Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 3

 

гр. Сливен, 15.01.2016 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на  тринадесети януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                           СТЕФКА МИХАЙЛОВА    

 

при участието на прокурора ………и при секретаря Е.Х. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  558   по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 783/28.10.2015 г. по гр.д. № 946/2015 г. на СлРС, с което  е отхвърлена предявената  от главен публичен изпълнител при ТД на НАП – Бургас против И.М.И. ЕГН ********** *** , чрез адв. С.К. ***, Е.Д. Г. – С. ЕГН ********** и Н.Д.С. ЕГН********** двамата със съдебен адрес *** , чрез адв. Е.М. *** искова претенция с правно основание чл.216 ал.1 т.4 от ДОПК за обявяване на недействителна по отношение на държавата разпоредителна сделка сключена в писмена форма с нот.акт № 3, т.ХІІ, д. № 1755 от 04.06.2012 г. на нотариус Р.С., с която И.М.И. продава на Е.  Д. Г.-С. недвижим имот – самостоятелен обект с идентификатор № 67338.523.110.1.17 сграда находяща се в гр. С., кв. „С. к.” № * вх. * ет.* ап.*, ведно с прилежащото избено помещение № 17 заедно  с 1.85% от общите части на сградата и с припадащите се идеални части от отстъпеното право на строеж върху общински терен, като неоснователна и е осъдено ТД на НАП – Бургас  да заплати на ответниците направените по делото разноски.

 

Подадена е въззивна жалба от Главния публичен изпълнител, с която се обжалва решението изцяло като се сочи, че то е неправилно, постановено е в явно противоречие на установената трайна практика на ВКС и са изложени съображения за това.  На първо място решаващият районен съд не е изложил мотиви, въз основа на събраните доказателства, за наличието или отсъствието на факта на намерението за увреждане по смисъла на чл.216 т.4 от ДОПК. Така съдът е постановил решението при допуснато съществено процесуално нарушение по чл.236 ал.2 от ГПК. В случая съдът е следвало да приеме въз основа на косвени данни, че длъжникът се е разпоредил с имота си именно с намерението да увреди държавата.  Ревизираното лице знае за откритото ревизионно производство срещу него. След узнаването на ревизионното производство той се е укривал от органите на НАП.  Сочи се, че той системно не е получавал документацията по ревизионното и принудителното производство.  Освен това  длъжникът не е извършвал плащания на публичните си общински задължения в продължение на 11 години. На следващо място платената цена по атакуваната сделка не е послужила за погасяване на публични задължения.  Разпореждането с имота обективно уврежда кредиторите на длъжника, тъй като води до изчерпване на неговото имущество. Излагат се съображения, че увреждане има винаги когато се извършва разпореждане със секвестериуемо  имущество включително когато възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника се намалява. Цялостната преценка на тези обстоятелства води до извода, че длъжникът е действал с намерението да бъде увреден публичния взискател. Поради това се иска да бъде постановено решение , с което да се отмени изцяло първоинстанционното като неправилно и вместо това да бъде постановено ново, с което да бъде уважена претенцията.

 

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор  от Е.Д. Г. – С. и Н.Д.С.  чрез пълномощника им адв.Е.М., в който се твърди че подадената въззивна жалба е неоснователна. Първоинстанционният съд правилно е преценил  въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че не е налице  намерение за увреждане на публичния взискател осъществено от другият въззиваем – ответник в първоинстанционното производство. Сочи се, че намерението за увреждане в хипотезата на чл.216 ал.1 т. 4 от ДОПК не се предполага, а следва да бъде доказано, като тази доказателствена тежест се носи от ищеца. Съдът е разпределил доказателствената тежест и е указал кои обстоятелства следва да бъдат доказани. По делото безспорно е установено, че процесният имот не е бил обект на обезпечителни и принудителни действия за удовлетворяване вземането на кредитора – ищец. Освен това продавачът по сделката не е знаел за  издадения ревизионен акт както и за задълженията към НАП. Поради това извършената сделка не сочи на съзнателно предприети действия от длъжника да увреди интересите на кредитора. Поради това се иска да бъде постановено решение, с което  да се потвърди първоинстанционното, като се претендират разноски за тази инстанция.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания.

 

В с.з. за въззивника се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба по съображенията, изложени в нея.

За въззиваемите се явяват представители по пълномощие, които оспорват основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

 

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  отхвърляне на иска.

За да е изпълнен фактическият състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК трябва длъжникът по едно установено публично задължение, след датата на установяването му или след датата на връчване на заповедта за ревизия, да е извършил разпоредителни действия със свое имущество с намерение да увреди публичния взискател. Този фактически състав поражда правото на иск за обявяване на относителна недействителност спрямо държавата на съответните сделки или действия. Публичното вземане, по което ищецът по специалния отменителен иск се явява кредитор следва да е установено с влязъл в сила административен акт, респ. влязло в сила съдебно решение. За да се прогласи за недействителна по отношение на публичния взискател в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК сделката трябва да е извършена с намерение да се увреди публичния взискател, т.е. елемент от фактическия състав на посочената правна норма е намерение за увреждане на публичния взискател - кредитор. В тежест на ищеца е да установи наличието фактическия състав по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, пораждащ правото на иск за обявяване на относителна недействителност спрямо държавата на съответните действия и сделки. Законът санкционира тези действия, които са били предназначени да увредят публичния взискател. Намерението за увреждане трябва да бъде установено. В хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК то не се предполага, а подлежи на доказване и доказателствената тежест е за ищеца. /Решение № 436 от 22.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 308/2011 г., III г. о., ГК/

Съдът следва да изложи мотиви и да обсъди всички релевантни за спора факти. Настоящият иск е с правно основание чл. 216, т. 4 ДОПК, според която правна разпоредба недействителна спрямо държавата е сделка сключена от страна на длъжник по публично задължение, ако е сключена след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизията и при това длъжникът я е сключил с намерение да се увреди публичния взискател. Следователно самият субективен елемент на намерението на длъжника за увреждане на публичния взискател е част от правопораждащия последиците на относителната недействителност фактически състав на хипотезата в правната норма на чл. 216, т. 4 ДОПК, в каквато насока е и текущата задължителна за съдилищата практика на ВКС по чл. 290 ГПК: напр. Р № 436 от 22.12.2011 г. на III г. о. на ГК по гр. д. № 308/2011 и решаващият спора по същество съд е длъжен да изложи мотиви на базата на всички събрани доказателства за наличието/ или не/ на факта на намерението за увреждане по смисъла на чл. 216, т. 4 ДОПК. Съдът следва да изложи мотиви, в които да направи преценка на доказателствата във връзка с установяване намерението за увреждане на публичния взискател. Следва да се отчете, че самото намерение за увреждане /animus nocendi/ като факт е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т.е. съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредитора, най-често като се намалява имуществото на длъжника, служещо принципно за удовлетворяване вземанията на кредиторите /чл. 133 ЗЗД/. Следователно като вътрешно мисловно-емоционално състояние на длъжника /респ. на неговите управителни органи/, то няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор. Естеството на този факт е такъв, че трудно би се доказал при пряко доказване, а по-често следва това да стане при косвено такова, на основата на предположения произтичащи от преценката на конкретните факти материализиращи субективното намерение за увреждане. Ето защо, в случая решаващият съд следва да направи преценка и да изложи мотиви относно намерението за увреждане като обсъди всички конкретните факти по спора: след извършена ревизия. /Решение № 27 от 28.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 410/2012 г., II т. о., ТК/.

Това задължение е изпълнено от районния съд. Прието е, че въпреки разпределената от съда доказателствена тежест, от страна на ищеца не е доказано, че въззиваемият И. се е разпоредил с имота с намерение да увреди публичния взискател. Наказателното производство, водено срещу него, е било прекратено, тъй като е било прието, че деецът не е действал с умисъл. От друга страна, неоснователни са доводите, развити от представителя на въззивника в съдебно заседание. Ревизионният акт не е бил връчен надлежно. Той не е бил връчен лично на И.. Преди сделката първият ответник е платил известните му задължения. Така не е установено, дори чрез косвени доказателства, че той е имал намерение да увреди публичния взискател. Субективният елемент на фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК се изчерпва с намерението за увреждане само у длъжника.

 

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

Въззиваемите страни  са претендирали разноски и такива  следва да бъдат присъдени в размер на сумите представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение №783/28.10.2015 г. по гр.д. № 946/2015 г на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА ТД на НАП – Бургас да заплати на И.М.И. ЕГН ********** *** , чрез адв. С.К. *** сумата от 1000 /хиляда/ лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

ОСЪЖДА ТД на НАП – Бургас да заплати на Е.Д. Г. – С. ЕГН ********** и Н.Д.С. ЕГН********** двамата със съдебен адрес *** , чрез адв. Е.М. *** сумата от 800 /осемстотин/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

        

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: