Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  12

гр. Сливен, 28.01.2016 г.

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и седми януари през двехиляди и шестнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                               мл.с. САВА ШИШЕНКОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 3 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е бързо и въззивно. Развива по  чл. 258 и сл. от ГПК и се движи по реда на чл. 310 и сл от ГПК..

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 859/23.11.2015г. по гр.д. № 3070/15г. на СлРС, с което е изменен размерът на присъдена месечна издръжка на непълнолетното дете Г.Г.П. /със съгласието на майка й В.Н.П. / от бащата Г.Н.П., като е увеличен от 60 лв. на 130 лв., до настъпване на правопрекратяващи или правоизменящи факти, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяване на иска, като искът е отхвърлен над тази сума до пълния претендиран размер от 185 лв. като неоснователен и са присъдени  д.т. и разноски по делото.

Въззивницата – ищца в първоинстанционното производство, обжалва частично решението – само в отхвърлителната му част  за разликата над присъдените 130 лв. до претендираните 185 лв., като  счита, че в нея то е незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че съдът неоснователно е взел предвид само възможностите на ответника и обстоятелството, че той има още едно малолетно дете, за което следва да се грижи. Заявява, че размерът на издръжката следва да е съобразен не само с възможностите на дължащия я, а и с потребностите на искащия я. Ищцата  е на 17 години, от 11 години не е търсела нищо повече от баща си освен 45 лв., като, незнайно защо, при определен от съда размер от 60 лв., СИ е превеждал на взискателката по 45 лв. месечно. Освен това за ежедневния хранителен режим, за лични средства и разходи за училище минималният размер на издръжката, от която ищцата се нуждае, е 270 лв. също така въззивницата твърди, че необосновано решаващият съд е приел, че ответникът се грижи за още едно дете, но представеното удостоверение за раждане не е доказателство, че бащата осъществява грижи за това дете. Предвид изложеното въззивницата моли въззивния съд да да отмени решението в отхвърлителната част и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло иска до пълния му претендиран размер от 185 лв. Претендира разноски за двете инстанции. Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.

 В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемата страна твърди, че доводите на въззивницата са несъстоятелни, заявява, ча атакуваната част от решението е обоснована и правилна и моли да бъде потвърдена. Няма претенция за разноски за тази инстанция, няма нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата– със съгласието на своята майка, редовно призована, не се явява и не се представлява..

В с.з. въззиваемият  редовно призован, не се явява и не се представлява..

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед заявения обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решенито е и правилна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Съдът правилно е преценил, че за уважаване по принцип на иска, следва да са едновременно налице няколко предпоставки. От една страна – увеличени нужди на искащия издръжка и от друга – възможност на задълженото да я дава лице. Тъй като задължението за издражка на непълнолетно дете е безусловно от гледна точка на възможността на детето да се издържа с имуществото си, съдът правилно е констатирал и преценил само правоизменящите факти във връзка с чисто обективното увеличаване на нуждите на едно дете, настъпили в рамките на периода от предходното присъждане на издръжка.

Също правилно и в съответствие с материалноправните разпоредби, съдът се е съобразил с възможностите на всеки от родителите, взел е предвид доказаните им доходи,както и факта, че върху майката на ищцата лежи и ангажиментът за непосредствените грижи за отглеждането и възпитанието й и за ежедневните й нужди, както и че има още едно малолетно дете, за което получава обезщетение за майчинство в размер на 380 лв.

Ответникът от своя страна също е доказал наличието на други, утежняващи материалното му състояние факти – задължение към друго малолетно дете, което също е безусловно.

Правилно решаващият съд, съобразявайки възможностите на родителите, е преценил, че към настоящия момент, с оглед обективните икономически условия, приложени към нуждите на 17 годишното дете и възможностите на родителите, минимално достатъчният размер за месечната издръжка, с оглед състоянието и възрастта му, е общо 200 лв., от които е възложил 130 лв. на бащата, който не полага лични грижи, но има задължение към друг малолетен низходящ и доходът му не надвишава дори двукратно минималната работна заплата, а майката, която има още едно малолетно дете и по-нисък доход, следва да осигурява  остатъка от 70 лв.

Въззивният съд не следва да взима предвид доводите, изложени във въззивната жалба, касаещи размера на издръжката за миналия период, тъй като спорът касае присъждане на такава за напред и релевантни са фактите относно настоящите обстоятелства. На следващо място, по повод оплакването, че нуждите на ищцата надвишават посочената от съда обща сума, следва да се посочи, че в преценката си съдът е обвързан не само с нуждите на искащия, но и с реалните възможности на даващия издръжка и следва да се намари оптимален баланс между тях. Освен това не е необходимо да се изследва въпроса дали ответникът осъществява грижи за другото си малолетно дете, тъй като самият факт на наличието му поражда активно задължение за издръжка, което може да бъде изпълнено както доброволно, така и принудително във всеки един момент, поради което следва да се отчете в случая като утежняващо обстоятелство.

Ето защо въззивната инстанция също намира, че искът следва да се уважи за сумата от 130 лв., ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба върху всяка закъсняла вноска, до окончателното й изплащане, а за разликата до пълния предявен размер – да се отхвърли като неоснователен.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивницата, която следва да понесе своите както са направени, въззиваемата страна не е направила и не е претендирала разноски за тази инстанция и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

         

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 859/23.11.2015г. по гр.д. № 3070/15г. на СлРС в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

                   

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                      ЧЛЕНОВЕ: