Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 09.12.2015 г.

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на девети декември през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                               мл.с. САВА ШИШЕНКОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 540 по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 746/19.10.2015г. по гр.д. № 3169/15г. на СлРС, с което е изменен размера на присъдена месечна издръжка на непълнолетното дете И.С.Ж. /със съгласието на майка му Г.И. Ж. / от бащата С.И.Ж., като е увеличен от 60 лв. на 130 лв., до настъпване на правопрекратяващи или правоизменящи факти, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяване на иска, и са присъдени  д.т. и разноски по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва решението за разликата над 100 лв. до присъдената сума от 130 лв., като  счита, че в тази част то е незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че съдът неоснователно не е допуснал свидетели, за да се докаже как и кога пътува детето до училище, къде преимуществено живее и кой закупува учебници, помагала и дрехи и му дава джобни пари. Въззивникът заявява още, че детето живее при майка си в с. Сборище, но през седмицата оставало при него в гр. Твърдица, понеже учело там, освен това получавало издръжка от 30 лв. за отличен успех, и пътува безплатно с училищния автобус, което не е взето предвид от решаващия съд. Също така въззивникът заявява, че безспорно детето е пораснало и са нараснали неговите нужди и потребности, но той доброволно купувал повечето дрехи, всички учебници и помагала, давал му джобни пари, води го на лекар и купува лекарства. Счита, че присъдената издръжка от 130 лв. ще го затрудни материално и в бъдеще няма да може да помата на сина си, както е правил досега, и от това ще  пострада единствено детето.

Поради това моли въззивния съд да отмени решението в частта, с която е уважен иска за сумата над 100 лв. до присъдените 130 лв. и вместо това постанови ново, с което отхвърли иска за тази сума. Прави доказателствени искания за събиране на писмени доказателства – служебна бележка от 28.10.15г. от училището на детето и гласни такива – двама свидетели при довеждане, които да докажат къде живее през учебния период преимуществено детето и кой закупува учебници, помагала, дрехи лекарства и му дава джобни. Няма направена претенция за разноски.

 В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемата страна твърди, че доводите на въззивника са несъстоятелни и излага контрааргументи относно размера на месечните нужди на детето и разпределението на издръжката му между двамата родители. Счита решението за правилно в обжалваната част и моли тя да бъде потвърдена. Противопоставя се на доказателствените искания.Претендира разноски за тази инстанция, няма нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по  чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата на изложените в нея съображения и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемият – със съгласието на своята майка, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, надлежно упълномощен от него, със съгласието на майка му, оспорва въззивната жалба, поддържа изложените съображения в отговора и иска обжалваната част на решението да бъде потвърдена. Претендира разноски за тази инстанция, прилага списък.

С мотивирано определение, държано в з.с.з., съдът се е произнесъл по доказателствените искания, направени от въззивника с въззивната жалба, като частично ги е уважил.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед заявения обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решенито е и правилна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Съдът правилно е преценил, че за уважаване по принцип на иска, следва да са едновременно налице няколко предпоставки. От една страна – увеличени нужди на искащия издръжка и от друга – възможност на задълженото да я дава лице. Тъй като задължението за издражка на непълнолетно дете е безусловно от гледна точка на възможността на детето да се издържа с имуществото си, съдът правилно е констатирал и преценил само правоизменящите факти във връзка с чисто обективното увеличаване на нуждите на едно дете, настъпили в рамките на 7,5-годишния период от предходното присъждане на издръжка. Самите нужди, според своето естество, са сведени само до най-необходимото за живот в границите на човешкото достойнство – храна, облекло, елементарно домакинство, учебници и пособия, евентуално – разходи за културни и спортни развлечения.

Също правилно и в съответствие с материалноправните разпоредби, съдът се е съобразил с възможностите на всеки от родителите, взел е предвид доказаните им доходи и е взел предвид факта, че върху майката на ищеца лежи и ангажиментът за осигуряване на дом и домашна обстановка за детето, на непосредствени грижи за неговото отглеждане и възпитание и за ежедневните му нужди.

Ответникът не е доказал наличието на други, утежняващи материалното му състояние факти – задължение към друго непълнолетно дете, заболяване, неработоспособност или намалена такава.

Правилно решаващият съд, съобразявайки възможностите на родителите, е преценил, че месечната издръжка на детето не следва да тангира с нормативноустановения минимум, но пак я е оставил в рамките на минималната работна заплата. РС е взел предвид, че към настоящия момент, с оглед обективните икономически условия във всяка значима сфера на живота, приложени към нуждите на 17 годишното дете /които се приближават до тези на възрастен индивид/ и възможностите на родителите, минимално достатъчният размер за месечната издръжка, с оглед пола и възрастта му, е общо 230 лв., от които е възложил 130 лв. на бащата, който не полага лични грижи. Следва да се отбележи, че при определяне общите нужди на детето, РС е приел за необходима и достатъчна посочената сума, но въззивната инстанция счита, че за база е следвало да се вземе минималната за страната работна заплата – 340 лв.

Въззивният съд не споделя виждането на въззивника, че следва при определяне размера на дължимата издръжка да се вземе предвид получаваната от детето стипендия от 30 лв. и че то пътува безплатно до училище. Задължението за издръжка на дете, както вече бе посочено, е безусловно – тоест – без значение е дали личното имущество на детето /каквото се явява и стипендията/  може да покрива изцяло или отчасти нуждите му. Също така неоснователни са и възраженията на въззивника, че той е давал пари за закупуване на учебници, помагала и джобни на детето, или че то е оставало при него през седмицата, понеже учи в гр. Твърдица – всички действия на бащата, обективиращи грижа за неговото дете, са осъществени не само и еиднствено поради наличие на законово задължение, а са и резултат на неговия морален избор, те са извършвани до момента и не могат да повлияят при определяне на размера на издръжката за бъдещ период. Последната представлява само задължителният минимум, до който може да се сведе родителският „ангажимент“, а от преценката на бащата зависи, дали ще го надхвърли.

Несъстоятелен е и последният довод, изтъкнат от въззивника, че присъденият размер от 130 лв. ще го затрудни материално и той няма да може в бъдеще да помага на сина си. Въззивникът, в положението си на млад, здрав и работоспособен индивид, съчетано с качеството му на баща на непълнолетно дете, е достатъчна предпоставка и мотивация той да положи необходимите и ефективни усилия да осигури задоволителни средства за съществуване за детето си и себе си, без да превръща своите нужди във водеща цел.

Основното, непререкаемо по важност и приоритетност задължение на съда, е да защити максимално интереса на непълнолетното дете, в духа на съвременните изисквания на нашето и европейското гражданско общество, към което се стремим да се приобщим, поради което не може реалната и действителна, житейски обоснована необходимост, да бъде превърната в механично съотношение между две числа.

В този смисъл настоящият състав счита за неоснователно възражението на въззивника, че 130 лв. е непосилен и висок за него размер на издръжката.

Ето защо въззивната инстанция също намира, че искът е изцяло основателен за претендираното месечно увеличение на размера на издръжката – от 60 лв. до 130 лв., поради което следва да се уважи напълно. Увеличената издръжка следва да се присъди от момента на поискването й чрез предявяване на исковата молба и се дължи до навършване на пълнолетие на детето, или до настъпването на правоизменящи или други правопрекратяващи я факти. От датата на поканата – за каквато се счита предявяването на иска, следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемата за тази инстанция в размер на 500 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

         

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 746/19.10.2015г. по гр.д. № 3169/15г. на СлРС в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

ОСЪЖДА С.И.Ж. да заплати на И.С.Ж. /със съгласието на майка му Г.И. Ж. / направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 500 лв.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

                   

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                      ЧЛЕНОВЕ: