Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 262

 

гр. Сливен,  26.11.2015г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и пети ноември  през две хиляди и петнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                      Мл.с. САВА ШИШЕНКОВ   

при участието на прокурора ………и при секретаря П.С. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  490   по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 521/02.07.2015 г. по гр.д. № 3049/2013 г. на СлОС, с което е прекратен с развод, поради настъпило по вина на двамата съпрузи дълбоко и непоправимо разстройство в брачните отношения, сключеният на 09.05.2009 г. в гр. Сливен с акт № 0103 граждански брак между Т.Г.Т. ЕГН ********** *** и Р.П.Т. ЕГН ********** ***.С решението е предоставено упражняването на родителските права върху малолетното дете Г. Т.Т. ЕГН ********** на майката , а на бащата е определен следния режим на  лични отношения с детето: всяка първа седмица от месеца – за цялата й продължителност от 8ч. в понеделник до 18ч. в неделя, както и всяка трета седмица от месеца от 8 ч. в съботния ден до 18ч. в неделния с преспиване, през лятото 1 месец, в който майката не ползва платен годишен отпуск, през настоящата и всяка следваща нечетна година за Коледа, а всяка четна за Нова година, както и през втората половина от Великденските празнични почивни дни на всяка година.  С решението е определено местоживеенето на детето при майката, на която е предоставено ползването на семейното жилище , намиращо се на адреса , на който тя живее. Осъден е Т.Г.Т. да заплаща за малолетното дете чрез неговата майка и законен представител ежемесечна издръжка в размер на 100 лв., считано от влизане на решението в сила до настъпването на правопроменящи или прекратяващи издръжката обстоятелства, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска. С решението е постановено след прекратяване на брака жената да носи предбрачното си фамилно име – М. и са отхвърлени претенциите на Т.  Г.Т.  за упражняването на родителските права върху малолетното дете и за присъждане на разноски.  Отхвърлени са и претенциите на Р.П.Т. за заплащане на разноски, като страните по делото са осъдени да заплатят държавна такса.

Подадена е въззивна жалба от ответницата в първоинстанционното производство, с която е обжалвано решението в частите относно приетото, че вина за прекратяване на брака имат и двамата съпрузи, в частта с която е определен режим на лични контакти на бащата с детето в рамките на всяка първа седмица от месеца и в частта, с която е присъдена издръжка на малолетното дете от датата на влизане на решението в сила. Твърди се, че решението в тези части е незаконосъобразно, неправилно, необосновано постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила.  На първо място се твърди, че са събрани доказателства относно вината на съпруга и че именно това негово поведение е причина за разстройството на брачните отношения.  Сочи се, че режимът на лични отношения ще препятства възпитанието на детето и възможностите за неговото обгрижване и ще бъде трудно да бъде изпълняван такъв разширен режим. Издръжката следва да бъде присъдена от депозиране на исковата молба, така както е било поискано в отговора, тъй като упражняването на правата е било предоставено на майката.  Иска се отмяна на решението в неговите атакувани части и постановяване на ново, с което да бъде уважена жалбата.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба, в който се твърди, че тя е неоснователна. Правилно съдът е приел, че и двамата съпрузи с поведението си са допринесли за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Определеният режим на лични отношения е в интерес на детето. Грижата за изпълнението на този режим е на бащата и трудностите са за него, тъй като той е следвало да пътува до Стара Загора, за да го вземе и върне.  Промяната в обстоятелството, че детето ще ходи училище би могло да доведе и до промяна на режима в бъдеще. Сочи се, че неоснователно е оплакването за определената издръжка с начална дата с влизане в сила на обжалваното решение. Поради това се иска решението да бъде потвърдено и в тези части.

В срока по чл. 263 ал. 2 от ГПК е постъпила и насрещна въззивна жалба от  ищеца в първоинстанционното производство. Посоченото по-горе решение е обжалвано в частта отнасяща се до определения режим на лични контакти с детето и в частта отнасяща се до възлагане ползването на семейното жилище. Сочи се, че като привременни мерки между страните са договорени ежеседмични контакти между бащата и детето, но  изпълнението на този режим първите няколко месеца не се е осъществявал съгласно договореното. Развиват се съображения за полаганите от бащата грижи и за осигуряване на  душевен комфорт на детето.  Нарушаването на установения режим би довело до последици, които не са в интерес на детето, ще му отнемат възможността да се развива под грижите и с подкрепата на двамата родители. На следващо място се сочи, че няколко месеца след обявяване на брачното дело за решаване, ответницата се  преместила трайно в гр. Стара Загора и за тези нововъзникнали обстоятелства майката е уведомила с нотариална покана.  Предоставеното й семейно жилище не се ползва за живеене от нея и от детето. От друга страна насрещният въззивник няма жилище и живее в жилището на родителите си и предоставянето на ползването на семейното жилище на бащата ще бъде от полза за самото дете.  Така детето ще пребивава в среда, която му е позната и то счита за свой дом.  Иска се решението да бъде отменено в атакуваните части и да се определи на бащата режим на лични контакти с детето, освен всяка първа седмица от месеца и през почивната   дни на втората , третата и четвъртата седмици от месеца с преспиване, като бащата го взема при себе си от детската градина в петък вечерта и го връща в детската градина понеделник сутринта.  Иска се да бъде предоставено на бащата и ползването на  семейното жилище.

В с.з въззивниците се явяват лично и с представители по пълномощие, които поддържат основателността на подадените от ях жалби и оспорват тези на насрещната страна.

Въззивният съд намира въззивната жалба и насрещната въззивна жалба за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Първото искане, инкорпорирано във въззивната жалба, е съдът да признае, че вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака е по вина на насрещния въззиввник. Безспорно е, че е настъпило дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения. От доказателствата по делото се установява, че е налице пълно отсъствие на необходимото съдържание на връзката, разпаднали са се духовните, физически и имуществени връзки между съпрузите, което е довело до пълна липса на взаимност и на нормални условия за съвместен живот. Разстройството е трайно постоянно, окончателно и непоправимо, поради което не могат да бъдат възстановени нормалните съпружески отношения. Районният съд е приел, че това състояние е по вина и на двамата съпрузи. Вината се определя като субективно отношение на съпруга към брачните му нарушения и техния резултат – дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Доказването на брачното нарушение е достатъчно, за да се приеме наличието на вина. В случая обаче не е налице безспорно безпротиворечиво и несъмнено доказано наличие на такова брачно прегрешение. Налице са само данни, че въззиввницата – ответница в първоинстанционното производство е пътувала извън страната, но не е безспорно доказано, че тези пътувания са били свързани с установена от нея извънбрачна връзка. Така, не може да й бъде вменена вина за извършване на нарушение, което да е довело до дълбокото и непоправимо разстройство на брачните отношения. От друга страна не е доказано безспорно ищецът да е имал поведение, свързано със системна употреба на алкохол и прояви на насилие, което да е причина за разпада на отношенията между съпрузите. Районният съд правилно и законосъобразно е обсъдил всички доказателства в тяхната съвкупност и обосновано е приел, че е настъпило дълбоко и непоправимо разстройство, тъй като съпрузите са преустановили  общуването по между си, което е свързано и с направения от всеки от тях житейски избор. Поради това правилно е прието, че вината за разстройство на брачните отношения носят и двамата съпрузи, тъй като никой от тях не е направил опит да запази съществуването на брачната връзка. Така, съдът намира, че жалбата в тази част се явява неоснователна.

Втората част на въззивната жалба е свързана с постановения режим на лични отношения между детето и неговия баща. Този режим е предмет на обжалване и в насрещната въззивна жалба.

   Постановление № 1 от 12.11.1974 г. на Пленума на ВС обобщава практиката на съдилищата по предоставяне упражняването на родителските права и определяне на личните отношения между децата и родителите при развод, като дава подробни указания. Изрично е посочено, че тъй като законът изисква мерките да бъдат определени съобразно обстоятелствата на конкретния случай, "от значение са не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелства на разглеждания случай". Следователно съдът е длъжен да извърши преценката си за това на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права единствено на базата на задълбочена съпоставка на всички съотносими в конкретния случай обстоятелства, давайки оценка на възпитателските качества на всеки от родителите, на неговия морален облик, на начина, вида, продължителността, ефективността на полаганите от него грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето/не само като заявление, но и като реално предприети действия за това/, изследвайки към кого от двамата родители в по-голяма степен детето е привързано, както и дали родителя разполага с помощта на трети близки до детето лица, на които при нужда може да разчита, съобразявай социалната среда, в която предстои да живее детето след развода /включително бит, нрави, схващания, манталитет на обкръжаващите родителя лица/, жилищно-битовите му условия на живот, финансовите възможности, начина на живот, както и да съобрази пола и възрастта на детето. При положение, че е необходима комплексна преценка на всички по-горе изброени обстоятелства  не може да се приеме, че полът и възрастта на детето може да са определящи за решението на съда на кого да предостави упражняването на родителските права. Те са част от всички съотносими при преценката обстоятелства и извършената само въз основа на тях преценка не може да бъде определена като точна и задълбочена. Следва да се извърши цялостна преценка на интереса на децата, въз основа на многопосочен комплекс от обстоятелства при решаване на спора за родителски права, като приоритет има интересът на децата. Децата имат интерес родителските права да бъдат възложени на този родител, който с оглед възрастта, пола и степента на развитието им е по-способен да полага адекватни грижи не само за бита, но и за тяхното добро възпитание и изграждане като личности.

При доказани родителски и възпитателни качества на двамата родители в интерес на детето, за неговото правилно отглеждане и развитие, с оглед ниската му възраст, е родителските права да се предоставят на майката, която към настоящия момент е биологично по-пригодния родител да поеме отговорностите по възпитанието и обгрижването на малолетното дете. На бащата следва да се определи режим на лични отношения, който да способства за запазване и развитие на връзката с подрастващото дете. В случая съдът е определил режим, който до голяма степен е съобразен с този, за който страните са се спогодили в производството по привременните мерки. Възраженията във въззивната жалба, че този режим е по-широк от обичайния, не могат да бъдат споделени. С оглед възрастта на детето и в негов интерес е да не бъде прекъсвана емоционалната връзка между него и бащата, като на последния се даде пълноценна възможност да участва активно във възпитанието и израстването на детето. От друга страна направеното във насрещната въззивна жалба искана за разширяване на този режим, ще лиши другия родител – майката, от възможност да осъществява пълноценно общуване с детето. Определеният режим на лични отношения на родител и дете отразява състоянието на обстоятелствата към даден момент, който, както беше посочено и по-горе, съдът установява след задълбочена преценка на събраните доказателства. Всяка важна промяна на тези обстоятелства обуславя и необходимостта от промяната на този режим. Затова, ако в бъдеще настъпят такива обстоятелства, ръководейки се от интереса на детето съдът може да промени този режим. Към настоящия момент обаче, определеният режим на лични отношения от съда, е както в интерес на детето, така и в интерес на всеки от родителите, поради което жалбите в тази част са неоснователни.

Последното възражение, инвокирано във насрещната въззивна жалба, е свързано с предоставянето на семейното жилище.

Относно понятието за семейно жилище съществува трайна практика на съдилищата, основана на ППВС № 12/1971 г., имащо задължителен характер /т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС от 19.II.2010 г./. Съгласно посоченото постановление /т. I/ семейното жилище обхваща съвкупността от жилищни и сервизни помещения, предназначени да задоволяват битовите нужди на съпрузите, децата и пълнолетните членове на семейството. Семейно е жилището, ползвано от семейството на основание обща собственост на съпрузите или наемно правоотношение, при което ползването е само на съпрузите и децата /виж и т. II от ППВС № 12/1971 г./, до прекратяването на брака, а при фактическа раздяла - до деня на раздялата. Семейно, обаче, е и жилището, построено през време на фактическата раздяла със средства, добити през време на брака. Не е семейно жилището, в което съпрузите са били временно допуснати от други лица за фактическо ползване, но не и когато ползването е по договор за наем /т. IV. 3 от постановлението/.

Несъмнено установено е с представените по делото доказателства, че по време на брака и до фактическата им раздяла страните по делото и детето са живели под наем в жилище намиращо се в гр. Сливен, ул. „Георги Данчев” № 40 ап. 16. Ето защо и съобразно задължителното разрешение, дадено в т. 1, т. II и т. IV от ППВС № 12/1971 г., това жилище има характер на семейно такова по смисъла на СК и то следва да бъде предоставено за ползване на ищцата, на която е предоставено и упражняването на родителските права върху малолетното дете. Съдът е длъжен да се произнесе по този въпрос съгласно чл. 56 ал.1 от СК. По принцип ползването на семейното жилище се прекратява, ако отпадне жилищната нужда на ползващия. Така настоящия въззивен състав намира насрещната въззивна жалба за неоснователна и в тази част.

Всяка от страните е претендирала разноски, то с оглед неоснователността на подадените жалби такива не следва да им бъдат присъждани.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 521/02.07.2015 г. по гр.д. № 3049/2013 г. на Сливенския районен съд.

        

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                                                 

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: