защо, след като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава.

Атакуваният акт следва да бъде потвърден в обжалваната му част.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на насрещната страна за ю.к. възнаграждение в размер на  300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 618/14.08.2015г. по гр.д. № 821/15г. на СлРС в обжалваната част.

 

ОСЪЖДА ЗАД “Булстрад Виена иншуърънс груп”, гр. София да заплати на Община Сливен разноски за въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение в размер на  300 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на иска под 5000 лв.

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

  ЧЛЕНОВЕ: