Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       № 257

 

гр. Сливен, 24.11.2015 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на единадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                     СТЕФКА МИХАЙЛОВА

      мл. с. САВА ШИШЕНКОВ

 при участието на секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Сава Шишенков въз.гр.  д.  № 485  по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 55/31.07.2015г. по гр.д. № 1163/15г. на РС - Котел, с което съдът е разрешил на ОД на МВР, група БДС гр. Сливен да издаде паспорт за задгранично пътуване на детето Х.Н.Х., роден на *** година и да пътува извън пределите на Република България, придружен от неговата майка и законен представител А.Х.С., без да е необходимо за целта съгласието на бащата Н.Х.Д..

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство – намира постановеното на 31.07.2015 година решение за незаконосъобразно и необосновано и го обжалва в цялост. Твърди, че Районен съд Котел се е произнесъл в нарушение на разпоредбата на чл. 106 ГПК.

Наред с това релевира наличие на нарушение на чл. 9, т. 2 от Конвенцията за правата на детето на ООН, като навежда пред съда, че цитираната норма вменява задължение „при всяка процедура” да се дава възможност на заинтересованите страни да участват в производството. В жалбата се изтъква, че предвид данните за различни адреси на детето, РС Котел е следвало да даде възможност на Агенция за закрила на детето гр. Сливен и гр. Котел да изрази становище. Изтъкнат е и довод за противоречие на атакувания съдебен акт с целта на чл. 10 от горепосочената конвенция на ООН.

Въззивникът моли съда да отмени атакувания съдебен акт на РС Котел като незаконосъобразен и необоснован. Претендира разноски пред двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени други нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа жалбата и иска тя да бъде уважена. Намира, че не е налице целта и смисъла на разпоредбата на чл. 10 от Коневнцията за правата на детето, която предопределя събиране на семейства, не защита на интересите на единия от родителите. Изтъква, че Европа в момента е в тотален хаос в следствие на движение на големи групи население от Близкия изток, което създава огромни проблеми. Посочва, че по делото няма конкретни доказателства за наличие на постоянен адрес и месторабота на майката където и да било в чужбина.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК, оспорва въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Навежда пред съда, че от социалния доклад по делото се доказва, че детето страда от липсата на майка си и желае да живее с нея и че разпоредбата на чл. 10 от Конвенцията за правата на детето на ООН предписва детето да има право да напуска страната.

В с.з. не се явява социален работник от Дирекция ”Социално подпомагане”, Сливен и Котел -  отдел „Закрила на детето”. По делото е постъпил социален доклад от ДСП Сливен и писмо от ДСП Котел.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята фактическа обстановка към формираната от първоинстанционния съд, доколкото я намира за правилна от фактологична и хронологична гледна точка. Допълва я само по отношение на данните в социалния доклад и в писмото на ДСП Котел, че бащата на детето е в Германия от месец август 2015 година.

Въззивният състав споделя правните изводи на РС.

Във въззивната жалба е наведен аргумент за липса на териториална компетентност на първоинстанционния съд да разгледа правния спор между страните. Предвид разпоредбата на чл. 119, ал. 3 ГПК настоящата инстанция намира, че извън възражението за родова неподсъдност на делото, което може да бъде правено до приключване на производството във втора инстанция и възраждението за неподсъдност на делото по местонахождение на недвижим имот, което страната има право да прави до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, във всички останали случаи възраженията за неподсъдност на делото се правят най – късно в срока за отговор на исковата молба. Тъй като в процесния случай възражението на страната няма характер на такова за родова неподсъдност по смисъла на чл. 119, ал. 1 от ГПК и е отправено с въззивната жалба, този съдебен състав го намира за преклудирано, поради което го оставя без разглеждане.

Предявената молба по чл. 127а от СК има за предмет разрешаване на въпрос, свързан с пътуване на малолетно дете в чужбина, за който родителите не могат да постигнат съгласие. Детето е на 5 години и родителските права спрямо него са предоставени за упражняване на майката. Понастоящем и двамата родители пребивават в Германия, като от приобщеното по делото становище на ДСП Сливен се установяват контакти на детето с бащата веднъж годивно, а с майката – около три – четири пъти в годината.

На родителя, който не живее постоянно на територията на Република България, не може да бъде отказано само по тази причина правото да осъществява личните контакти с детето си извън нея. Несъгласието на бащата налага разногласието между двамата да се разреши по съдебен ред, като водещо съображение е конкретният интерес на детето. 

Страните са навели съображения за приложението на разпоредбите на Конвенцията на ООН за правата на детето. Настоящият съдебен състав намира, че приетият от ОС на ООН на 20.11.1989 година международен акт е ратифициран с решение на Велико народно събрание от 11.04.1991 година – Държавен вестник, бр. 32 от 23.04.1991 година и в сила е от 03.07.1991 година, поради което съобразно разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право на страната и съдилищата следва да съблюдават спазването на предписанията му.

Поради това и съобразно чл. 10 от Конвенцията всяка молба от дете или неговите родители да влязат или да напуснат една държава, за която Конвенцията е приложимо право следва да бъде разглеждана по положителен, хуманен и експедитивен начин, като компетентният орган следва да държи сметка, че за пълното и хармонично развитие на личността на детето, то трябва да расте в семейна среда, в атмосфера на щастие, любов и разбирателство. Наред с това на детето следва да бъде оказана необходимата защита и съдействие, така че то да може пълноценно да поеме своята отговорност в обществото.

Във въззивната жалба е релевиран аргумент за нарушение на чл. 9, т. 2 от Конвенцията, вменяващ задължение при всяка процедура да се дава възможност на заинтересованите страни да участват в производството. В тази връзка е изтъкнато, че неучастието на Агенция за закрила на детето в лицето на съответните му териториални поделения е препятствало надлежното прилагане на цитираната разпоредба касателно принципните въпроси за изпълнението на задълженията на двамата родители по постигнатото споразумение.

Действително първоинстанционният съд е пропуснал да осигури участието на компетентните териториални поделения на Агенция за закрила на детето в производството. Пред въззивния съд обаче страната е призована надлежно, а по делото са постъпили социален доклад от ДСП Сливен и писмо от ДСП Котел, поради което съдът намира, че с това е осигурено както надлежното участие на страната в производството, така и пълното изясняване на правния спор, а с това и законосъобразното изпълнение на предписанията на чл 9, т. 2 от Конвенцията на ООН за правата на детето.

В жалбата е аргументирано също, че с оглед прехвърлянето на всички права и задължения по отглеждането на детето от въззиваемата към майка й постановеното решение на РС Котел е в противоречие с хипотезата и целта на чл. 10 от Конвенцията.

Настоящата инстанция намира, че действително детето Х.Н.Х. понастоящем живее с баба си в гр. Сливен. От представения по делото доклад е видно обаче, че майката не е дезинтересирана от отглеждане на сина си. В доклада изрично е посочено, че разходите за наем и сметки са заплащани от въззиваемата, както и че тя ежемесечно изпраща средства за текущата издръжка на малолетния Х..*** социален доклад се установява още, че майката А.С. търси сина си по скайп и телефон и се връща в страната три – четири пъти в годината. Наред с това самият факт, че тя е инициирала производството по чл. 127а СК пред съда е показателен за желанието й да полага необходимите грижи за малолетния си син.

Този състав на съда не намира така изложената фактическа обстановка да нарушава нормата на чл. 10 от Конвенцията. Напротив втората алинея на тази разпоредба предвижда само изключителни обстоятелства да препятстват поддържането на лични отношения между родители и деца, които пребивават в различни държави. Конвенцията не държи сметка дали родителят ще посещава детето, или то ще му гостува. От обстоятелствата по настоящия процес е видно, че пребиваването на син и майка в различни държави е обусловено от липсата на възможност детето да пътува, а не от дезинтересиране или нежелание на родителя. Поради това и съдът не споделя релевираните от страната възражения.

Допълнителен аргумент в посока даване на разрешение за пътуване във Германия на малолетния Х. е и фактът, че баща му понастоящем също пребивава в тази държава. От приложения то ДСП Сливен социален доклад е видно, че от август 2015 година въззивникът Н.Д. живее на приблизително 200 /двеста/ километра от майката А.. Съставът на съда споделя направените в заключителната част на доклада изводи, че е в интерес на детето да поддържа емоционална връзка с родителите си и да е близо до тях. Поради това тази инстанция счита, че даването на разрешение за пътуване на Х.Х. да пътува до Германия ще благоприятства неговото контактуване не само с майка му, но и с баща му и е в интерес и на тримата.

Предвид гореизложеното и в светлината на Решение на ЕСПЧ по дело Пенчеви срещу България (Application no. 77818/12) този състав намира, че преценката на съда не следва да бъде ограничавана до формалистично констатиране на наличие или липса на законоустановените предпоставки, а е необходимо да се вземат предвид конкретните обстоятелства на дадения случай.

В съдебна зала въззивникът е навел довод за наличие на тотален хаос в Европа в следствие на преселението на огромни групи от хора от Близкия изток. Настоящата инстанция не споделя така изложените от страната съображения. Мигрантският поток от Средна Азия към Европа е общоизвестен факт, за който е показателно че всички хора се придвижват в посока от изток на запад. Търсенето на нов дом в страните от ЕС от мигриращите хора е основно в следствие на несигурната обстановка в Сирия. Подтиквани от общоизвестния на съда и страните военен конфликт в тази страна, много хора, сред които и деца, търсят убежище в страните от Европейския съюз именно поради по – голямата сигурност в държавите от Европейската общност и гарантирането на основните права и свободи в този наднационален субект на международното право. Наред с това субективното право на убежище е дефинирано в Конвенцията на ООН от Женева от 1961 година и лицата, спрямо които този международен акт се прилага са обект на заплаха и не следва сами по себе си да бъдат разглеждани като потенциален източник на такава.

 Настоящият състав намира, че изложените от страната обстоятелства за преселение на големи групи от хора към ЕС засягат държавите членки по еднакъв начин. В допълнение - настоящето производство няма за предмет дали ФРГ е по – сигурна от България страна и това не следва да бъде обсъждано. Принадлежността на двете държави към ЕС предполага относително близко, ако не напълно еднакво ниво на спокойствие в тях. Допълнителен аргумент в тази посока е и фактът, че Конвенцията на ООН за правата на детето е действащо право и за двете страни. Поради това и съставът на съда намира, че само защото е дадено за ФРГ, разрешението за пътуване не разкрива каквато и да било заплаха за детето.

По разноските:

С оглед изхода на производството направената от въззивника претенция за присъждане на разноски в двете инстанции съдът оставя без уважение. Въззиваемата страна не е претендирала направените разходи в производството, поради което такива не следва да й бъдат присъждани.

Ръководен от гореизложеното, съдът

Р     Е     Ш     И  :

                       

                       

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение № 55/31.07.2015г. по гр.д. № 163/15г. на РС Котел.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: