Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 28.10.2015г.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и осми октомври и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                        мл.с. САВА ШИШЕНКОВ

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 462 по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 39/22.01.2015г. по гр.д. № 1622/14г. на СлРС, с което е признато за установено между страните, че Н.К.Г. *** ЕАД, гр. София сумата 2 582, 16 лв., от която 2 337, 97 лв., представляващи цена за ползвана и незаплатена топлоенергия за периода м. 12.2011г. – м. 04.2013г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, до окончателното изплащане, 244, 19 лв., представляващи обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата за периода 01.02.2012г. – 28.10.2013г. и сумата 269, 10 лв., направени разноски по заповедното производство, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 188/21.01.2014г. по ч.гр.д. № 271/14г. на СлРс и са присъдени разноски по делото, както и  решение /погрешно обозначено като определение/ № 1467/30.06.2015г. по гр.д. № 1622/14г. на СлРС, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка на решение № 39/22.01.2015г., като е отбелязано в диспозитива участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Термокомплект“ ООД, гр. София.

Против всяко от двете - решение № 39/22.01.2015г. и представляващото неразделна част от него решение № 1467/30.06.2015г., е подадена въззивна жалба от ответницата в първоинстанционното производство, която ги атакува изцяло. Въззивницата счита, че първото решение е недопустимо като постановено при нередовна искова молба, евентуално – е неправилно, като постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правото на защита на ответницата, при нарушаване на материалния закон и в противоречие с представените доказателства. Заявява, че ищецът не е доказал поставяне на годни измервателни уреди, понеже законово задължение било наличието на поставени знаци /пломба, марка или релеф/ върху СТИ, като уредът с нарушен знак или без такъв не е годен. Тежестта на доказване, че измерването на ТЕ било извършено с годни уреди лежала върху ищеца, който не е доказал това обстоятелство. Въззивницата се оплаква още, че исковата молба не е отговаряла на изискванията н ачл. 127 ал. 1 от ГПК, била нередовна понеже се касаело за непрецизирани по основания претенции и това е довело до постановяване на недопустимо решение. Освен това съдът неправилно е конституирал помагач на ищеца без да са налице предпоставките за това. На следващо място въззивницата се оплаква, че съдът е нарушил правото й на защита като не е изяснил напълно фактическата обстановка, не е отчел всички възражения, не се е произнесъл по всички искания и не е обсъдил всичките й доводи, а е подхождал избирателно към събраните доказателства и към заключението на вещото лице. Също така въззивницата счита, че ОУ, на които се позовава ищецът, не са влезли в сила, поради нарушение на императивно законово изискване – да са публикувани в поне един централен и един местен ежедневник, съгласно чл. 150 ал. 2 от ЗЕ, което не е докаазано да е сторено. Друго наведено от ответницата оплакване, което според нея води до незаконосъобразност на решението е, че съдът е приел за правилно начисляването на стойността на ТЕ да се извърши на база пълна мощност, поради неосигурен достъп до имота, за какъвто не са били представени доказателства и съдът не е изследвал този въпрос. Твърди още, че не й е била връчена по предвидения от правната норма ред, индивидуална изравнителна сметка. Оплаква се и че неправилно са начислени дължимите суми, представените фактури са проформа и не представляват счетоводен документ, недължимостта на главните суми обуславя недължимост и на лихвите, липсва договор с ФРД, липсват и доказателства, че използваните уреди за дялово разпределение отговарят на изискваниятана ЗЕ. С оглед изложеното иска въззивната инстанция да обезсили като недопустимо или отмени като неправилно и незаконосъобразно решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли предявените искове, включително претенцията за разноски. Счита че неправилно са присъдени разноските на насрещната страна, въпреки, че не е представен списък по чл. 80 от ГПК. Не са претендирани разноски. Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната страна е подала писмен отговор, с който оспорва тази въззивна жалба като неоснователна. Развива подробни съображения, с които последователно и аргументирано оборва всяко от инвокираните с въззивната жалба оплаквания. Заявява, че атакуваният акт не страда от пороци, водещи до отмяната му, правилен и законосъобразен е и иска той да бъде потвърден. Няма доказателствени искания. Претендира разноски за тази инстанция.

С жалбата против решението по чл. 247 от ГПК въззивницата заявява, че решението е незаконосъобразно, понеже не й е бил даден срок за отговор. Освен това в мотивите на решението съдът не е изложил съображения, въз основа на които може да се формира СПН спрямо незаконосъобразно конституираното трето лице. Тъй като нямало връзка в мотивите между привлеченото лице и страната на която помага, то няма реално правни последици, които да се проявят спрямо третото лице. Поради това моли да бъде отменено постановеното допълнително решение. Няма искания за събиране на доказателства, няма претенция за разноски.

Насрещната страна не е подала писмен отговор в срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК.

В същия срок не е подадена и насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява и не се представлява. Поискала е събиране на писмени доказателства, които съдът не е приел, поради настъпила преклузия.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие. С писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, оспорва двете жалби и моли те да бъдат оставени без уважение, а обжалваното решение - потвърдено, претендира разноски за тази инстанция за юрисконсултско възнаграждение.

Въззивният съд намира въззивната и допълнителната  жалба за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна, споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените от въззивницата оплаквания са неоснователни.

На първо място следва да се посочи, че няма нарушения на процесуалните правила, допуснати от решаващия съд.

Той е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – проверил е и правилно е приел за редовна исковата молба, докладвал е същата, както и отговора на другата страна, изяснил е на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал вярната правна квалификация на исковете, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищецът сам характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права. Правилно и в съответствие с изискванията на ГПК е уважил искането на ищеца и е конституирал в процеса като негов помагач трето лице, имащо интерес от встъпване.

Първоинстанционният съд е определил подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания. Разгледал е всяко искане, като е изолирал идентичните и ненуждаещи се от доказване факти, твърдени от двете страни, и е поставил на доказателственото поле тези факти, от наличието на които позоваващата се на тях страна черпи изгодни за себе си правни последици. Допуснал е своевременните доказателствени искания за ангажиране на относими и необходими доказателства. Събрал е допуснатите доказателства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – представените писмени доказателствени средства. При преценката им се е ръководил от общите правила, касаещи материалната и формалната доказателствена стойност на диспозитивните и свидетелстващите официални и частни документи. Осигурил е на страните пълна и равна възможност за защита в производството, поради което е изцяло неоснователно оплакването за нарушаване правото на защита на въззивницата-ответница.

Липсват и твърдените материалноправни нарушения.

Предявеният установителен иск има за предмет установяване на парично задължение на ответницата към ищеца, чийто размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Ищецът претендира, че му се дължат: сумата 2 337, 97 лв. главница, представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 12.2011г.- м. 04.2013г. и сумата 244, 19 лв. обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 01.02.2012г. до 28.10.13г., законовата лихва върху главницата от подаването на заявлението до окончателното изплащане, както и разноските по заповедното производство.

Настоящият състав намира, че ищецът е доказал релевантните положителни факти, от които извлича основателността на претенцията си и тежестта за което действие лежи върху него – че ответницата е потребител на доставяната от дружеството топлинна енергия, че през процесния период е потребявала такава за битови нужди, както и че начислената стойност е в съответствие с ОУ и правилата на Методиката за дяловото разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост, тоест - съществуването на задължението и неговия размер.

Въззивният съд счита извън всякакво съмнение, че през процесния период ответницата е била абонат на ищцовото дружество, т.е . - потребител на топлинна енергия и между страните съществува облигационна връзка, правата и задълженията по която се уреждат от ОУ. Неоснователни са оплакванията, инвокирани във въззивната жалба, че ОУ не са влезли в сила и са неприложими, тъй като съгласно нормата на чл. 150 ал. 2 от ЗЕ те  следва да са публикувани поне в един местен и един национален ежедневник, което не е сторено – действалите към процесния период ОУ били публикувани само в един ежедневник. Доказано по делото е публикуването на ОУ и всяка тяхна промяна в различни ежедневници, като дори да се приеме, че публикацията е била в един вестник, с оглед седалището на дружеството и адреса на потребителката, понятието „местен“ и „централен“ съвпадат, тоест – законовото изискване е спазено.

По нейна молба от 2002 г. на ответницата й е открита партида за адреса на потребление и като собственик на жилището тя, освен абонат, е придобила и качеството потребител. Освен това, съгласно разпоредбата на чл. 112г ал. 1 от ЗЕЕЕ за сградата – ЕС, в която се намира апартаментът на ответницата е сключен надлежно договор за извършване на услуга „дялово разпределение на топлинната енергия“, като дружеството е конституирано и участва в процеса като помагач на страната на ищеца. Същото е вписано в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ. Ищецът е представил извлечение от партидата на ответницата за целия претендиран период, в което подробно е отразена разбираема информация относно абоната, адреса, периода, количеството, единичната цена, сумата за дялово разпределение, отстъпките, общата стойност и лихвата за забава. Този частен документ, изходящ от него, съдът счита, че представлява годно доказателствено средство, тъй като ищецът, като доставчик, го е съставил според изискванията на закона и води документацията си по реда на ЗСч. Възможността да го ползва  в процеса му е гарантирана и от разпоредбата на чл. 182 от ГПК, и доколкото доказателствената му сила не е разколебана по никакъв начин с други доказателства по делото, съдът няма причина да го дискредитира.

Заключението на извършената съдебнотехническа експертиза, изготвено от добросъвестно и компетентно вещо лице, съобразно поставените от страните задачи, потвърждава доставката на топлинна енергия през процесния период в обекта на ответницата, както и, че количеството й се е отчитало ежемесечно от топлопреносното предприятие при спазване на механизма при определяне на индивидуалната месечна сметка или изравнителна такава по Наредба от 2007г.  За двата процесни отоплителни сезона търговецът за дялово разпределение – третото лице помагач,  е получил и разпределил за сградата, респективно и за конкретния имот, съответните МВтч, като топлинната енергия за отоплителните тела на ответницата е начислена по максимален специфичен разход на сградата при неосигурен достъп за отчет на индивидуалните разпределителни устройства, което е отразено в надлежно съставените документи /стр. 127 от делото на РС/. Настоящата инстанция счита, че тяхната материална доказателствена сила не е опровергана чрез други, с равна или по-голяма такава доказателствени средства и оплакването на въззивницата в тази насока е неоснователно. Количествата топлинна енергия, разпределени от ТДР, съвпадат с тези, начислени от ищцовото дружество. Топломерите, монтирани в абонатната станция на процесния адрес са преминавали метрологични проверки, съобразно изискванията на закона за измерванията. Експертното заключение не е било своевременно и надлежно оспорено от никоя от страните. Поради това са изцяло неоснователни и оплакванията на въззивницата, във връзка с размера на задълженията й, тъй като чрез събраните доказателствени средства еднозначно се установява, че ползваната топлинна енергия е правилно отчетена, измерена и разпределена, и начислените суми са съобразени с приложимата Методика и Наредба № 16-334/2007г.

Несподелими са твърденията на въззивницата относно годността на уредите за търговско измерване, тъй като на първо място липсват оплаквания, направени при монтирането или подмяната, от страна на потребителя в тази насока, адресирани до дружеството или до ТДР, а на второ -  ако ответницата твърди, че уредите са с нарушен знак – тежестта на доказване на този положителен факт /нарушаването на знака е обективно състояние на вещта, придаване на различен външен вид, поради което представлява положителен, а не отрицателен факт/ е лежала върху нея, но доказателства за това не са ангажирани. Що се отнася до възражението за невръчване на индивидуалната изравнителна сметка – дори да се приеме, че това не е сторено, само това обстоятелство не може да освободи ответницата от облигационното й задължение и не прави стойността на доставената топлинна енергия недължима.

В обобщение, след като въззивното дружество и въззиваемиата са страни по ненаименован договор с предмет доставка на топлинна енергия, с оглед неформалният му характер и фактическото изпълнение от едната страна и приемането му от другата, то отношенията между тях се уреждат не само по правилата на общото гражданско законодателство, но и са предмет на регулиране от  специални законови и подзаконови нормативни актове, чието прилагане има императивен, а не пожелателен характер. Доказа се извън съмнение, че през спорния период въззивникът е престирал родовоопределена “вещ” според общите условия, като нейният вид, количество и предназначение са  установени  върху документален носител, на  базата на отчитане, извършено по правилата, установени с нормативните актове. Липсват доказателства, мотивиращи извод, че няма фактическо престиране или че изпълнението е било лошо. Така за въззивницата, като ползвател по смисъла на закона, се поражда съответстващото насрещно задължение – да заплати цената, което е функционално обвързано от  изпълнението на дружеството-доставчик и обуславя пораждането на притезанието. Тъй като вземането в общ размер за исковия период от 2 337, 97 лв. не е погасено чрез плащане или по друг начин, то съществува като задължение на въззивницата-ответница и дължимостта му следва да се признае между страните.

Тъй като паричното задължение не е изпълнено в предвидените срокове, ответницата дължи и обезщетение за забава в размер на законовата лихва, която възлиза на 244, 19 лв. за периода 01.02.2012г. – 28.10.2013г., както и такова обезщетение върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното й изплащане.

Така установителните искове се явяват изцяло основателни и доказани, включително и по отношение на дължимостта на сумата, представляваща направени разноски по заповедното производство, поради което следва да бъдат изцяло уважени.

Допълнителната въззивна жалба подадена против решението, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, също е неоснователна. С това решение съдът е отразил в диспозитива си участието на третото лице-помагач на страната на ищеца, по отношение на което действа задължителната обвързваща сила на мотивите в отношенията между страната и помагача. Както вече бе посочено, конституирането на третото лице е извършено в съответствие с правилата на чл. 219 и сл. от ГПК и настоящият състав намира, че е несъмнено наличието на правен интерес от встъпването. Участието на помагача в настоящото производство по никакъв начин не променя горните изводи и не се отразява на разрешаването на спора между страните.

Като е достигнал до идентични правни изводи, решаващият съд е постановил правилно и законосъобразно решение, за което липсват отменителни основания. Въззивната и допълнителната въззивна жалба не следва да се уважават, а атакуваният акт следва да бъде потвърден, включително по отношение на присъдените разноски.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивницата и тя следва да понесе своите, както са направени, и заплати тези на въззиваемата страна в размер на 410, 75 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 39/22.01.2015г. по гр.д. № 1622/14г. на СлРС и представляващото неразделна част от него решение /погрешно обозначено като определение/ № 1467/30.06.2015г. по гр.д. № 1622/14г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА Н.К.Г. да заплати на  „Топлофикация София” ЕАД, гр. София направените разноски за въззивното производство в размер на 410, 75 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на иска.

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: