Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 17.03.2016 г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

            Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на  шестнадесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

 

                                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                       ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                                                Мл.С.  НИНА КОРИТАРОВА

 

 

При секретаря К. , като разгледа докладваното от  младши съдия Нина Коритарова в.гр.д. № 1 по описа за 2016 година, за да се произнесе, съобрази следното:

            Производството е въззивно и намира правното си основание в чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена  от ЗД „БУЛ ИНС” АД, представлявано от С. С. П. чрез пълномощника адв. М.Г., със съдебен адрес *** против Решение № 759/23.10.2015 г.  по гр.д.№ 1180/2015 г. на  Сливенски районен съд, с което  се отхвърлят предявените от застрахователното дружество срещу  П.Г.Й., ЕГН **********, с адрес ***, Ж.Г.Г., ЕГН **********, с адрес *** и С.Г.Ж., ЕГН **********, с адрес *** искове с правно основание чл. 213 от КЗ и чл. 86 ЗЗД за заплащане в качеството им на наследници на М. Д. И.на главници в размер по 19 705,90 лв. за всеки от тях, представляващи изплатено застрахователно обезщетение, ведно със законната лихва върху всяка главница, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното плащане, както и по 6059 лв. мораторна лихва за периода от 04.09.2011 г. до 04.09.2014 г. като неоснователни и е осъдено да заплати разноски по делото, сторени от С.Г.Ж. в размер на 6,50 лв. Решението се обжалва изцяло като неправилно и необосновано.

            Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство обжалва посоченото решение, като неправилно и необосновано. Поддържа изцяло исковата молба, че предявените обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД са допустими и основателни. Излага следната фактическа обстановка- на 09.05.2009 г. по пътя от гр. Сливен за Бургас било настъпило ПТП като лек автомобил „Тойота Ланд Крузер” с ДК № *****, собственост на „Интерлийз Ауто” ЕАД, управляван от М.А. бил излязъл от пътното платно и бил навлязъл в поливен канал. В съставения от служителите на КАТ протокол за ПТП било посочено, че М. Д. И., която била излизала от земен път, от нива, от север на юг, с каруца теглена от кон и била пресякла път І-6 при наличие на знак Б2  /стоп/, като не била спазила знака и така била отнела предимството на процесния лек автомобил, управляван от А., който за да избегне удара бил отклонил автомобила надясно като бил предприел аварийно спиране, бил навлязъл в поливния канал и завъртайки се странично бил се ударил в скат. С оглед на така описания механизъм на настъпилото ПТП твърди, че причината за ПТП било виновното и противоправно поведение на Д.. Посочва, че към момента на настъпване на ПТП между собственика на автомобила и застрахователното дружество било съществувало застрахователно правоотношение по застраховка „Автокаско”, което било обективирано в застрахователна полица № А0708018266010737403, като вследствие на ПТП в дружеството била заведена щета и било заплатено застрахователно обезщетение в размер на 59 117,69 лв. Била налице хипотезата на чл. 213, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 ЗЗД, според която застрахователят, който бил изплатил застрахователното обезщетение встъпва в правата на застрахования- увреден от непозволеното увреждане срещу причинителя на вредата. М. Д. била поканена да възстанови доброволно изплатеното застрахователно обезщетение. След смъртта й нейните законни наследници и ответници в настоящото производство следвало да отговарят за това нейно задължение, всеки от тях в посочения размер от главницата и мораторната лихва.

          Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови ново, с което да уважи изцяло предявените искове и да присъди на застрахователното дружество сторените разноски, за което е бил представил списък с разноски по чл. 80 ГПК и договор за правна помощ, от който било видно, че адвокатския хонорар в размер на 1300 лв. бил платен авансово и изцяло в брой, като договорът в тази част имал характера на разписка и доказвал реално извършеното плащане.

            С въззивната жалба не са направени  нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от  С.Г.Ж., ЕГН **********, с адрес ***  чрез адв. М.А. *** - ответник в първоинстанционното производство. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

              С отговора на въззивната жалба, подаден от ответника в първоинстанционното производство С.Г.Ж., се оспорва изцяло въззивната жалба, като неоснователна и моли съда да я остави без уважение.  Правилен и обоснован бил извода на първоинстанционния съд, че не били налице всички елементи от фактическия състав на чл. 213, ал. 1 КЗ, а именно, че не било налице виновно поведение от страна на М. Д. И., което да е имало за своя пряка и непосредствена последица настъпването на вредоносния резултат, което се установявало от писмените и гласните доказателства по делото, които опровергавали описаното в протокола за ПТП нарушение на задължението за спазването на знак „СТОП”, тъй като такъв знак изобщо не бил поставян. Правилно Сл.РС бил направил извода, че вината за настъпилото ПТП на 09.05.2009 г. и причинените в резултат на него материални щети на лекия автомобил била единствено на водача М. А., който поради движението си с несъобразена респ. превишена скорост неправомерно бил предприел спасителна маневра. Протокола за ПТП и Акта за установяване на административно нарушение по отношение на описаната в тях фактическа обстановка били противоречали на останалите събрани по делото доказателства. Ответниците били оспорили съдържанието на тези официални документи и тяхната неистинност  в тази им част била доказана. Съгласно експертното заключение скоростта, с която се бил движил лекия автомобил била 85 км/ч и техническите причини довели до настъпването на ПТП били технически неправилните действия на водача при възприемане на опасността. Също така безспорно било установено от приложеното по делото писмено доказателство – Удостоверение, ведно с приложената към него схема на кръстовището, издадено от Агенция „Пътна инфраструктура”- Областно пътно управление Сливен , че била невярна констатацията в Протокола за ПТП, че в ляво от пътното платно на кръстовището, където се била намирала М. Д. И. бил поставен знак „СТОП”. Били поставени в този участък от главния път София-Бургас други пътни знаци – А 21- „Възможна е поява на домашни животни” и А 26- „Кръстовище с път без предимство”, който водачът на лекия автомобил не бил спазил. СлРС правилно бил приел, че единствено поведението на водача на лекия автомобил, което било технически неправилно довело до настъпване на вредоносния резултат.

            Въззиваемият намира постановеното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди, както и да им бъдат присъдени сторените пред двете инстанции разноски.

            В съдебно заседание въззивното дружество, редовно призовано, не се представлява, На 11.03.2016 г. в деловодството на СлОС е входирано писмено становище от юрисконсулт Г., с което моли да бъде даден ход на делото и  поддържа въззивната жалба и моли същата да бъде уважена. Претендира за деловодни разноски и представя списък с разноски по чл. 80 ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар за насрещната страна.

             Въззиваемият С.Г.Ж.,  редовно призован не се явява лично, а се представлява от адв. М.А. ***, която оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа депозирания отговор по нея и моли първоинстнационното решение да бъде потвърдено. По отношение на разноските за въззивна инстанция  представя списък с разноски по чл. 80 ГПК. Въззиваемият Ж.Г.Г. се явява лично и се присъединява към становището на адв. А. ***.

Пред въззивната инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд по отношение на установената от него фактическа обстановка.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Пред първоинстанционния съд е бил предявен регресен иск за заплащане на обезщетение по чл. 213, ал. 1 от КЗ във вр. с чл. 45 ЗЗД. За да бъде основателен предявеният иск, ищецът е следвало да докаже, че се е осъществил общия състав на суброгационното право на застрахователя предвиден в разпоредбата на чл. 213, ал. 1 КЗ, която намира приложение към всички видове имуществено застраховане, доколкото законът не предвижда друга.  Тази разпоредба е приложима и към настоящия случай, тъй като ЗД „БУЛ ИНС” АД са застраховател по имуществена застраховка „Автокаско”. Елементите на фактическия състав визиран в чл. 213, ал. 1 КЗ са следните: имуществена застраховка, причиняване на застрахователно събитие от трето лице, което да отговаря пред застрахования по правилата на деликтната или договорната отговорност и плащане от застрахователя на застрахования на застрахователно обезщетение.

Видно от представеното по делото удостоверение за наследници М. Д. И. е починала на 07.01.2011 г., като е оставила трима наследници- П.Г.Й., Ж.Г.Г. и С.Г.Ж. срещу които въззивното застрахователно дружество е предявило исковата си молба на 12.09.2014 г.

От представената по делото застрахователна полица № 0801826601 се установява, че собственика на лекия автомобил „Тойота Ланд Круизер” „Интерлийз Ауто” ЕАД, към момента на настъпване на ПТП /09.05.2009 г./ се е намирал във валидно застрахователно правоотношение с ЗД „БУЛ ИНС” АД по имуществена застраховка „Автокаско”. С това се е осъществил първия елемент от фактическия състав на суброгационното право на застрахователя, а именно била налице валидна имуществена застраховка между застрахователя и пострадалия от ПТП.

Видно от ликвидационния акт за изплащане на застрахователно обезщетение е налице плащане на застрахователно обезщетение от страна на застрахователя към застрахования в размер на 59 117,69 лв.

От събраните по делото доказателства съдът намира, че не е налице доказано причиняване на застрахователно събитие от третото лице М. Д. И.. На първо място не се установи, че наследодателката на ответниците  по делото е била нарушила правилата за движение по пътищата и с това си виновно и противоправно поведение е предизвикала ПТП.

Относно настъпването на застрахователното събитие- ПТП, в случая е бил съставен констативен протокол за ПТП № 1183164 от 09.05.2011 г. от органите на КАТ и акт за установяване на административно нарушение. Според фактическите констатации на протокола за ПТП- на 09.05.2009 г. по пътя от гр. Сливен за Бургас  настъпило ПТП като лек автомобил „Тойота Ланд Крузер” с ДК № ****, собственост на „Интерлийз Ауто” ЕАД, управляван от Максим Авджийски  излязъл от пътното платно и  навлязъл в поливен канал. В така съставения от служителите на КАТ протокол за ПТП също е посочено, че М. Д. И., която  излизала от земен път, от нива, от север на юг, с каруца теглена от кон и  пресякла път І-6 при наличие на знак Б2  /стоп/, като не  спазила знака и така  отнела предимството на процесния лек автомобил, управляван от А., който за да избегне удара  отклонил автомобила надясно, предприемайки аварийно спиране,  навлязъл в поливния канал и завъртайки се странично се ударил в скат.

Протоколът за ПТП е съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения съставлява официален документ по см. на чл. 179 ГПК. Ако не е бил оспорен в хода на процеса той се ползва не само с обвързваща съда доказателствена сила относно авторството на материализираното в съдържанието му изявление на длъжностното лице, но и с материална доказателствена сила и съставлява доказателство за изявленията пред съответното длъжностно лице и за извършените от него и пред него действия. Ответникът, на който се противопоставя протокола, в случая това са наследниците на твърдяния от застрахователя делинквент може да оспори истинността му и проверката на оспорения документ би могла да бъде извършена с всички възможни доказателствени средства включително и с разпит на свидетели. Обвързващата доказателствена сила на протокола за ПТП, обаче не освобождава съда от задължението да изследва механизма на произшествието и с други доказателствени средства като автотехническа експертиза, свидетелски показания, писмени доказателства, каквото е процесното Удостоверение, ведно с приложената към него схема на кръстовището, издадено от Агенция „Пътна инфраструктура”- Областно пътно управление Сливен. Протоколът за ПТП няма обвързваща съда материална доказателствена сила относно наличието или не на виновно поведение на участвало в ПТП лице. При оспорване съдържанието на протокола, предвид характера му на официален свидетелстващ документ, доказателствената тежест за установяване на неговата невярност се носи от оспорващата го страна. Същото важи и относно акта за установяване на административно нарушение.

В същия смисъл е и Решение № 15 от 25.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1506/2013 г., I т. о., ТК, според което Протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими за механизма на ПТП. Когато фактът, съставлява волеизявление, направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа. Ищецът, претендиращ обезщетение във връзка с увреждането, носи тежестта на доказване на механизма на ПТП, поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато протоколът за ПТП не удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква специални познания, които съдът не притежава.

 По делото е извършена съдебна авто-техническа експертиза и са разпитани двама свидетели – А. П. и И. И., които е били преки очевидци на настъпилото ПТП и са абсолютно незаинтересовани от изхода на делото. От показанията и на двамата се установява, че М. Д. И. водач на ППС каруца се е намирала извън пътното платно към момента на ПТП, а не е била тръгнала да го пресича. Джипът се е бил движил с висока скорост и шофьорът се е бил уплашил, че каруцата ще изскочи пред него затова предприел технически неправилната маневра като свил вдясно. На мястото на произшествието бил поставен пътен знак „Внимание поява на едър рогат добитък”.

Вещото лице в автотехническата си експертиза изрично е посочило, че  е налице причинно-следствена връзка между механизма на процесното ПТП  и настъпилите щети върху МПС „Тойота Ланд Крузер” с ДК № ***, собственост на „Интерлийз Ауто” ЕАД, като щетата на автомобила била тотална, тъй като размера на новите части, труда и материалите надхвърляли 80% от действителната стойност. Скоростта, с която се движил автомобила била 85 км/ч. Видно било от нанесените щети върху задната част на каруцата, че водачът на лекия автомобил бил предприел технически неправилни действия за отклоняване на автомобила при възприемане на опасността, тъй като каруцата е била вече извън зоната на платното. Вещото лице категорично приема, че ако водачът е запазил движението си по дясната лента не би настъпил удар с каруцата и не биха се получили щетите по автомобила, т.е. водачът е имал техническата възможност да предотврати настъпването на ПТП. Тези аргументи на вещото лице са достатъчни да аргументират извода на съда,че вина за настъпване на ПТП има единствено водачът на автомобила и че с поведението си  наследодателката на ответниците по делото не е станала причина за настъпване на ПТП. 

Видно от Удостоверение, ведно с приложената към него схема на кръстовището, издадено от Агенция „Пътна инфраструктура”- Областно пътно управление Сливен се установява, че по път І-6 /София-Бургас/ в участъка, където е станало ПТП от с. Тополчане до с. Калояново е имало поставени към 09.05.2009 г. следните пътни знаци- А 21- „Възможна е поява на домашни животни” и А 26 – „Кръстовище с път без предимство”, което кореспондира със свидетелските показания по делото и заедно с тях опровергава фактическата констатация в Протокола за ПТП, че е имало знак Б2 „СТОП”, който не е бил спазен от наследодателката на ответниците.

В случая районният съд е изпълнил задължението си да изследва механизма на осъществяване на ПТП и е установил, че фактическите констатации, съдържащи се в протокола за ПТП и АУАН противоречат на останалия събран по делото доказателствен материал – на изготвената съдебно-автотехническа експертиза, свидетелските показания и писмените доказателства /Удостоверение, ведно с приложената към него схема на кръстовището, издадено от Агенция „Пътна инфраструктура”- Областно пътно управление Сливен/, като правилно е кредитирал последните, тъй като нито протокола за ПТП, нито АУН има обвързваща съда материална доказателствена сила относно механизма на ПТП и относно наличието на виновно поведение на участвало в ПТП лице.

С оглед на изложеното въззивният съд приема за правилни изводите на районния съд относно механизма на ПТП, което е настъпило единствено в резултат на неправилните технически действия на водача на лекия автомобил М. А., който е излязъл от пътното платно и е навлязъл в поливен канал. Не беше установено виновно и противоправно поведение от страна на М. Д. И., което да се намира в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. От събраните по делото доказателства беше опровергана фактическата констатация, съдържаща се в протокола за ПТП и АУАН, а именно, че М. Д. И. е отнела предимството на водача на лекия автомобил и не е спазила знака „СТОП”, тъй като в този участък на пътя изобщо не е бил поставян такъв знак, а тя изобщо не се е намирала на пътното платно в момента, в който водачът е предприел технически неправилната маневра и е отклонил автомобила надясно, навлизайки в поливен канал, като завъртайки се странично се удря в скат. Единствено поведението на водача се намира в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, тъй като се установи, че ако той е бил действал технически правилно и предприемайки спиране продължил да се движи в дясната линия на платното той е щял да избегне настъпването на щетите върху лекия автомобил.

С оглед изложеното съдът намира, че предявеният регресен иск по чл. 213, ал. 1 от КЗ във вр. с чл. 45 ЗЗД е  недоказан, поради което следва да се потвърди първоинстанционното решение изцяло. С оглед неоснователността и недоказаността на главния иск следва да бъде отхвърлен и предявения по чл. 86 ЗЗД акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва.

По делото следва да бъдат уважени претенциите на въззиваемата страна за заплащане на деловодни разноски. Пред настоящата инстанция са претендирани деловодни разноски в размер на 1330 лв. за адвокатско възнаграждение. Представен е списък по чл. 80 от ГПК. Въззивният съд, счита, че направеното от страна на въззивника възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на адв. А. е неоснователно, тъй като същото е съобразено с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения.

 С оглед на това съдът намира, че следва да бъде уважена изцяло претенцията на страната за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 1330 лв.

По тези съображения, съдът  

 

Р    Е   Ш    И:

 

 

            ПОТВЪРЖДАВА Решение № 759/23.10.2015 г.  по гр.д.№ 1180/2015 г. на  Сливенски районен съд като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

            ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС” АД, представлявано от С. С. П. чрез пълномощника адв. М.Г., със съдебен адрес *** да заплати на С.Г.Ж., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 1330  лева деловодни разноски за въззивна инстанция.

 

Решението не подлежи на обжалване пред ВКС на РБългария.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                       2.