Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

 

гр. Сливен, 23.10.2015г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и първи октомври през двехиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                       мл. с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева  въз.гр.д.  N 455 по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 542/09.07.2015г. по гр.д. № 5234/13г. на СлРС, с което е извършена съдебна делба, като са изнесени на публична продан  допуснатите до делба между А.К.Р., Л.К.Р.- Г. и Р.Б.Г. недвижими имоти, подробно и конкретно описани по вид, площ, граници, местонахождение и стойност, отхвърлени са като неоснователни претенциите на А.К.Р. против Л.К.Р.- Г. и Р.Б.Г. за заплащане на обезщетение по чл. 31 ал. 2 от ЗС за периода 12.04.2013г. – 20.12.2013г. в размер на 680 лв. и за заплащане на месечно обезщетение по чл. 344 ал. 2 от ГПК в размер на 400 лв., отхвърлена е като неоснователна претенцията на Л.К.Р.- Г. и Р.Б.Г. против А.К.Р. за заплащане на подобрения в размер на 3 360 лв. и са присъдени дължимите държавни такси по делото.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува частично цитираното решение - в частите, с които допуснатите до делба имоти са изнесени на публична продан, отхвърлени са претенциите по чл. 31 ал. 2 от ЗС и по чл. 344 ал. 2 от ГПК.

Въззивникът твърди, че в тях то е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Заявява, че РС  неправилно е отказал да извърши делбата по реда на чл. 353 от ГПК чрез разпределение на имотите и поставяне на апартамента в дял на ищеца, като е нарушил основен принцип в делбеното производство, застъпен и в съдебната практика по чл. 290 от ГПК, съгласно който делбата следва да се извърши така, че всеки съделител да получи своя дял в натура, а неравенството в дяловете да се изравни в пари. Заявява, че в случая това можело да се осъществи чрез теглене на жребий или разпределяне на имотите от съда. Развива съображения, че с оглед събраните доказателства се налагал обоснован извод, че съдът е следвало да постави в дял на ищеца апартамента, тъй като той имал здравословни проблеми, пречещи му да продължава да живее в гр. Бургас, нямал собствено жилище и вече живеел на квартира, тъй като в момента било висящо дело за развод в БРС. Въззивникът се оплаква и, че в частта, касаеща претенциите по сметки, решението също е незаконосъобразно. Решаващият съд, в противоречие с трайната съдебна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК е счел, че не е установено ответниците да ползват лично процесните имоти. В практиката е прието, че законът не ограничава правото на обезщетение по чл. 31 от ЗС само до случаите на лична употреба на общата вещ от един съсобственик, без значение за това право са субективните причини, поради които претендиращият съсобственик не ползва имота, щом като общият имот фактически се заема от другия съсобственик. Заявява, че по делото безспорно е установено, че са налице основанията на чл. 31 ал. 2 от ЗС за заплащане на обезщетение за лишаването на ищеца от правото му да ползва съсобствените имоти, както и на чл. 344 ал. 2 от ГПК за заплащане на обезщетение за лишаването му от ползването на съсобствените му части до влизане в сила на решението по извършване н аделбата. Налице е изпратена писмена покана и от този момент било претендирано обезщетението, а не както било прието в мотивите на съда, че се претендирало обезщетение за период преди изпращане и получаване на поканата. Ответниците ползвали имотите, ищецът нямал достъп до тях, те се опитали да му връчат ключ чрез куриер на адрес, на който той вече не живеел и всичко това обуславя основателността и доказаността на претенциите му. Поради изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени в обжалваните части решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което извърши делбата на съсобствените имоти като ги разпредели на основание чл. 353 от ГПК и постави в дял на ищеца апартамента и уравни парично дяловете на другите съсобственици, както и да уважи изцяло предявените претенции по чл. 31 ал. 2 от ЗС и чл. 344 ал. 2 от ГПК. Претендира разноски за тази инстанция.във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания..

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна. Развива подробни съображения, с които последователно оборва всеки от инвокираните с жалбата доводи. Заявява, че съдът правилно е преценил и обосновал решението си относно способа за извършване на делбата чрез изнасяне на имотите на публична продан, тъй като не са налице условията за прилагане на никой от останалите предвидени в ГПК. По отношение на претенциите, касаещи  заплащане на обезщетения по чл. 31 ал. 2 от ЗС и чл. 344 ал. 2 от ГПК, счита, че са правилни изводите на РС, че общите имоти не се ползват от ответниците, поради което няма основание за уважаване на исковете. С оглед това моли въззивния съд да не уважава въззивната жалба,а да постанови решение, с което потвърди обжалваните части на първоинстанциония съдебен акт. Няма нови доказателствени искания за тази фаза на производството. Претендира разноски за въззивната инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната си жалба и моли съда да я уважи. Представя нови доказателства относно новонастъпили факти, които съдът е приел. Претендира разноски, представя писмена защита, с която преповтаря аргументацията си, като я развива детайлно, позовава се на съдебна практика.

В с.з. въззиваемите, редовно призовани, не се явяват лично, за тях се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора и моли съда да остави без уважение жалбата във всичките й части като неоснователна и да потвърди обжалваните части на атакуваното решение. Претендира разноски за тази инсатнция.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежен субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт СлРС, поради което е процесуално допустима.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху решението, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваният акт е и правилен, поради което следва да бъде потвърден в атакуваните му части.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал.

С оглед новонастъпилите факти, тя се допълва както следва: със заповед от 03.08.2015г. на директора на РЗИ-Бургас е прекратено служебното правоотношение с въззивника, на 01.09.15г. той е сключил договор за наем на стая и санитарен възел в гр. Сливен, м. „Орта синур“, с месечна наемна цена 80 лв., на 14.10.2015г. въззивникът е сключил за неопределен срок трудов договор с „Артех“ ООД, Сливен да изпълнява длъжност „машинен оператор шлифоване“, считано от 15.10.2015г.  срещу основно месечно трудово възнаграждение от 490 лв.

Въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си към тези на първоинстанционния съд.

Жалбата по отношение на способа за извършване на делбата е неоснователна и не следва да се уважава.

Въззивният съд напълно споделя изводите на РС във връзка с липсата на възможност за разпределяне на имотите по реда на чл. 353 от ГПК и поставяне в дял на ищеца на първия от тях – апартамент.

Решаващият съд правилно е съобразил всички конкретни обстоятелства, имащи отношение към евентуалния способ за извършване на делбата и правилно е преценил, че следва да приложи нормата на чл. 348 от ГПК. Съображенията си е изложил ясно в мотивировъчната част на решението си.

Действително основен принцип при извършване на делбата е при възможност всеки съделител да получи дял в натура. Когато броят на допуснатите до делба имоти е равен или по-голям от броя на съделителите, такава възможност би била налице. В случая обаче, при трима съделители, като единият от тях има освен личен дял и такъв в режим на СИО с третия,  а  допуснатите до делба имоти са три, но са от различен вид – най-общо – жилищен, нежилищен и земеделски, първоинстанционният съд правилно е счел, че удачният способ за извършване на делбата е изнасянето им на публична продан. По начало този способ за извършване на делбата е приложим само в случаите, когато имотът е реално неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете, а по въпроса за реалната неподеляемост на всеки един от трите имота, предмет на спора, няма разногласие между страните. Тегленето на жребий в случая също е необосновано, тъй като то се явява неудобно. Аргументите за това се изразяват в две посоки – наличието на съществена разлика между имотите, допуснати до делба и наличието на такава в размера на определените на съделителите квоти от правото на собственост. Не могат да се приемат за равнозначни по своите характеристики апартамент, гараж и градина. Качеството, предназначението и стойността им значително се различават. Размерът на квотите от правото на собственост на различните съделители, техният брой, както и фактът, че двама от тях участват и с общ дял, в режим на СИО, също създава значително неудобство.  Това неравенство в дяловете прави неудобно и разпределението по реда на чл. 353 от ГПК, понеже разликата в паричното изражение е значителна и при това положение би се стигнало до неоправдано присъждане на големи парични уравнения, което е нерационално и с оглед цената на делбената маса. Искане за възлагане по чл. 349 от ГПК по отношение на апартамента не е заявявано от никоя от страните, доколкото не са налице и водещите условия за това – имотът нито представлява прекратена СИО спрямо съделителите, нито някой от тях е живял в него при откриване на наследството. В този смисъл доводите на въззивника относно това, че няма собствено жилище и след преместването си в гр. Сливен живее под наем, са ирелевантни.

Поради това най-подходящият способ за прекратяване на съсобствеността при извършване на съдебната делба е тя да се осъществи като имотите бъдат изнесени на публична продан и получените суми се разпределят между съделителите съразмерно на квотите им от правото на собственост.

Като е достигнал до аналогични изводи РС е постановил правилно и законосъобразно решение в тази част, и то следва да бъде потвърдено в нея.

Жалбата по отношение на претенциите по чл. 32 ал. 2 от ЗС и искането по чл. 344 ал. 2 от ГПК, също е неоснователна и не следва да се уважава.

Не са налице условията за уважаване на исковете за заплащане на обезщетения по чл. 31 ал. 2 от ЗС за всеки от имотите за периода, заявен с молба от ищеца /стр. 99 от делото на СлРС/ - 12.04.13г. – 20.12.13г., въпреки представената  по делото нотариална покана, връчена на 18.11.13г. Основната предпоставка, обуславяща основателността на такъв иск, е съответният съсобственик /или съсобственици/, да е ползвал лично общата вещ/имот, с което да пречи на другия/те съсобственик да ползва вещта/имота според правата си.

В случая няма аналог между фактическото положение и правната норма. Действително, с ТР7/12г. на ОСГК на ВКС е прието, че не е необходимо ползването да се осъществява само лично от някой от съсобствениците, а това той може да извършва и посредством други лица. С това решение е дадено тълкуване на понятието лично ползване по смисъла на чл. 31 ал. 2 от ЗС като „всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им, без да се събират добиви или граждански плодове“.

Излизайки от тази постановка, въззивният съд не намира тъждество с установените факти – в апартамента, предмет на делба, живее единствено майката на ищеца и ответницата, гаражът не се ползва от ответниците /свидетелските показания в тази насока са крайно ненадеждни – изолирани са, не могат да бъдат отправени към конкретен момент или период и изхождат от свидетел, който няма лични наблюдения/, а поземленият имот е изоставен и не се ползва от никого, като описаното положение датира от далеч по-ранен момент от този, от който се претендира обезщетението.

Майката на ищеца и първата ответница не е съсобственик, живее в апартамента, но не е член на семейството на двамата ответници и не може да се приеме, че те го ползват чрез нея. По никакъв начин не може да се счете, че ответниците са „ползващи съсобственици“, които са допуснали на безвъзмездно основание /с договор за заем за послужване/ майката на ищеца и ответника като трето за собствеността лице, което да ползва общата вещ – с оглед произхода на правото на собственост върху апартамента, представлявал семейно жилище на родителите на ищеца и ответницата – еднакво морално задължение за всекиго от двамата е да търпи обитаването му от тяхната майка – тоест /до доказване на противното/ следва да се приеме, че нито едно от децата й не я е допуснало  да ползва имота за него, а единствено за себе си.  Също така не се установи категорично и еднозначно през периода, за който ищецът търси обезщетение по чл. 31 ал. 2 от ЗС, ответниците /като съсобственици с ищеца/ или член на тяхното семейство, да са ползвали пряко, за задоволяване на лични или на семейството си потребности, целите имоти /който и да е от трите/, нито, същите те, без да ги ползват пряко, да не са допускали ищеца да ги ползва.

Обратното – доколкото задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общия имот съсобственик, такова е връчено на двамата ответници чрез нотариус, на 18.11.13г. /макар претенцията да обхваща и по-ранен период - 12.04.13г. – 20.12.13г., за който покана няма/, ответниците незабавно са отправили нотариална покана до ищеца, в която са заявили, че никога не са го лишавали от достъп до съсобствените имоти са го поканили, в случай, че не разполага с ключове, да получи такива от тяхната майка – Пенка Р., живееща в процесния апартамент. Не се установи след поканата ищецът да е правил опит да осъществи ползване и той да е бил възпрепятстван, да му е отказван достъп или да е осуетено снабдяването му с ключове – тоест от този момент също не е налице лишаване от ползване, а нежелание да се ползва.

По тези причини претенцията по чл. 31 ал. 2 от ЗС е неоснователна и не следва да се уважава.

По идентични с горните съображения неоснователна е и претенцията по чл. 344 ал. 2 от ГПК, тъй като, както вече бе посочено, ответниците не ползват никой от трите имота, за да дължат суми за това.

Следва да се посочи, че фактите, настъпили след постановяване на първоинстанционното решение, по никакъв начин не рефлектират върху изложените заключения и не променят крайния правен резултат и по тези искове.

Като е стигнал до същите правни изводи районният съд е постановил правилно и законосъобразно и в тази си част решение, което следва да бъде потвърдено и в нея.

Така въззивната жалба се явява изцяло неоснователна и не следва да се уважава.

Атакуваният акт следва да бъде потвърден във всички обжалвани части, а в необжалваната част, касаеща претенцията на ответниците по чл. 346 от ГПК за заплащане на подобрения, то е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемите в размер на 400 лв.  

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

                       

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 542/09.07.2015г. по гр.д. № 5234/13г. на СлРС в ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ПРАВИЛНО.

 

ОСЪЖДА А.К.Р. да заплати на Л.К.Р.- Г. и Р.Б.Г. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 400 лв.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването.

                                                

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: