Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

гр. Сливен, 22.10.2015 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:             

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  МАРТИН САНДУЛОВ

                               ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА                                                                                                                                                                                          

                                                                               Мл.С. НИНА КОРИТАРОВА

 

при секретаря, като разгледа докладваното от  младши съдия Нина Коритарова въз.гр.  д. № 453 по описа за 2015  год.,  за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от М. Х.К., ЕГН **********  чрез процесуалния й представител по пълномощие адв. Г. *** със съдебен адрес:*** против Решение № 51 от 09.07.2015 г. по гр.д. № 308/2012 г.  на  Районен съд- гр.  Котел, в частите, с които  се признава за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение на тримата ответници М. Х.К., ЕГН **********; А.И.К., ЕГН ********** и Д.А.Х., ЕГН **********,***, че ищците И.Х.О., ЕГН ********** ***, Л.Р.М., ЕГН ********** ***; Ф.И.О., ЕГН ********** и А.Х.А., ЕГН ********** ***, са собственици на ПИ с идентификатор № 87031.501.300 по кадастралната карта на село Я., одобрена със Заповед № РД 18-8 от 28.03.2007 г. на Агенцията по кадастъра с административен адрес село Я., ул. „К.П.” № *, с площ 2379 кв.м., с трайно предназначение на територията; урбанизирана: начин на трайно ползване- ниско застрояване /до 10 м./, със съседи ПИ № 87031.502.2045; ПИ № 87031.502.220; ПИ № 87031.502.1069 и ПИ № 87031.502.302, ведно с построените в него сграда с идентификатор 87031.502.300.1, със застроена площ 22 кв.м., брой на етажите -1, начин на трайно ползване: жилищна сграда – еднофамилна. Също така с обжалваното решение ответниците са осъдени да заплатят на ишците сумата от 1 634, 48 лв., съставляваща разноски по делото.

С въззивната жалба се претендира отмяната на първоинстанционното решение като неправилно и се моли въззивния съд да постанови ново решение, с което да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС,  като неоснователен и да бъдат присъдени на въззивника разноските пред двете инстанции.

Въззивницата – ответница в първоинстанционното производство обжалва посоченото решение, като неправилно и незаконосъобразно.  Твърди, че РС-гр. Котел е направил неправилен анализ на събрания доказателствен материал и въз основа на него е достигнал до погрешни изводи, който не кореспондират с действителната фактическата обстановка по делото. Първоинстанционният съд бил приел, че са се били осъществили факти, за които не са били представени доказателства. От показанията на св. Д. и св. К. било видно, че ищецът Х. от 1992 до 2010 г. живеел постоянно в Турция, а преди това бил живял и работил в София, ищецът Х.Х.О., който починал в хода на делото бил пребивавал в Турция от 1989 г. и дошъл за пръв път в България през 2010 г. От  медицинското свидетелство представено и прието  по делото от 16.07.2012 г. било видно, че двамата ищци, които са братя на ответницата и въззивница й били нанесли побой. От показанията на свидетелите се установявало, че ищцата Л.М. не била посещавала процесния имот и дори и незнаела неговото местонахождение. Твърди, че погрешни били изводите на първоинстанционния съд, с които приел, че ищците не били прекъсвали владението си върху имота, независимо от факта, че не живеели постоянно там, а само периодично го били посещавали и че ответницата К. неправомерно се била снабдила с констативен нотариален акт. Посочва, че неправилно първоинстанционния съд не бил кредитирал показанията на свидетелите Х.М., Б.К. и Х.А. като приел, че били заинтересовани. От тях било видно, че ищците Х. и О. за периода от 1992 г. до 2010 г. не били пребивавали в България и не били посещавали процесния имот. Владението на ответниците върху него било продължило повече от 10 г. и било явно, непрекъснато и необезспокоявано. Районният съд не бил взел под внимание и представената по делото справка от ГКПП по отношение на времето и периодите на пребиваване в България на първите двама ищци. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че ищците били придобили право на собственост върху процесния имот на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност. Не било установено ищците да са живели периодично в имота, да са обработвали дворното място, да са си разпределили ползването или да са заплащали необходимите разноски по поддръжката на имота или данъци. Позовава се на доказателствената сила на констативния нотариален акт приет по делото. Районният съд се бил произнесъл по непретендирано от ищците основание и било налице произнасяне при „свръхпетитум”. Не била съобразена задължителната съдебна практика на ВКС обективирана в Тълкувателно решение № 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

Моли въззивният съд да отмени обжалваното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и като необосновано и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск с правно основание чл., както и да й присъди сторените разноски в двете инстанции.

            С въззивната жалба не са направени  доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от  адв. Г.М., като процесуален представител на И.Х.О., ЕГН ********** ***, Л.Р.М., ЕГН ********** ***; Ф.И.О., ЕГН ********** и А.Х.А., ЕГН ********** ***. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба, подаден от ищците в първоинстанционното производство, се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемите намират постановеното първоинстанционно решение за правилно, законосъобразно и обосновано, постановено при спазване на материалния и процесуалния закон и моли съда да го потвърди. Събраните доказателства са били правилно преценени от съда, а направените правни изводи са били законосъобразни. Въззиваемият Х. независимо от факта, че пребивава в Турция бил посещавал често процесния имот , като не бил преустановил владението си върху него. Косвено доказателство затова била данъчната декларация от 27.03.1998 г., подадена от въззивницата  от името на всички наследници и в която били посочени първоначалните страни по делото, като съсобственици на процесния имот, като всеки съсобственик било посочено, че притежава ¼ ид. ч. от имота. След смъртта на общия им наследодател Х.Х.О. през 1950 г. всички наследници били упражнявали правото си на собственост върху имота в пълен обем, като всички били владеели и ползвали имота общо и или плащали своята част от данъците. След смъртта на вторият им общ наследодател Д. О. на 21.01.1996 г. имотът продължил да се владее и ползва общо от всички наследници. Оспорва се доказателствената сила на представения по делото констативен нотариален акт съставен след обстоятелствена проверка, с оглед предвидения в чл. 79 ЗС  давностен срок за недобросъвестното владение, който не  бил десетгодишен. От представените по делото справки от ГКПП се било установявало, че ищците О. и О. през последните 10-15 г. многократно били напускали и се връщали обратно в страната, а ищцата Л.М. изобщо не била напускала страната. От свидетелските показания безспорно се било установявало, че процесния имот бил владян общо от всички наследници на Х. и Д. О.и, като от смъртта на последната през 1996 г. до настоящия момент това владение не било прекъсвано и никой от сънаследниците не бил установил самостоятелно владение върху целия имот за предвидения десетгодишен давностен срок. Всички сънаследници заедно били владяли имота, обработвали дворното място, поддържали сградата и плащали данъци, като не се било установило въззивницата да е била извършила строителни работи в имота. По отношение на релевираното от въззивната страна възражение, че първоинстанционния съд се бил произнесъл по искане, с което не бил сезиран, въззиваемите считат, че с петитума на исковата си молба са били поискали от съда да бъдат признати за собственици не на целия процесен имот, а само на ¼ ид.ч. за всеки от въззиваемите.

Моли да бъде отхвърлена въззивната жалба като неоснователна и да бъде потвърдено първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. В условията на алтернативност претендира въззивния съд да признае за установено, че всеки един от въззиваемите е собственик на ¼ ид.ч. от процесния имот на основание наследство и изтекла в тяхна полза придобивна давност. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски. С отговора на въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

В с.з., въззивницата, редовно призована не се явява лично, а се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК адв. М. Н.М. от АК- гр. Сливен, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з.  въззиваемият И.Х.О., редовно призован се явява лично и се представлява от адв. Г.М., негов процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК.

Въззиваемите Л.Р.М., Ф.И.О.,и А.Х.А.  редовно призовани не се явяват лично, а се представляват от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК адв. Г.М. ***, който оспорва жалбата, поддържа отговора си и моли за потвърждаване на атакувания акт. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззиваемите А.И.К. и Д.А.Х., редовно призовани не се явяват лично и не се представляват. По делото е постъпило писмено становище, депозирано в деловодството на Сл.ОС след съдебното заседание от адв. М.Г., в качеството й на особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК. При произнасянето си въззивният съд няма да вземе предвид аргументите изложени в писменото становище, тъй като то е постъпило след края на устните състезания и насрещната страна във въззивното производство не е имала възможност да вземе отношение по тях, като в противен случай би бил нарушен принципа на състезателното начало във гражданския процес.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и недопустимо в частта, с която се признава за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение на  ответницата  М. Х.К., ЕГН ********** ***, че ищците И.Х.О., ЕГН ********** ***, Л.Р.М., ЕГН ********** ***; Ф.И.О., ЕГН ********** и А.Х.А., ЕГН ********** ***, са собственици на ПИ с идентификатор № 87031.501.300 по кадастралната карта на село Я., одобрена със Заповед № РД 18-8 от 28.03.2007 г. на Агенцията по кадастъра с административен адрес село Я., ул. „К.П.” № *, с площ 2379 кв.м., с трайно предназначение на територията; урбанизирана: начин на трайно ползване- ниско застрояване /до 10 м./, със съседи ПИ № 87031.502.2045; ПИ № 87031.502.220; ПИ № 87031.502.1069 и ПИ № 87031.502.302, ведно с построените в него сграда с идентификатор 87031.502.300.1, със застроена площ 22 кв.м., брой на етажите -1, начин на трайно ползване: жилищна сграда – еднофамилна., в частта, над 3/4 ид.ч. от описания имот, като Ф.И.О., ЕГН ********** и А.Х.А., ЕГН ********** ***, в качеството си наследници на починалия в хода на първоинстанционното производство ищец Х.Х.О. и конституирани на негово място като страни  са собственици общо на ¼ ид.ч. от описания имот.  В исковата молба, ищците претендират да се признае за установено, че по отношение на ответниците  на основание наследство и давност са собственици всеки на ¼ ид.ч. от процесния имот. Признавайки ги за собственици на целия имот първоинстанционният съд е нарушил принципа за диспозитивното начало в гражданския процес по смисъла на чл. 6 от ГПК и се е произнесъл със „свръхпетитум” по искане, с което не е бил сезиран от ищците, които в исковата си молба са претендирали да се установи, че са собственици на ¼ ид.ч. от процесния имот всеки, а не че са собственици на целия имот. Предметът на делото и обема на дължимата защита се определят от страните и съдът е длъжен да се съобрази с техните рамки. С оглед на изложеното обжалваното решение се явява недопустимо, в частта, надхвърляща ¼ ид.ч. от описания имот за всеки от ищците, като Ф.И.О., ЕГН ********** и А.Х.А., ЕГН ********** *** са собственици общо на ¼ ид.ч. от описания имот, в качеството си на наследници на един от ищците и следва да бъде обезсилено в тази част. Следва да се установи, че ищците общо са съсобственици на ¾ ид.ч. от процесния имот  по отношение на ответницата и въззивница в настоящото производство на основание наследство. С оглед на изложеното следва да се отмени съставения констативен нотариален акт №  82, том V, н.д. № 928 от 2005 г., с който се признава М. Х.К., ЕГН **********;*** за собственик на процесния имот, в частта надхвърляща ¼ ид.ч. от имота.

       Извън констатираната частична недопустимост при извършената служебна проверка на обжалвания съдебен акт, при проверка на законосъобразността и правилността на акта, съдът намира, че първоинстанционният съд при постановяване на решението си не е нарушил императивни разпоредби на закона и е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт. Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и при вярно констатирани факти, той е достигнал до законосъобразни правни изводи, като фактите са били субсумирани правилно към приложимите законови разпоредби.

Въззивният състав споделя правните изводи на РС, тъй като те са обосновани и намират опора в относимите към спора материалноправни норми.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран е положителен установителен иск за собственост върху недвижим имот с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.

Ищците в първоинстанционното производство основават правото си на собственост на изтекла в тяхна полза придобивна давност в периода след 1996 г.

За да настъпи придобивния ефект на този оригинерен способ, следва да са налице предпоставките на давностното владение. Съгласно разпоредбата на чл. 79 от Закона за собствеността правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, респ. 5 години при добросъвестно владение. Фактическия състав на придобиването по давност включва два елемента: владение и определен период от време. Необходимо е владението да съдържа признаците, установени в чл.68 от ЗС и да е непрекъснато. Владението има няколко основни признака: На първо място е обективния признак – упражняване на фактическа власт върху вещ - владелецът държи вещта, служи си с нея, употребява я, т.е. упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността други лица да въздействат върху същата вещ. Вторият субективен признак на владението е намерението на владелеца, да държи вещта като своя. Освен това владението трябва да отговоря и на следните признаци: да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно.

Между страните не се спори, че процесният имот е бил придобит в режим на СИО от общите им наследодатели Х.Х.О., починал на 23.02.1980 г. и Д. Х. О., починала на 27.01.1996 г.

След смъртта на Х.Х.О. на 23.02.1980 г. съпругата му Д. Х. О. придобила 6/10 ид.ч. /5/10 ид.ч. съставляващи нейния дял от прекратената със смъртта на съпруга й СИО върху имота и 1/10 ид.ч., като наследство от съпруга й./ от процесния имот, за който не се спори между страните, че бил придобит в режим  на СИО. Децата на Х.Х.О. - М. Х.К., Х.Х.О. и И.Х.О., Х. Х.О.  - придобили след смъртта му като наследство по 1/10 ид.ч. всеки от процесния имот. Х. Х.О.  починала на 29.04.1980 г., като оставила като свои наследник дъщеря си Л.Р.М., която наследила нейната 1/10 ид.ч. от процесния имот. Д. Х. О. починала на 27.01.1996 г. и нейните 6/10 ид.ч. от имота се разпределили между наследниците й М. Х.К., Х.Х.О., И.Х.О. и Л.Р.М., като по отношение на последната е налице хипотезата на чл. 10, ал. 1 от ЗН, като всеки от тях получил по ¼ ид.ч. от процесния имот/ ¼ от 6/10 +1/10 = 5/20 или на 1/4/.

След смъртта на Д. Х. О. процесният имот е бил наследен от дъщеря й М. Х.К., синовете й Х.Х.О. и И.Х.О. и внучката й Л.Р.М., която била дъщеря на починалата  през  1980 г. Х. Х.О., които на основание наследяване станали съсобственици на ¼ ид.ч. от процесния имот. В качеството си на съсобственици и сънаследници след смъртта на общата им наследодателка през 1996 г. започнали да владеят имота, като обработвали дворното място, разпределили си ползването на жилището, като всеки от тях ползвал по една стая от къщата, за която имал ключ, плащали си необходимите данъци и поемали необходимите за поддържането на имота разноски, като предоставяли ползването на имота на наематели. М. Х.К. обитавала своя собствена къща в с. Я., като посещавала процесния имот, а  Х.Х.О. и И.Х.О. пребивавали в Турция, но няколко пъти в годината се връщали в страната и отсядали в процесния имот. Л.Р.М.,***, но също посещавала имота. М. Х.К. била владелец на своята ¼ ид.ч. от имота и държател по отношение на идеалните части на останалите съсобственици, като по никакъв начин не манифестирала промяна в намерението си до 06.05.2012 г. Изложените факти се установяват безспорно от събраните по делото писмени и гласни доказателства.

В настоящия случай, процесния недвижим имот е съсобствен между страните, като правото им на собственост произтича от наследяване на общия им наследодател, т.е. имота е сънаследствен. Ищците,  претендиращи придобиването му по давност в периода след 1996 г., като са едни от съсобствениците - сънаследници, наред с ответницата. В случаите, когато сънаследник упражнява фактическа власт над сънаследствения имот, не би могло да се счете по предположение, че той владее само за себе си. В случая законовата презумпция е неприложима. Владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот. Счита се, че сънаследникът владее както за себе си, така и за останалите съсобственици до доказване на противното. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, както е в случая - наследяване, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът - сънаследник, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар. преобръщане на владението, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. За да се приеме, че е налице промяна в титула и сънаследникът започва да го владее единствено и само за себе си е необходимо това намерение да се манифестира спрямо другите сънаследници, да отблъсне тяхното владение и това да стане известно.

От събраните по делото доказателства и преди всичко от свидетелските показания на свидетелите Д., К., Х., А., М. и К. съдът намира, че такова манифестиране на промяна на намерението от страна на ответницата спрямо ищците е налице едва към 06.05.2012 г., когато ищците са разбрали, че М. К. е сменила патрона на входната врата на една от стаите, която ползвали. Към този момент се установява промяна на намерението и довеждането му до знанието на другите сънаследници, които владеят сънаследствения имот именно чрез ответница и въззивница в настоящото производство, която дотогава е била държател на идеални части на ищците и  едва с тези си действия се е опитала да отблъсне тяхното владение и да започне да владее за себе си целия имот. От  2012 г. до настоящия момент не е изтекъл предвиденият в разпоредбата на чл. 79 ЗС давностен срок в полза на ответницата. Преди това въззивницата не е обективирала промяна в намерението си за своене на идеалните части на сънаследниците, нито са извършили каквито и да са действия на отблъскване на тяхното владение.

Следва да се отбележи, че сочените от свидетелите и твърдени от въззивницата подобрения  в имота не обективират промяна в намерението за своене на ид. части на останалите сънаследници.

Ответницата в първоинстанционното производство, съгласно правилата на процеса, следваше да докажат по несъмнен и категоричен начин отблъскването на владението на останалите сънаследници, в случаяна  ищците и да докаже, че твърдяната промяна в намерението е била външно обективирана и доведена до тяхно знание, както и да докаже, че е изтекъл в нейна полза предвиденият в чл. 79 ЗС давностен срок, който в случая започва да тече от довеждането до знанието на останалите съсобственици на промяната в намерението й. По този начин  твърдението за придобиване правото на собственост върху целия процесен недвижим имот по силата на давностно владение след  1996 г.  от страна на въззивницата остана недоказано .

По отношение на искането за отмяна на представения по делото констативен нотариален акт, с който въззивницата е призната за единствен собственик на процесния имот, следва да се има предвид, че с констативния нотариален акт се установява право на собственост върху недвижим имот. Удостоверяването става в безспорно охранително производство, с участието само на молителя. Последица от издаването на този нотариален акт е наличието на доказателствена сила спрямо всички относно съществуването на правото на собственост в полза на лицето, посочено в този нотариален акт. Лице, което претендира правото на собственост, признато с констативния нотариален акт, може по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право. Защитата на това лице е по исков път, като с постановяването на съдебно решение, което със сила на пресъдено нещо признава правата на третото лице по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, издаденият нотариален акт следва да се отмени на основание чл.537, ал.2 ГПК. Отмяната на констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото лице.

С оглед на изложеното и по смисъла на Тълкувателно решение № 3 от 2012 г. на ОСГК на ВКС съдът следва да отмени съставения констативен нотариален акт, с който се признава право на собственост на въззивницата върху целия процесен имот, в частта надхвърляща ¼ ид.ч. от имота, която принадлежи на въззивницата, като придобита по наследство.

 

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивницатаМ. Х.К. да заплати на въззиваемия  И.Х.О. направените от него разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер от  450 лв. /3/4 от 600 лв., с оглед обезсилването на първоинстанционното решение в едната част/. Въззиваемите И.Х.О.,  Л.Р.М.; Ф.И.О., и А.Х.А. следва да заплатят на М. Х.К. сумата от 43,63 лв. /1/4 от 174, 54 лв., включващи държавната такса, като депозита за особения представител не се включва в разноските по делото, тъй като подлежи на връщане, поради неизползването му / съставляваща разноски пред въззивната инстанция. Тъй като особеният представител на въззиваемия Д.А.Х., адв. М.Г. не се явява в откритото съдебно заседание на 21.10.2015 г. от 11 часа и депозира писмено становище по делото след приключване на съдебното заседание не следва да й бъде изплатено възнаграждение за настоящата инстанция. Особеният представител по чл. 47, ал. 6 ГПК се назначава с оглед ефективното и пълноценно упражняване на правото на защита на ответника в едно съдебно производство и поради невъзможността му да участва лично в него и да упражнява лично своите процесуални права. Пред настоящата въззивна инстанция адв. М.Г. ***, която е била назначена за особен представител на въззиваемия Д.А.Х. не е предприела никакви процесуални действия, с които да упражни правото на защита на последния- не е подала отговор на въззивната жалба, не се е присъединила към въззивната жалба с писмена молба по чл. 265, ал. 1 ГПК, не се е явила лично да го представлява в откритото съдебно заседание, нито е депозирала писмено становище в предвидените процесуални срокове, а именно преди или по време на  откритото съдебно заседание, но не и след него, нито е уведомила съда, че ще бъде възпрепятсвана да присъства. С оглед на изложеното въззивният състав намира, че за настоящата инстанция не следва да бъде заплатено възнаграждение на особения представител.

Внесеният депозит за особен представител в размер на 150 лв. подлежи на връщане на въззивницата при молба от нейна страна, тъй като не е усвоен и не следва да се изплаща на назначения за особен представител на въззиваемия Д.А.Х..

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 

ОБЕЗСИЛВА Решение № 51 от 09.07.2015 г. по гр.д. № 308/2012 г.  на  Районен съд- гр.  Котел, в частта, с която се признава за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение на  ответницата  М. Х.К., ЕГН ********** ***, че ищците И.Х.О., ЕГН ********** ***, Л.Р.М., ЕГН ********** ***; Ф.И.О., ЕГН ********** и А.Х.А., ЕГН ********** ***, са собственици на ПИ с идентификатор № 87031.501.300 по кадастралната карта на село Я., одобрена със Заповед № РД 18-8 от 28.03.2007 г. на Агенцията по кадастъра с административен адрес село Я., ул. „К.П.” № *, с площ 2379 кв.м., с трайно предназначение на територията; урбанизирана: начин на трайно ползване- ниско застрояване /до 10 м./, със съседи ПИ № 87031.502.2045; ПИ № 87031.502.220; ПИ № 87031.502.1069 и ПИ № 87031.502.302, ведно с построените в него сграда с идентификатор 87031.502.300.1, със застроена площ 22 кв.м., брой на етажите -1, начин на трайно ползване: жилищна сграда – еднофамилна., в частта, над 3/4 ид.ч. от описания имот като НЕДОПУСТИМО.

 

ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част, като НЕДОПУСТИМО.

 

ОТМЕНЯ  констативен нотариален акт №  82, том V, н.д. № 928 от 2005 г., с който се признава М. Х.К., ЕГН **********;*** за собственик на процесния имот, в частта надхвърляща ¼ ид.ч. от имота

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 51 от 09.07.2015 г. по гр.д. № 308/2012 г.  на  Районен съд- гр.  Котел, в останалата обжалвана част като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА М. Х.К., ЕГН ********** *** да заплати на И.Х.О., ЕГН ********** ***, сумата от  450 лв.,  представляваща разноски пред въззивната инстанция.

ОСЪЖДА И.Х.О., ЕГН ********** ***, Л.Р.М., ЕГН ********** ***; Ф.И.О., ЕГН ********** и А.Х.А., ЕГН ********** *** да заплатят на М. Х.К., ЕГН ********** *** сумата от 43,63  лв.,  представляваща разноски пред въззивната инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                          

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                               2.