Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 5

 

гр. Сливен, 14.01 .2016г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на тринадесети януари  през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                           СТЕФКА МИХАЙЛОВА    

 

при участието на прокурора ………и при секретаря Е.Х. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 573    по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 757/22.10.2015г. по гр.д. № 1926/2014г. на СлРС, с което е отхвърлен като недоказан и неоснователен предявения от Г.Т.С., ЕГН **********, и съдебен адрес адв.Д.П., иск с правно основание чл.31 ал.2 от ЗС, да бъде осъден С.Т.С., ЕГН **********,***, да му заплати сумата от 841,23 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за едноличното ползване от ответника през стопанските 2010/2011г., 2011/2012г. и 2012/2013г., на недвижими имоти, единия в землището на с.Чокоба, общ.Сливен, нива с площ 12,5 дка, трета категория м.”Мерата”, представляваща ПИ № 055061 и три в землището на с.Самуилово, общ.Сливен, нива с площ 3,020 дка, четвърта категория в м.”Драката”, представляваща ПИ № 026006, нива с площ 2,999 дка, ІV категория в м.долна курия, представляваща ПИ № 052034 и нива с площ 9,522 дка, ІV категория, в м.”Прекъснатото”, представляваща ПИ № 056022, което обезщетение се съизмерва с рента, която може да се получи за тях и съответства на квотата от правото на собственост, която притежава ищеца – 1/3 ид.ч. Със същото решение е отхвърлен иска за присъждане на мораторна лихва и е осъден ищеца да заплати на ответника направените по делото разноски.

Подадена е въззивна жалба от ищеца, с която решението се атакува изцяло, като на първо място се сочи, че е недопустимо, тъй като е постановено по непредявен иска, а алтернативно се сочи, че е неправилно и незаконосъобразно. Недопустимостта на решението се основава на твърдението на въззивника, че предявеният от него иск е по чл.59 от ЗЗД, а съдът го е квалифицирал като такъв по чл.31 ал.2 от ЗС. Към момента на предявяване на насрещния иск ищецът не е бил вече собственик на имотите за които иска обезщетение, тъй като е продал своята част и няма правен интерес да търси ползване на тези имоти или заплащане на наем за тях в същото време въззиваемият – ответник, не е оспорил факта, че е ползвал имотите през трите стопански години, както и че не е заплащал обезщетение за ползване. Поради това се иска на първо място решението да бъде отменено като недопустим, а алтернативно да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба в който се твърди, че решението на РС е законосъобразно, правилно и обосновано.  Решението не е недопустимо, тъй като в задължителната си практика ВКСРБ последователно се придържа към становището, че определянето на правната  квалификация на предявения иск е задължение на съда. В случая съдът се е съобразил с фактическите твърдения, които формират основанието на исковата претенция и от заявеното в петитума искане за защита. Така съдът правилно е квалифицирал иск с правно основание чл.31 ал.2 от ЗС. Развиват се съображения относно правилността на тази квалификация. Решението на РС е изцяло законосъобразно, тъй като задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия се собственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ със собственик. До завеждането на иска ищецът не е отправил писмено искане за заплащане на обезщетение, а такова доказателство не е ангажирано и в хода на производството. Поради това се иска от настоящата инстанция да потвърди изцяло атакуваното решение като законосъобразно, правилно и обосновано.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания, а и двете страни са претендирали разноски пред тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

          При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо. Неоснователно е твърдяното във въззивната жалба, че решението е недопустимо. Правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на фактическите обстоятелства и петитума на исковата молба, т.е. от твърдяното спорно материално право. В исковата молба се твърди, че ищецът е бил собственик на 1/3 ид. ч. от имотите, поради което кани ответника да му заплати посочените в молбата суми. Размерът на обезщетението, което дължи съсобственикът, който сам си служи с вещта, на другия съсобственик, който е лишен от тази възможност, се определя като се държи сметка за начина на използване преди възникване на съсобствеността, състоянието на същия при възникване на съсобствеността и към момента, когато се търси обезщетение за ползата и др. Разпоредбата на  чл. 31, ал. 2 ЗС се явява частен случай на общата забрана /чл. 59 ЗЗД/ едно лице да се облагодетелства за сметка на друго лице, като препятства макар и по силата на едно правомерно поведение възможността да се упражнява едно субективно материално право - правото на съсобственика да ползува своята част от имота. Изискването за лично ползуване означава пряко, непосредствено служене с вещта от съсобственика, което изключва възможността за осъществяване на такова използуване от трето лице. / Решение № 314 от 22.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1568/2010 г., IV г. о., ГК/. Така решаващият съд е дал правилна квалификация на предявения иск и се е произнесъл законосъобразно, като не е допуснал произнасяне по непрядевен иск.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  отхвърляне на иска.

   Настоящата инстанция напълно споделя съображенията на районния съд. За да възникне задължението за заплащане на обезщетение от страна на съсобственика, който чрез лично ползуване лишава другите съсобственици от възможността да ползуват и те общата вещ, законът изисква само едно условие - писмено поискване. Писменото поискване по  чл. 31, ал. 2 ЗС е равнозначно на поканата по чл. 81, ал. 2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи заплащането на обезщетение. Нотариалната покана, съдържаща изявлението на съсобственик, че не е допускан да ползва общия имот, не са му предоставени ключове и е препятстван достъпа му до обекта, съставлява надлежно отправено "писмено поискване" по смисъла на закона. /Решение № 220 от 29.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1521/2010 г., II г. о., ГК/.

Съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. Ако някой от съсобствениците е извлякъл някаква полза от общата вещ, той дължи на съсобствениците си съответна част от нея. Ако, макар и да е използвал вещта, той не е извлякъл никаква полза, не дължи нищо на съсобствениците, защото има право да си служи с общата вещ наред с тях. По този иск в тежест на ищеца е да докаже както своето право на собственост, така и ползата, която ответникът е извлякъл. Когато някой от съсобствениците е лишен от ползването на общата вещ, той може съгласно  чл. 31, ал. 2 ЗС да покани съсобственика, който я използва да му предостави достъп или да му плаща ползите, от които той като неползващ собственик е лишен (пропуснатите ползи). По този иск в тежест на ищеца е да докаже своето право на собственост и ползата, която е пропуснал след поканата. По този иск е без правно значение дали използващият съсобственик, който не е предоставил достъп след поканата е извлякъл някаква полза. Той дължи обезщетение за пропуснатите ползи, дори да не се е обогатил никак от общата вещ. Ако след поканата той е реализирал някаква полза, той дължи съответната част от нея, колкото и да е голяма тя, но ако реализираната полза е по-малка от пропуснатата, той дължи обезщетение в размер на пропусната полза. /Решение № 212 от 10.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 338/2011 г., IV г. о./

В случая е безспорно, че ищецът не е поканил ответника да му заплаща обезщетение. Това е било сторено едва с предявяването на този иск, но в този момент ищецът вече не е съсобственик на имотите, тъй като ги е отчуждил. Следователно не може да му се дължи обезщетение, защото, както правилно е посочил районния съд, поканата няма ретроактивно действие.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъждани в размер на сумата от 400 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение №757/22.10.2015г. по гр.д. № 1926/2014г.   на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА Г.Т.С., ЕГН **********, и съдебен адрес адв.Д.П. да заплати на С.Т.С., ЕГН **********,*** сумата от 400 /четиристотин/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

        

         Решението не подлежи на обжалване.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: