Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  251

гр. Сливен, 27.10.2015 г.

 

                    В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на четиринадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                  Мл. съдия САВА ШИШЕНКОВ

при участието на секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Сава Шишенков въз.гр.  д.  № 449 по описа за 2015 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба, подадена от М.В.С. чрез пълномощника адв. М.Д.-*** против Решение № 586/21.07.2015г. по гр.д.№ 612/2015г. по описа на Районен съд – Сливен, с което М.В.С. е осъден да заплати на Х.В.С. сумата от 700 /седемстотин/ евро, представляваща получено без правно основание обезщетение за неимуществени вреди, причинени от Т.С.М. на Х.В.С..

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство – намира решението за неправилно и незаконосъобразно. Навежда твърдения за осъществяване на процесуално представителство спрямо въззиваемата страна. Посочва, че съгласно чл. 26, ал. 2 ЗА при неоснователно оттегляне на пълномощията адвокатът има право на възнаграждение в пълен размер, а при основателно оттегляне се дължи възнаграждение само за положения труд. В тази връзка подробно излага обстоятелства относно осъщественото процесуално представителство на въззиваемия в правния му с спор с Т.М., поради които намира, че претендираните 700 евро са прихванати за заплащане на адвокатско възнаграждение.

С жалбата са наведени твърдения за допускане на процесуални нарушения от страна на състава на РС Сливен. Твърди се, че съдът в първата инстанция е игнорирал принципите за законност и равенство на страните в процеса. Посочено е също, че съдебният състав е нарушил материалноправните разпоредби като е отделил в самостоятелно производство предявен насрещен иск. В жалбата са изложени и обстоятелства досежно пристрастност на състава на РС Сливен при определянето на нуждаещите се от доказване факти и при обсъждането на доказателствата. В тази връзка подробно е обърнато внимание на твърдените пропуски на първата инстанция при извеждането на фактическите положения от отделните доказателства в процеса.

Поискано е от съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно Решение № 586 от 21.07.2015 година по гр. дело № 612/2015 година по описа на РС Сливен като неправилно, необосновано и незаконосъобразно и да постанови решение по същество на спора, с което да отхвърли исковата претенция за заплащане на сумата от 700 /седемстотин/ евро като погасена чрез прихващане.

Направени са искания за събиране на гласни доказателствени средства – събиране на обясненията на въззиваемата страна и допускане на повторен разпит на св. Т.М. относно провеждането пред него на телефонен разговор между въззивник и въззиваем и постигането на споразумение за прихващане на сумата от 700 евро с незаплатени адвокатски възнаграждения. Поискано е също да бъде задължена въззиваемата страна да представи оригинала на приложената по делото разписка с дата на съставяне 12. 10.2011 година.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала отговор, с който е определила направените от въззивника твърдения като неоснователни. Посочено е, че съставът на РС Сливен е ангажирал всички поискани от въззивника доказателства и от тях не е установено постигане споразумение между въззивна и въззиваема страна в процеса. Оспорено е и твърдението за допуснати процесуални нарушения от състава в първата инстанция. С отговора  са наведени съображения за недопустимост на исканията на въззивника за ангажиране на доказателства и е поискано от съда да остави жалбата без уважение.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В съдебно заседание, въззивникът, редовно призован, не се явява. За него се явява адв. М.Д.,*** – процесуален представител по чл. 32, т. 1 ГПК. Моли изцяло да бъде уважена предявената въззивна жалба. Счита постановеното от РС Сливен решение за незаконосъобразно и неправилно, постановено при едностранчиво и пристрастно тълкуване на доказателствата в процеса.

Въззиваемият, редовно призован, не се явява, представлява се от процесуален представител по чл. 32, т. 1 ГПК – адв. А.И.,***. Поддържа отговора, моли да бъде оставена въззивната жалба без уважение и първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Счита изложените от въззивника доводи за незаконосъобразни и несъстоятелни. Посочва, че нито едно от направените във въззивната жалба възражения не отговаря на установените в гражданското съдопроизводство обхвати. Претендира разноски в пред въззивната инстанция, за което представя списък по чл. 80 ГПК.

След докладване на жалбата и отговора, не са направени възражения. С оглед констатираната фактическа и правна сложност на делото, в съдебно заседание на 14.10.2015 година съдът е дал възможност на страните в срок от 7 дни да предоставят писмени защити. С вх. номер 6444 на ОС Сливен въззивникът е представил такава защита на 23.10.2015 година - след изтичане на определения  от съда срок.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС Сливен доказателства, намира, че обжалваната част от решенито е и правилна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Въззивникът е навел на вниманието на съда съображения за наличие на процесуално нарушение доколкото първоинстанционният състав е отделил за разглеждане предявен насрещен иск. Разпоредбата на чл. 211 ГПК предоставя на вътрешното убеждение на съда преценката по този въпрос. В случай, че съставът на съда намери съвместното разглеждане на двете предявени претенции за значително затрудняващо, той отделя насрещния иск в самостоятелно производство. Районен съд Сливен е констатирал несъответствия на насрещната исковата молба с  предвидените от законодателя изисквания по чл. 127 ГПК и с оглед дефинирания в чл. 13 ГПК принцип за разглеждане на делата в разумен срок е отделил насрещната претенция в самостоятелно производство. Доколкото това решение е в синхрон с ръководните начала на процесуалното законодателство и същевременно не прекратява разглеждането на предявения насрещен иск, настоящата инстанция не приема, че е налице процесуално нарушение.

Касателно релевираните твърдения за наличие на процесуално нарушение за пристрастност на първоинстанционния състав при обсъждането и кредитирането на доказателствата, настоящата инстанция намира същите за неоснователни. Във въззивната жалба е посочено, че съставът на РС Сливен е възприел различна правна квалификация на спора между страните и с това е нарушил състезателното начало в процеса. Въззивният съд счита, че в процесния случай съобразно вътрешното си убеждение по чл. 12 ГПК, решаващият състав на районния съд е възприел релевантна правна квалификация съобразно изложените от страните твърдения. Наред с това и съгласно дефинираното в чл. 7 ГПК задължение да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна районният съд е направил доклад, с който е отделил спорните от безспорните между ищец и ответник положения, разпределил тежестта на доказване на твърдените от страните факти с правно значение, като изрично е навел на вниманието на страните за кои обстоятелства не сочат доказателства. Това процесуално поведение на първата инстанция не е израз на пристрастност спрямо някоя от страните или на неоснователно засилване на служебното начало в процеса. Според настоящия състав РС Сливен е ръководил поведението си според предписанията на чл. 10 ГПК, като е съдействал за установяване на истината с цел спазване на чл. 5 ГПК – решаване на делото според точния смисъл на закона. Именно в тази насока е и разбирането на законодателя за доклада по чл. 146 ГПК, поради което настоящият състав не възприема твърденията в жалбата, че е налице процесуално нарушение на първата инстанция по доказването в процеса.

С оглед максимална прецизност, този състав на съда намира, че точната квалификация на спора между страните е чл. 59 ЗЗД. Този извод настоящата инстанция формира най – вече съобразявайки се с липсата на пряка престация между страните в спорното правоотношение. Трето за спора лице е предало сумата на въззивника и спор между него и това трето лице би бил спор по чл. 55 ЗЗД. Въпреки това този пропуск на първоинстанционния състав по никакъв начин не е повлиял на тежестта на доказване, а с това и на крайния резултат на правния спор на страните.  По тези причини въззивният съд намира, че този пропуск на РС не е довел до нарушение на правата на страните и на правилността на съдебния акт в широк смисъл.

 С въззивната жалба са направени искания за събиране на гласни доказателствени средства – обясненита на въззиваемата страна и повторен разпит на св. Т.М. във връзка с провеждан пред него телефонен разговор между страните в процеса и постигането на споразумение за прихващане на процесната сума с незаплатени адвокатски възнаграждения. Поискано е от въззивния съд да задължи въззиваемата страна да представи оригинал на разписката от 12.10.2011 година.

Настоящият съдебен състав намира, че направените с въззивната жалба доказателствени искания нямат характер на нови или нововъзникнали по смисъла на чл. 266 ГПК. Страната е могла да направи искане по чл. 176 ГПК, а разпит на св. Т.М. е допуснат пред първата инстанция и неговите показания са част от доказателствения материал по делото. Пред състава на РС Сливен също е било възможно да бъде поискано представяне на разписката в оригинал с оглед дата й на съставяне – 2011 година, а предвид на наличието по делото на препис от нея, страните са знаели за съществуването й. Поради гореизложеното и предвид императивното правило на чл. 266, ал. 1 ГПК, страните не могат да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство и доказателствените искания на въззивника са оставени без уважение с Определение от 28.09.2015 година.

Този състав споделя изводите на РС Сливен относно липсата на доказване на релевираните възражения. За да бъде валидно извършено едно изявление за прихващане, кумулативно необходимо е наличието на няколко предпоставки. Фактическият състав на правото да се извърши извънсъдебно прихващане предполага да съществуват действителни вземания. Наред с това е необходимо споменатите вече вземания да бъдат насрещни. Кумулативно необходимо е също  двете страни да си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи. Вземането на страната, която прихваща, следва да е изискуемо и ликвидно. Под „ликвидност” Върховният съд разбира, че насрещните вземания съществуват реално в правния мир, т.е., че са налице фактите, от които те произтичат и че е определен техният размер /Решение 74/12.03.1994 г. по гр. д. 809/1993 година, 5 ГО на ВС/. По – новата практика свързва ликвидността с безспорност и определеност на размера на вземането – т.е. за вземане, спрямо което е налице сила на пресъденото нещо между страните или за което страните не спорят. В чл. 104 ЗЗД законодателят е предвидил прихващането да се извършва чрез изявление, отправено от едната към другата страна.

В тази връзка наведените пред настоящата инстанция твърдения за наличие на насрещно вземане поради неоснователно отказване на въззиваемия от правна помощ и незаплащане на дължимото от него адвокатско възнаграждение съдът намира за неоснователни. Правилно в първоинстанционното производство е назначена експертиза с цел установяване на връзката между фактите на процесуално представителство и подписване на договорите за правна помощ от въззиваемия. От заключението на приетата експертиза се установява, че два от трите представени договора не са подписани от въззиваемия Х.С., т.е. не може да се приеме, че той ги е сключил.

В същото време в тези договори е налице полагане на подпис в графата „адвокат” под името на въззивника. Автентичността на тези подписи не е оспорвана от страните, поради което настоящият състав намира, че изявленията от името на адвоката по тези договори  са направени от въззивника в производството. В Договор за правна защита и съдействие 21/2011 година М.С. е положил подпис под волеизявлението, че е договорил възнаграждение в размер на 320 /триста и двадесет/ лева за защита по НОХД 298/2011 година и че го е получил в брой на 15.04.2011 година. От текста на договор 15/2011 година е видно, че М.С. е подписал частен документ с изявление за уговоряне на възнаграждение в размер на 200 / двеста/ лева за защита по НОХД 286/2011 година на Сливенски Окръжен съд, като е удостоверил получаването на тази сума в брой в деня на упълномощаването.

От дадените обяснения по реда на чл. 176 ГПК съдът установява, че адвокат С. се е явил по трите дела наказателни дела във връзка с претърпяното от въззиваемия ПТП и е представлявал интересите му пред съда.

Недоказани обаче остават твърденията в отговора на исковата молба за размер на уговорено възнаграждение от 1900 лева. От една страна от волеизявленията на въззивника С. в представените по делото договори за правна помощ е налице признание на фактите на уговаряне и на получаване на сумите от 320 лева за представителство по НОХД 298/2011 по договор 21/2011 година и 200 лева  за представителство по ВНОХД 286/2011 година по договор 15/2011 година или на общо 520 лева.

По делото е приложен и Договор за правна защита и съдействие12/2011 година, който също е бил предмет на назначената от първоинстанционния съдебен състав съдебно - почеркова експертиза. Касателно това правоотношение между страните по делото във въззивната жалба са изложени твърдения за неоснователно оттегляне на пълномощията поради различия в размера на исковата претенция срещу застрахователя.

Според заключението на експертизата Договор за правна защита и съдействие 12/2012 година е подписан от Х.В.С., от което съдът намира за установено, че е сключен от него. Същият договор обаче не е сред тези, с които е направено възражение за прихващане. От текста на договора и пълномощното към него е видно, че предмет на правоотношението между страните е правна защита и съдействие по изготвяне на искова молба по чл. 45 ЗЗД против „Български имоти” АД. Изрично в отговора на исковата молба въззивникът С. е посочил, че твърди да е направил прихващане с адвокатско възнаграждение, дължимо за процесуална защита пред Районен съд Сливен по НОХД 298/2011 и обжалване пред Окръжен съд – Сливен, върнато за разглеждане от друг състав с номер 1138/2011 година по описа на СлРС. Поради тази причина настоящият съдебен състав намира, че обсъждането на дължимото и заплатеното възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие 12/2012 година е извън предмета на това производство.

С дадените обяснения по чл. 176 ГПК въззиваемият е признал, че на два пъти е заплатил по 150 лева на адвокат С. за осъщественото процесуално представителство по делата, предмет на направеното възражение за прихващане. Уточнил е също, че по третото дело не е платил, защото не му е казана сума пари.

От доказателствата по делото настоящият съдебен състав намира, че въззивникът действително е доказал основанието, на което има вземане спрямо въззиваемия – осъществяването на процесуално представителство във връзка с ПТП с участието на въззиваемия.

Недоказан обаче е останал размерът на това вземане – въззивникът твърди, че му се дължат 1900 лева, като в същото време е налице частен свидетелстващ документ за уговаряне на възнаграждение в размер на 520 лева. На свой ред по реда на чл. 176 ГПК въззиваемият е признал заплащането на сумата от 300 лева за представляването му по трите наказателни дела, а не както адвокатът е подписал получаването на 520.  С оглед на това съдът не може да приеме, че е налице ликвидност на вземането спрямо установения в съдебната практика смисъл.

Дори и да се приеме, че е налице твърдяната от въззивника ликвидност, настоящата инстанция намира, че той не е изпълнил реда на чл. 104 ЗЗД за отправяне на изявлението си спрямо другата страна. Поисканото в тази връзка ангажиране свидетелски показания пред въззивната инстанция е направено след настъпването на ефекта на процесуалната преклузия. От показанията на свид. М. пред първоинстанционния съд се установява наличието на изявление от страна на въззиваемия С., че ще заплати по –късно. Казаното от свидетеля напълно кореспондира с формирания от този състав за наличие на основание на претенцията на въззивника, но не дава информация досежно размера на вземането му.

Далеч по- обстойни са показанията на свидетелите пред РС относно факта на предаването на сумата от 700 /седемстотин/ евро от свид. М. на въззивника С. посредством процесуалния му представител. Свид. С. е споделил пред съда, че е предал сумата от 700 /седемстотин/ евро на въззивника, докато свид. М. подробно е изложил пред съда обстоятелства за предаване на сумата от 700 /седемстотин/ евро на въззивника С.. Техните показания се подкрепят напълно и от приложената към делото разписка от 12.10.2011 година, от което съдът формира извод за наличие на вземане на въззивника спрямо въззиваемия, установено по основание и размер.

От свидетелските показания обаче не може да бъде формулирано умозаключение за изпълнение на изискването на чл. 104 ЗЗД. Свид. С. изрично е посочил, че не знае за договореност за прихващане. В казаното от свид. М. липсват данни за формирани представи за уговорка между въззивник и въззиваем за прихващане. Предвид гореизложеното настоящият състав намира, че въззивника не е провел надлежно доказване в посока на установяване на факта, че е отправил изявление до въззиваемия за прихващане на насрещните вземания помежду им.

С оглед гореизложеното и предвид приобщения по делото препис от разписка от 12.10.2011 година, съдът намира за доказано по основание и размер вземането на въззиваемия спрямо въззивника. По изложените по – горе съображения, този състав на съда, приема, че въззивникът е доказал по основание своето вземане, но не е доказал размера му и отправянето на изявление за прихващане до насрещната страна. Поради това и възражението за прихващане следва да бъде оставено без уважение.

С отговора на въззивната жалба е направено възражение за настъпил ефект на погасителната давност за твърдяното вземане на въззивника за адвокатско възнаграждение. Настоящият състав намира, че в процесния случай е относимо приетото от Върховната инстанция с Решение № 495 от 25.06.2010 година на ВКС, III ГО. Упражняването на адвокатската професия, съгласно определението в чл. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/ е дейност за правно съдействие и защита на свободите, правата и законните интереси на физическите и юридическите лица. Тя се осъществява чрез устни и писмени консултации и становища по правни въпроси, изготвяне на книжа- молби,тъжби, заявления, жалби и др. свързани с възложената от клиента работа, представителство на доверителите и подзащитните пред органите на съдебната власт, пред физически и юридически лица /чл. 24 ЗА/, срещу уговорено между адвоката и клиента възнаграждение – чл. 36 ЗА. Изложените основни характеристики на адвокатската дейност дават основание договорните отношения между  адвоката и клиента да се определят като най – близки, сходни на договора за поръчка.

Общата давност, с която се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, е петгодишна – чл. 110 ЗЗД. В чл. 111 ЗЗД са установени три случая на по – кратка, тригодишна давност, за вземанията за възнаграждения за труд, за вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор и за вземанията за наем, лихви и други периодични плащания. Вземанията за адвокатско възнаграждение съгласно изложената по – горе характеристика,  не са вземания за труд, поради което за тях е приложима общата петгодишна, а не кратката тригодишна погасителна давност. Затова и в настоящия случай не може да се приеме, че за вземания за адвокатски хонорар от 2011 година давността е настъпила през 2015 година.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени. Въззиваемата страна е претендирала разноски за тази инстанция по представен от нея списък по чл. 80 ГПК, в който е посочена сумата от 400 /четиристотин/ лева адвокатско възнаграждение.  Предвид изхода на производството, искането на въззиваемия за разноски е основателно.  Наред с това настоящият състав намира, че в Договор за правна защита и съдействие № 44477 е изрично упоменато, че тази сума е заплатена в брой, с което е изпълнено и изискването на Тълкувателно решение № 6 от 2013, т. 1 ОСГТК. Според задължителното тълкуване на закона от върховната инстанция страната може да претендира само действително заплатен от нея хонорар.  Предвид горепосоченото, съдът намира, че на Х.С. следва да бъдат присъдени разноски в пълния поискан размер от 400 /четиристотин/ лева.

Ръководен от гореизложеното, съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 586/21.07.2015г. по гр.д. № 612/2015 г. на РС Сливен.

 

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, М.В.С., ЕГН **********, с адрес ***, офис № * да заплати на Х.В.С., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 400 /четиристотин/ лева., представляваща направените настоящата инстанция разноски

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ, с оглед цената на обжалваемия интерес под 5 000 лв.

                   

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: