Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 13.01.2016 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тринадесети януари през двехиляди и шестнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                            мл.с. САВА ШИШЕНКОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 572 по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 588/23.07.2015г. по гр.д. № 2427/14г. на СлРС, с което е осъдено „Балканика енерджи“ АД, гр. София, да заплати на А.И.П. сумата 2 000 лв., представляваща обезщетение по чл. 200 от КТ за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 12.03.2014г. на обект на ответното дружество в гр. Пловдив, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 12.03.2014г. до окончателното изплащане и са присъдени съразмерно такси и разноски по делото, а искът над тази сума, до пълния размер от 3 000 лв. е отхвърлен като неоснователен.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва решението В ЧАСТТА за присъденото в размер на 2000 лв. обезщетение, като твърди, че неправилно РС е приел, че трудовите правоотношения между страните не са прекратени, изключвайки заповедта от 07.01.14г. от доказателствения материал.  Счита, че това е сторено при съществени процесуални нарушения, тъй като съгласно чл. 193 от ГПК  съдът постановява извършване проверка истинността на оспорен документ ако другата страна заяви, че желае да се ползва от него, а в случая РС не е уведомил ответното дружество, че заповедта е била оспорена в с.з. и то е било лишено от възможността да заяви, че ще се ползва от нея. На следващо място въззивникът заявява, че освен заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, с отговора си на исковата молба е представил и писмено уведомление по чл. 62 от КТ до НАП за прекратяването на трудовия договор, и счита, че понеже съдържанието на заповедта /като частен документ/, е възпроизведено в това уведомление /което е официален документ/, съдът е следвало да обсъди и това доказателство и да приеме за доказан факта на уволнението, а първоинстанционният съд не е обсъдил уведомлението и е опорочил процесуалната си дейност по обсъждане на всички доказателства, което е довело и до неправилни фактически и правни изводи. Също така въззивникът заявява, че фактът, че страните не се намират в трудови правоотношения се извлича както от наличието на заповед за уволнение, така и от подписа на ищеца, положен върху нея. Полагайки подписа си, той потвърждавал писменото волеизявление, направено в заповедта и се е съгласил и целял правните ефекти от прекратяване на трудовите правоотношения, като оспорването на подписа счита за груба злоупотреба с процесуални права. Освен това никъде в събраните доказателствени средства, не е посочено, че ищецът се е намирал в трудовоправни отношения с ответното дружество. Поради изложеното въззивникът моли въззивната инстанция да отмени решението в атакуваната част и постанови ново, с което отхвърли иска и за сумата  2000 лв., както и претенцията за обезщетение за забава върху нея. Не е претендирал разноски. Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който изцяло оспорва въззивната жалба като неоснователна, заявява, че всички оплаквания са голословни, решаващият съд е спазил процесуалните правила, заложени в ГПК, относно оспорването на писмени документи и актът му не страда от твърдените пороци, поради което моли да бъде потвърден в обжалваната част. Няма нови доказателствени искания, претендира разноски за тази инстанция, представя списък по чл. 80 от ГПК.

В с.з., дружеството-въззивник, редовно призовано, не се явява и не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, с писмена молба, подадена чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба и моли съда да я отхвърли, като потвърди решението в обжалваната част като правилно и законосъобразно, поддържа отговора си с изложените съображения. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Единственото инвокирано с въззивната жалба оплакване се изразява в неправилното, според въззивника, приемане от страна на решаващия съд на наличие на трудови правоотношения между страните, и с оглед релевираните от въззивника доводи, точката на противопоставяне в процеса е дали трудовият договор с ищеца е бил прекратен преди настъпване на злополуката.

Фактът на сключване на трудов договор между ищеца и ответното дружество на 11.11.13г. е безспорен. Несъмнено е установена и датата, на която е настъпил инцидентът – падане от скеле -  12.03.14г.

В отговора на исковата молба ответникът заявява, че е прекратил трудовото правоотношение с ищеца със заповед № 7/07.01.2014г. /т.е. преди падането на работника/, връчена му на същата дата, като представя заверено ксерокопие от нея. Първоинстанционният съд, действайки изцяло със съответния процесуален инструментариум, е приел за неосъществен фактът на прекратяване на трудовото правоотношение и е постановил акта си в хипотезата на съществуващо такова. До този резултат закономерно е довела процесуалната пасивност на ответната страна, която не е упражнила правата си и не е изпълнила задълженията си, които са й били указани с нарочно протоколно определение, държано в о.с.з. След своевременното оспорване автентичността на подписа на ищеца върху заповедта, в частта на отразяване факта на връчването й /който би завършил фактическия състав на уволнението/, РС е указал на представилата частния документ страна, че следва да представи оригинала /предвид поисканото допускане на съдебнографична експертиза от страна на ищеца/, както и да заяви, ще се ползва ли от него, като е предупредил изрично ответника за неблагоприятните последици по чл. 183 от ГПК при бездействие. В дадения срок въззивникът-ответник не е предприел действия във връзка с указанията, което е станало причина решаващият съд да държи мотивирано определение в следващото съдебно заседание за изключване на представеното ксерокопие от заповед №7/07.01.14г. от доказателствената маса. Несъстоятелни са оплакванията на въззивника, че съдът е допуснал процесуално нарушение като не го е уведомил за оспорването на заповедта и го е лишил от възможността да направи изявление за ползване на документа – страната е била редовно призована, но не е изпратила процесуален представител в първото съдебно заседание, поради което тя се счита за редовно призована за следващото с.з. и уведомена за извършените процесуални действия. Върху нея лежи тежестта да се запознае със съдебния протокол и указанията на съда, поради което единствено непроявената активност на ответника е довела до извеждането на доказателството извън кориците на делото, както и до отмяна на определение за допускане на поисканите с отговора гласни доказателствени средства – допуснатите свидетели при режим на довеждане не са били своевременно доведени за разпит.

При това положение решаващият съд е приел за непрекратено трудовото правоотношение между ответното дружество като работодател и ищеца като работник, и този и останалите заявени факти, правилно е субсумирал под правната норма на чл. 200 от КТ, в чиято светлина е разгледал и разрешил спора.

Въззивният съд намира за несъстоятелен аргумента на въззивника, че фактът на прекратяване на трудовия договор се установявал не само чрез изключената заповед, а и посредством представеното уведомление по чл. 62 от КТ до НАП за прекратяването, понеже последното, като официален документ, възпроизвеждало съдържанието на частен такъв. Законодателят е предписал като валиден способ за прекратяване на трудово правоотношение уволнението, което задължително следва да бъде обективирано в писмена форма и надлежно връчено на работника. Поради това доказването на този факт следва да стане чрез представяне на писмения акт, с който е извършено уволнението /заповед или предизвестие/ и е неприемливо опосредено доказване чрез тълкуване на съдържание на документи, различни от посочените, при наличие на оспорване. Още повече, че релевантен е не самият факт на издаване на конкретната заповед, а дали тя самата е била годна да породи ефекта на прекратяване на трудовото правоотношение. Невръчването й препятства постигането на този резултат.

Също несподелим е и доводът на въззивника, че прекратяването на трудовото правоотношение било доказано чрез факта на полагане на подпис върху заповедта за уволнение от страна на ищеца, тъй като именно авторството на този подпис е било надлежно оспорено в първото с.з., като въззивният съд не счита, че упражняването на това процесуално правомощие представлява злоупотреба от страна на ищеца, най-малкото понеже връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е самостоятелен юридически факт, различен от факта на издаване на заповедта, със самостоятелно и съществено значение, и подлежи на самостоятелно доказване. Отбранителните действия на ищеца са адекватни на доказателствените действия на ответника и са единствено възможните за защита на накърненото му право.

Така, в обобщение,  настоящият въззивен състав също приема, че в случая е налице претенция по чл. 200 от КТ. Безспорно се установява по делото, че фактическото положение се вписва изцяло в хипотезата на тази правна норма и осъществените обективни елементи в своята съвкупност, активират гражданската безвиновна, гаранционно-обезпечителна отговорност на работодателя за обезщетяване на вреди, причинени от трудова злополука – травма /изкълчване/ на акромиоклавикуларната става, настъпила по време и във връзка с извършвана от работника възложена му по трудово правоотношение работа, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на увреждането. Несъмнено е и, че ищецът разполага с активната легитимация да постави в действие тази отговорност.

По отношение на въпросите, свързани с действията на ищеца, факта на падане от скелето докато е извършвал работата си на обект на ответника и възложена от него, липсата на проявена от работника небрежност, получената травма, вида на увреждането, степента и продължителността на претърпените болки и страдания и прогнозите за възстановяване, няма подадена въззивна жалба, тоест те не попадат на спорното поле във въззивното производство. Рамките на търсената от съда защита, извън валидността и допустимостта на атакувания акт, се ограничават само до посоченото в жалбата. Освен това тези обстоятелства са подробно и пълно изследвани от първоинстанционния съд, който е изложил в мотивите си фактическите констатации, до които е достигнал, и изведените въз основа на тях правни изводи.

Поради това въззивната инстанция счита за доказани елементите на фактическия състав на приложимата правна норма и намира предявения иск за основателен и доказан за размера, в който е присъдено обезщетението – 2 000 лв. основателността на главния иск обуславя основателността и уважаването и на акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху присъдената сума от датата на трудовата злополука.

Съвпадението на правните изводи на двете инстанции при възприета еднаква фактическа обстановка, водят до извода, че въззивната жалба е неосноватена. Поради това в обжалваната част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

 В необжалваната, отхвърлителна такаво, то е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемия в размер на 500 лв. за адвокатско възнаграждение, платено в брой.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                                

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 588/23.07.2015г. по гр.д. № 2427/14г. на СлРС, в ОБЖАЛВАНАТГА ЧАСТ.

 

ОСЪЖДА „Балканика енерджи“ АД, гр. София да заплати на А.И.П. направените разноски за въззивното производство в размер на 500 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: