Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  264

гр. Сливен, 25.11.2015 г.

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и пети ноември през двехиляди и петнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                                           мл. с. САВА ШИШЕНКОВ

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 517  по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 613/11.08.2015г. по гр.д. № 4915/14г. на СлРС, с което е прието за установено, че М.Р.Р. дължи на БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД, гр. София следните суми, за които на последното е издадена заповед № 2668/28.10.2014г. по ч.гр.д. № 4119/14г. на СлРС за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК – 1 749, 69 лв. главница, ведно със законовата лихва от 28.10.2014г. до окончателното изплащане, 207, 93 лв., представляваща обезщетение – мораторна лихва в размер на законовата лихва за период на забава от 06.07.2013г. до 26.09.2014г., както и общо 273, 76 лв. направени разноски по заповедното производство, отхвърлен е като неоснователен искът за сумата 545, 75 лв., представляваща надбавка по договор за кредит и не са признати в пълния размер разноските в заповедното производство, на ищеца са присъдени и частично – съразмерно на уважената част от исковете, разноски по исковото производство.

Против това решение са подадени две въззивни жалби – от ищеца и от ответника, като тази на ответника е върната от първоинстанционния съд поради неотстраняване в срок на нередовностите, с влязло в сила разпореждане от 02.10.2015г. на СлРС.

С въззивната си жалба ищецът в първоинстанционното производство атакува решението в частите, с които е отхвърлен иска за сумата 545, 75 лв., добавка по чл. 3 от договора и разноските в заповедното производство не са признати за разликата над 273, 60 лв. до пълния им размер, както по отношение на разноските, присъдени в исковото производство – за сумата над 273, 60 лв. до пълния им размер. Въззивникът твърди в жалбата си, че в посочените части първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно, тъй като сумата 545, 75 лв. е уговорена в договора в т. 3 като надбавка, която по същността си представлява договорна възнаградителна лихва, която се дължи за предоставянето и ползването от кредитополучателя на паричната сума, от която кредитодателят временно се е лишил. Независимо как е назована, тази сума е идентична  по заявленито по чл. 410 от ГПК и по исковата молба, и доколкото не е доказано плащането й, то ответникът я дължи. Поради изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени в обжалваните части първоинстанционното решение и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло претенцията по чл. 3 от договора, признае в пълен размер разноските по заповедното производство и му присъди изцяло и разноските за исковото производство. Претендира разноските за тази инстанция.

В жалбата няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

Няма редовна въззивна жалба по отношение на уважената част от исковете.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК поддържа въззивната жалба, претендира разноски.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява и не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решение е неправилна, поради което съдебният акт следва да бъде отменен в нея и изменен в частта за разноските.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.

Предявеният установителен иск има за предмет установяване на парично задължение на ответника към ищеца, чийто размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Ищецът претендира, че му се дължат: сумата 1 749, 69 лв. главница, сумата 545, 75 лв. надбавка по чл. 3 от договора и сумата 202, 93 лв. законна лихва за забава, въз основа на сключен писмен договор за потребителски паричен кредит с ответника, както и 50, 07 лв. разноски по заповедното производство за д.т. и 300 лв. за ю.к. възнаграждение.

Настоящият състав намира, че ищецът е доказал релевантните положителни факти, тежестта за което действие лежи върху него – сключването на договора с ответника, размера на задължението, начина на погасяване и направените плащания.

Няма спор по валидността на договора, по установените с него права и задължения на страните и по настъпилата предстрочна изискуемост на цялото вземане на кредитора. Тези въпроси са обсъдени и разрешени от първоинстанционния съд и относно тях няма жалба, поради което въззивната инстанция не следва да ги пререшава. Не се спори и по отношение дължимостта на сумите за главница и за лихви за забава.

Единственото оплакване на въззивника, което очертава и рамките на търсената от въззивния съд защита, се изразява в неправилно отричане на съществуването на част от основното вземане и неправилно присъждане само на част от разноските по заповедното производство.

Настоящият състав счита, че действително решаващият съд неоснователно е отказал да признае съществуването на задължението на ответника в размер на сумата 545, 75 лв., с мотива, че то е претендирано като надбавка по чл. 3 от договора, представляваща печалба на дружеството, а в заповедното производство такова вземане не е заявявано и не е издавана заповед за изпълнение. Въззивната инстанция намира това виждане за несподелимо. Налице е пълно съвпадение между заявеното в заповедното производство вземане и претендираното да бъде установено като дължимо в исковото производство. Сумата 545, 75 лв., макар наречена в заявлението по чл. 410 от ГПК „възнаградителна лихва“, безспорно и категорично е дължима въз основа на чл. 3 от Договор за потребителски паричен кредит от 04.09.2012г. Съгласно същия е създадено между страните задължение за кредитополучателяда заплаща месечни погасителни вноски, състоящи се от „изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на кредитора…. и определена добавка, съставляваща печалба на кредитора“. Тази добавка, по начина, по който е описана, представлява договорна възнаградителна лихва, уговарянето на каквато не е забранено от закона. Следователно, независимо, че формулировките, използвани за характеризиране на това вземане в заповедното и в исковото производство са различни, то е едно и също, тъй като е ясно индивидуализирано по основание и размер.

Така дължимостта и на това вземане се установява по безспорен начин, тъй като длъжникът не е противопоставил и доказал годни правопогасяващи, правопрекратяващи или правоизключващи възражения или факти.

Ето защо този иск също се явява основателен и следва да се уважи в заявения размер, което прави основателна също в пълен размер и претенцията за разноските както по заповедното, така и по исковото производство, направени от заявителя-ищец.

Щом правните изводи на двете инстанции се разминават, жалбата следва да се уважи изцяло, като първоинстанционното решение бъде отменено в атакуваната му част, включително и по отношение на разноските, и вместо него бъде постановено ново, с което искът за вземането по чл. 3 от договора в размер на 545, 75 лв.  и претенцията разноски в размер общо на 350, 07 лв. по заповедното производство бъдат уважени в заявения размер. Разноските за първоинстанционното производство на ищеца също следва да се присъдят в пълен размер на 350, 07 лв.

С оглед изхода на процеса във въззивната инстанция отговорността за разноски за нея лежи върху въззиваемия, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззивника в размер общо на 325 лв. Въззивникът е внесъл д.т. за въззивната жалба в размер на 57, 57 лв., но в действителност, с оглед обжалваната част от решението /общо за сумата 545, 75 лв./, дължимата такса за подаването на въззивната жалба е в размер на 25 лв. Поради това въззиваемата не следва да бъде осъждана да му заплати цялата внесена от него сума, а само действително дължимата част от нея.

В уважителните си части решението не е атакувано с редовна жалба от ответника и в тях то  е влязло в сила.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                             Р     Е     Ш     И  :

                       

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 613/11.08.2015г. по гр.д. № 4915/14г. на СлРС  в ЧАСТТА, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД, гр. София против М.Р.Р. иск за признаване за установено между страните, че М.Р.Р. дължи на БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД, гр. София  за сумата 545, 75 лв. на основание чл. 3 от Договор за потребителски заем от 04.09.2012г. като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

ПОСТАНОВЯВА:

 

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на “БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС” ЕАД, ЕИК 130697606, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., общ. М.т, ж.к. “М.”, Бизнес парк София, сграда 14  и М.Р.Р.,  ЕГН ********** ***, че последният дължи на първото дружество И сумата 545, 75 лв., представляваща добавка – възнаградителна лихва, уговорена в чл. 3 от Договор за потребителски паричен кредит № PLAS-01697375 от 04.09.2012г., за която е издадена заповед № 2668/28.10.2014г. по ч.гр.д. № 4119/14г. на СлРС за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, както и разноски по заповедното производство в размер на още 76, 31 лв.

ОСЪЖДА М.Р.Р. БНП да заплати на Париба Пърсънъл Файненс ЕАД, гр. София разноски за първоинстанционното производство в размер на още 76, 31 лв.

 

 

ОСЪЖДА М.Р. Р. заплати на “БНП ПАРИБА Пърсънъл Файненс” ЕАД, гр. София, направените разноски по делото за въззивното производство в размер общо на 325 лв.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: