Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 259

 

гр. Сливен, 02.11 .2015г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на  двадесет и осми октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                 Мл. с.    САВА ШИШЕНКОВ

 

при участието на прокурора ………и при секретаря К.И. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  465   по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 600/31.07.2015г. по гр.д. № 3921/2014г на СлРС, с което е отхвърлен, като недоказан и неоснователен, искът на публичния изпълнител при ТД на НАП – Бургас, К.С.Т., на основание чл.216 ал.1 т.4 от ДОПК, да бъде обявена за недействителна по отношение на Държавата сделката, извършена в нотариален акт № 70 том ХVІ дело № 2423 от 28.06.2013г., по описа на Служба по вписванията при СлРС по силата на която първият от ответниците В.И.В. ЕГН ********** ***, е продал на втория ответник „Сънпауър България” ООД ЕИК 119672002 със седалище ГР.С. и адрес на управление на дейността кв.Р., ул.Г. О. № *, представлявано от П.З.Ч., следния недвижим имот: ПИ  с идентификатор 30990.501.330, находящ се в С.З.В. на ул.С.К.№ *, с площ 1543 кв.м., ведно с построените в него сгради, представляващи търпими строежи, съгласно § 16 от ПР на ЗУТ – селскостопанска сграда № 6 с площ 38 кв.м. и селскостопанска сграда № 7 с площ 27 кв.м. при съответни граници и съседи за ПИ, като ТД на НАП – Бургас е осъдена да заплати на двамата ответници направените разноски в производството.

Подадена е въззивна жалба от ищеца, в която се твърди, че решението е неправилно и постановено в явно противоречие на установената трайна практика на ВКС. Неправилно и несъответно на действителния смисъл на закона е направеното от съда тълкуване на разпоредбата на несеквестируемостта по чл.213 ал.1 т.2 от ДОПК. Излагат се съображения в тази насока и се достига до извода, че отчуждителят сам е преценил, след извършване на продажбата, че това право не е сред необходимите за оцеляването му. Посочена е и съдебна практика. Излагат се съображения че ЕТ отговаря и за задълженията си породени в търговската му дейност с цялото имущество. Неправилно е приетото от съда, че къщата в С.З.В. е служила за живеене на първия ответник – физическо лице, тъй като той е регистриран на адрес в ГР.С., където живеел при майка си. На второ място се сочи, че неправилен е и изводът на съда, че оспорената сделка не намалява имуществото на задълженото лице и обективно не уврежда интереса на кредитора – Държавата, като намалява имуществото му. Поради това е необоснован и извода за неприложимост на нормата на чл.216 ал.1 т.4 от ДОПК. Излагат се съображения в тази насока, като се цитира и съответна съдебна практика, и се извежда извода, че увреждащото кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха затруднил осъществяването на правата на кредитора. На следващо място е посочено, че необоснован е и извода на съда, че сделката не уврежда кредитора, тъй като липсва подобно намерение у третото лице. Намерението за увреждане, като елемент от фактическия състава на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК, не включва такова намерение и у лицето, с което длъжникът е договарял когато разпоредителната сделка е сключена след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения. И на последно място се твърди, че съдът неправилно е кредитирал свидетелските показания по делото. Прави се разбор на доказателствата и се излагат доводи за тяхната неотносимост към спора. Направени са доказателствени искания, които съдът с определение в з.з. е оставил без уважение. Иска се да бъде постановено решение, с което да се отмени изцяло като неправилно обжалваното и вместо това да се постанови ново, с което да бъде уважен предявеният иск.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор от първия ответник – физическо лице, в което се заявява, че жалбата е допустима, но неоснователна. Излагат се конкретни съображения и контрааргументи против аргументите, изложени във въззивната жалба, като се сочи тя се опира на цитирана съдебна практика, а не на фактите и мотивите, изложени в първоинстанционното решение. Извежда се извода, че този ответник не е сключил атакувания договор с намерение да увреди публичния взискател, нито пък е имало такова намерение, което е доказано по делото. Заявява че няма доказателствени искания и възразява срещу приемането на доказателствата, посочени във въззивната жалба, поради настъпила преклузия.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил и писмен отговор от втория ответник – юридическо лице, в което се изразява становище, че въведените от жалбоподателя отменителни основания не следва да бъдат споделяни. Изложените в жалбата доводи нямат за предмет обсъждане решаващите изводи на РС и са развити в  съвсем друга плоскост. Съдът е посочил, че при извършване на сделката В. не е имал намерение да уврежда интересите на публичния взискател макар и да е знаел за значителните публични задължения. Този извод на съда се основава от събраните по делото доказателства, които не са оспорени от страните. Излагат се съображения относно приложимостта на чл.216 ал.1 т.4 от ДОПК и се сочи, че намерението за увреждане трябва да бъде установено, тъй като в тази законова норма то не се предполага, а подлежи на доказване и доказателствената тежест е на ищеца. В случая не са били ангажирани никакви доказателства в тази насока. Поради това се приема, че решението на РС е правилно и законосъобразно и се възразява срещу направените доказателствени искания.

В с.з. за въззивника се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба по съображенията, изложени в нея.

За въззиваемите се явяват представители по пълномощие, които оспорват основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  отхвърляне на иска.

За да е изпълнен фактическият състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК трябва длъжникът по едно установено публично задължение, след датата на установяването му или след датата на връчване на заповедта за ревизия, да е извършил разпоредителни действия със свое имущество с намерение да увреди публичния взискател. Този фактически състав поражда правото на иск за обявяване на относителна недействителност спрямо държавата на съответните сделки или действия. Публичното вземане, по което ищецът по специалния отменителен иск се явява кредитор следва да е установено с влязъл в сила административен акт, респ. влязло в сила съдебно решение. За да се прогласи за недействителна по отношение на публичния взискател в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК сделката трябва да е извършена с намерение да се увреди публичния взискател, т.е. елемент от фактическия състав на посочената правна норма е намерение за увреждане на публичния взискател - кредитор. В тежест на ищеца е да установи наличието фактическия състав по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, пораждащ правото на иск за обявяване на относителна недействителност спрямо държавата на съответните действия и сделки. Законът санкционира тези действия, които са били предназначени да увредят публичния взискател. Намерението за увреждане трябва да бъде установено. В хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК то не се предполага, а подлежи на доказване и доказателствената тежест е за ищеца. /Решение № 436 от 22.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 308/2011 г., III г. о., ГК/

Съдът следва да изложи мотиви и да обсъди всички релевантни за спора факти. Настоящият иск е с правно основание чл. 216, т. 4 ДОПК, според която правна разпоредба недействителна спрямо държавата е сделка сключена от страна на длъжник по публично задължение, ако е сключена след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизията и при това длъжникът я е сключил с намерение да се увреди публичния взискател. Следователно самият субективен елемент на намерението на длъжника за увреждане на публичния взискател е част от правопораждащия последиците на относителната недействителност фактически състав на хипотезата в правната норма на чл. 216, т. 4 ДОПК, в каквато насока е и текущата задължителна за съдилищата практика на ВКС по чл. 290 ГПК: напр. Р № 436 от 22.12.2011 г. на III г. о. на ГК по гр. д. № 308/2011 и решаващият спора по същество съд е длъжен да изложи мотиви на базата на всички събрани доказателства за наличието/ или не/ на факта на намерението за увреждане по смисъла на чл. 216, т. 4 ДОПК. Съдът следва да изложи мотиви, в които да направи преценка на доказателствата във връзка с установяване намерението за увреждане на публичния взискател. Следва да се отчете, че самото намерение за увреждане /animus nocendi/ като факт е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т.е. съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредитора, най-често като се намалява имуществото на длъжника, служещо принципно за удовлетворяване вземанията на кредиторите /чл. 133 ЗЗД/. Следователно като вътрешно мисловно-емоционално състояние на длъжника /респ. на неговите управителни органи/, то няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор. Естеството на този факт е такъв, че трудно би се доказал при пряко доказване, а по-често следва това да стане при косвено такова, на основата на предположения произтичащи от преценката на конкретните факти материализиращи субективното намерение за увреждане. Ето защо, в случая решаващият съд следва да направи преценка и да изложи мотиви относно намерението за увреждане като обсъди всички конкретните факти по спора: след извършена ревизия. /Решение № 27 от 28.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 410/2012 г., II т. о., ТК/.

Това задължение е изпълнено от районния съд. Прието е, че първият ответник е имал фирма, т.е. извършвал е търговска дейност, като е организирал предприятие за производство на заготовки за обувки, в ГР.С.. Също, че постепенно е започнал за изпитва трудности; забавял е плащанията на трудовите възнаграждения на работниците и през 2003г. вече е бил в лошо финансово състояние като търговец, което го е принудило през 2004г. да преустанови дейността си. В същия този период съпругата му заболяла и като се има предвид диагнозата й - „шизофрения”, то заболяването не е незначително и може да се предполага, че изисква болнично и медикаментозна лечение, за което при всички случаи са необходими парични средства.  Търговецът забавял заплатите на работниците си, започнал  да взема заеми и с цел да погаси тези си задължения е решил да продаде единственото притежавано от него жилище в селото. Установеното по несъмнен начин сочи, че в случая няма намерение за увреждане на публичния взискател. Търговските и житейски несполуки са принудили първия ответник да извърши продажбата, за да осигури някакви средства, с които да поеме разходите си. Така е несъмнено, че не е налице намерение за увреждане.

 В жалбата се инвокират оплаквания, подкрепени със съдебна практика на основание на чл. 135 от ЗЗД. Сравнително-правното тълкуване на разпоредбите на чл. 135, ал. 1 ЗЗД и на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, уреждащи правните последици за кредитора от извършване на увреждащи действия от длъжника, показва, че нормите на двата закона са в съотношение на специален към общ закон, поради което съвместното им действие е изключено, освен ако законът изрично не го допуска. Специалния характер на нормата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК произтича от особения й предмет на правно регулиране - възпрепятстване евентуалното осуетяване на събирането на установени публични задължения, по които кредитор е държавата, съответно общините. Именно, с оглед защитата на обществения интерес, като увреждащи са определени и действия или сделки, извършени не само след датата на установяване на публичното задължение, но и в един по-ранен период - в периода след получаване на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията се установят публични задължения.

 Специалният закон изключва приложението на общия, освен ако изрично не е препратено към общия. С нормата на чл. 216, ал. 3, ДОПК се препраща към нормите на чл. 134 и чл. 135 ЗЗД, но само за случаите извън тези по алинея първа. В нормата на чл. 216, ал. 1, т. 4, ДОПК липсва правилото на чл. 135, ал. 1, изр. второ, ЗЗД съгласно което, когато действието е възмездно, лицето с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Очевидно, че с оглед защитата на обществените интереси по събиране на публични задължения, специалният закон не е възпроизвел общата норма за изискване на знание за увреждането и у приобретателя по сделката. След като такова ограничение липсва в нормата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, не може да се приложи общата норма на чл. 135, ал. 1, изр. второ ЗЗД. Следователно субективният елемент на фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК се изчерпва с намерението за увреждане само у длъжника. В нормата на чл. 216, ал. 3 ДОПК се съдържа препратка към чл. 135, ал. 1, ЗЗД, но само за случаите извън тези по алинея първа/ настоящият е по алинея първа/. Това са хипотезите, при което се допуска правата на кредитора по чл. 134 и чл. 135 ЗЗД да бъдат упражнени от съответния публичен взискател или от публичния изпълнител. Само за тези случаи ще е приложимо правилото на чл. 135, ал. 1, изр. второ ЗЗД, че когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Въведена е оборимата презумпция за предположение на знанието, но не с оглед роднински връзки между третото лице и длъжника, визирани в разпоредби на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, а с оглед качеството му на свързано лице по смисъла на § 1, т. 3 ДР на ДОПК. / Решение № 69 от 22.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 534/2011 г., I т. о., ТК/.

Възраженията относно разсъжденията на съда относно несеквестируемостта на това жилище са неотносими, тъй като след като липсва част от фактическия състав е безпредметно да се обсъждат евентуални бъдещи действия на публичния изпълнител.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Въззиваемата страна, физическото лице,  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъдени в размер на сумата от 500 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция. Другият въззиваем не е претендирал разноски и такива не следва да бъдат присъждани.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 600/31.07.2015г. по гр.д. № 3921/2014г. на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА ТД на НАП-Бургас да заплати на В.И.В. ЕГН ********** ***, направените разноски за тази инстанция в размер на 500 /петстотин/ лева представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

        

         Решението не подлежи на обжалване.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: