Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  15

 

гр. Сливен, 05.02.2016 г.

 

                    В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на трети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          СТЕФКА МИХАЙЛОВА                                                                                                                                            

                                                                        мл. съдия САВА ШИШЕНКОВ

при участието на секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Сава Шишенков въз.гр.  д.  № 10 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

            Образувано е по въззивна жалба, подадена от „СТРОЙСИСТЕМ – К” ЕООД, ЕИК 201317120 чрез процесуалния представител адв. Т.С.Т. – САК - против Решение № 563/16.07.2015г. по гр.д.№ 528/2015 г. по описа на Районен съд – Сливен, с което съдът е осъдил „Стройсистем – К” ЕООД да заплати на Г.И.И. сумата от 40 000 /четиридесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания в следствие на телесни повреди, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 19.09.2014 година, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на увреждането – 19.09.2014 година до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 372,40 лева /триста седемдесет и два лева и четиридесет стотинки/, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди – заплатени разходи за лечение, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.02.2015 година до окончателното изплащане на сумата.

Въззивникът  намира постановеното на 16.07.2015 година решение за незаконосъобразно и неправилно и го обжалва в цялост. Твърди, че първоинстанционният съд е разгледал едностранчиво събрания по делото доказателствен материал и не е взел предвид обстоятелството, че преди започване на трудовия процес въззиваемият И. е бил запознат с писмен инструктаж за безопасност на трудовия процес.

Релевирано е също, че с поведението си в момента на злополуката въззиваемият е допуснал две самостоятелни нарушения на безопасността на работа – започнал е да поставя елементи по наклонена плоскост и не е носил предпазни ръкавици. Поради това въззивникът намира, че е налице съпричиняване от страна на работника на вредоносния резултат под формата на груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ.

Във въззивната жалба е наведено също, че първоинстанционният съд неправилно  не е уважил направеното възражение за прихващане на сумата от 1600 /хиляда и шестстотин/ лева.

Наред с това в жалбата си въззивникът е посочил, че първоинстанционният съдебен състав не се е съобразил с константната практика на ВКС относно критерия „справедливост” при присъждане на обезщетения за неимуществени вреди и е осъдил въззивното дружество да заплати обезщетение в значително завишен и прекомерен размер.

Въззивникът моли от съда да отмени атакувания съдебен акт на РС – Сливен като незаконосъобразен и необоснован. Претендира разноски пред двете инстанции.

В постъпилия отговор въззивната жалба е определена като неоснователна. Въззиваемата страна намира първоинстанционния съдебен акт за правилен и изтъква, че РС Сливен е мотивирал решението си, като заедно и поотделно задълбочено е обсъдил всички събрани в хода на делото гласни и писмени доказателства.

Посочено е, че въззивната страна не е провела успешно доказване пред първоинстанционния съдебен състав на твърденията си за наличие на съпричиняване от страна на работника, както и за извършване на инструктаж в деня на злополуката. В отговора е оспорена и основателността на направеното възражение за прихващане.

Въззиваемият намира, че правилно РС Сливен е приел за доказано, че Г.И. е назначен като общ работник, а през цялото време е работил като кофражист. Наред с това в отговора на въззивната жалба преценката на съдебния състав за размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди е оценена като справедлива с оглед на обстоятелството, че въззиваемият е левичар и че в следствие на злополуката намалената работоспособност на лявата му ръка е около 20 – 25 % /двадесет – двадесет и пет процента/.

В подадения отговор въззиваемият моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение.

Не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично. В деловодството на ОС Сливен чрез процесуалния му представител по чл. 32, т. 1 ГПК е подадена писмена молба, с която се поддържа подадената въззивна жалба и се иска атакуваното решение да бъде отменено като неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Иска се отхвърляне на претенциите или в условията на евентуалност да бъде намален размерът на присъденото обезщетение. Претендирани са разноски, за които е представен списък по чл. 80 ГПК.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично. Представлява се от пълномощник по чл. 32, т. 1 ГПК – адв. П.,***. Моли да бъде постановено решение, с което да бъде потвърдено решението на първоинстанционния съд като законосъобразно и правилно. Претендирано е присъждане на разноски, за които е представен списък.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Наред с това формираните от този съдебен състав правни изводи съвпадат с мотивите на първоинстанционния съд, поради което настоящата инстанция съобразно чл. 272 ГПК препраща към тях.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Чл. 200 КТ превдижда обективна обективна отговорност на работодателя, когато  в следствие на трудова злополука работник е останал временно неработоспособен, с трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или нему е причинена смърт.

От доказателствата по делото е установено, че на 19.09.2014 година въззиваемият, към този момент назначен на длъжност „общ работник” във въззивното дружество, е паднал докато е поставял платно и го е захващал със скоби, в следствие на което е получил открито счупване на средните фаланги на втори и трети пръсти на лявата ръка с наличие на разкъсно – контузни рани в областта на увреждането, разкъсване на сухожилните разтеглици по гръбната повърхност на пръстите, двата съдово – нервни снопа на трети пръст и сухожилието на дълбокия флексор на трети пръст, довели в по – късен етап до частичната ампутация на трети пръст на лявата ръка и ограничения във флаксията на втори пръст на същата ръка. Безспорно такава фактическа обстановка разкрива белезите на внезапно увреждане на здравето, станало през време на извършваната работа и представлява трудова злополука по смисъла на чл. 55 КСО. В  насока осъществения механизъм на причиняване на претърпените от въззиваемия увреждания показанията на свид. С. и свид. П. са еднопосочни и съдът им дава вяра. Връзките между факта на падането и установените след това травми по тялото на въззиваемия Георгиев са детайлно описани в Съдебномедицинска експертиза 97/2015 година и съдът дава напълно вяра на заключението на вещото лице като компетентно, задълбочено и изготвено при внимателно изследване на целия предоставен му материал.

Предвид гореизложеното настоящата инстанция намира, че първия елемент от фактическия състав на чл. 200 КТ е доказан в настоящото производство – наличието на трудова злополука.

Във въззивната си жалба работодателят – въззивник по делото е релевирал наличие на съпричиняване на работника поради неспазване на предварително направения инструктаж и неносене на предпазни ръкавици по време на злополуката. Настоящият състав намира, че първата инстанция е формирала задълбочени мотиви в насока не само неизвършването на нарушение от страна на въззиваемия, но и на наличие на пропуски в изпълнението на охраната на безопасността на труда от работодателя, поради което препраща към тях. Наред с това този състав счита, че от показанията на свид. С. и свид. П. се установява трайно незачитане на утвърдените правила за охрана на безопасността на труда от самия работодател – двамата свидетели посочват, че скеле на кофражни елементи никога не е имало, че са носели предпазни каски само при проверки и че не е следено дали са използвали предпазни колани. Наред с това от представения пред първата инстанция Трудов договор 15/01.07.2013 година е видно, че въззиваемият е назначен на длъжност „общ работник”, като съгласно длъжностната му характеристика задълженията му включват изпълняване на спомагателни ръчни операции при строителство на всякакъв вид сгради и строителни съоръжения. От показанията на свидетелите П. и С. е видно, че в деня на злополуката на въззиваемия е възложено да прави кръгъл кофраж. Това би следвало да бъде извършвано от лице, назначено на длъжността „кофражист”, като включително и утвърдената от управителя на дружеството – въззивник Инструкция за безопасната работа при кофражни, арматурни и бетонови работи прави разлика между лицата назначени на длъжност „кофражист” и тези, които извършват обща работа на обекта.

Наведените доводи за неспазване на направен инструктаж са неоснователни. Представения с отговора на исковата молба лист с подпис на въззиваемия е от дата 19.09, но от неустановена година. Наред с това предвид гореизложеното, а също и с оглед показанията на двамата разпитани свидетели настоящият състав намира, че дори и да е провеждан инструктаж, спазването му е било изначално невъзможно поради допуснатите от работодателя пропуски при охраната на безопасността на труда. Работниците не са разполагали със скелета и не им е осъществяван надлежен контрол от страна на техническия ръководител на строежа.

Във въззивната жалба е изложен и довод, че въззиваемият не е носил предпазни ръкавици, който този състав намира за неоснователен предвид споделеното в съдебна зала от свид. С.. Той е споделил пред съда, че в момента на увреждането въззиваемият е носил ръкавици.

Предвид горното настоящата инстанция намира, че е безспорно установено, че работодателят има вина по смисъла на чл. 200 КТ за настъпването на трудовата злополука. Предвид това ОС Сливен счита, че са налице всички кумулативно необходими елементи от фактическия състав на чл. 200 КТ, поради което правилно първата инстанция е формирала извод, че работодателят дължи обезщетение.

Във въззивната жалба е релевирано и неспазване от страна на състава на РС Сливен на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение. Този състав счита, че аргументът не следва да бъде приеман за основателен. От една страна работодателят сам е допуснал нарушение на трудовото законодателство като е възложил на работника да изпълнява функции, които не са в длъжностната му характеристика и с оглед спецификата на работата го е изложил на допълнителна опасност. От друга страна установените по делото факти разкриват обстановка на системно незачитане и пренебрежение спрямо охраната на безопасността на труда от страна на работодателя. Правилно първоинстанционният състав е отчел тези факти при присъждането на обезщетението. Самостоятелен аргумент за присъждане на обезщетение в значителен размер е и тежестта на претърпяното увреждане. В резултат на злополуката въззиваемият е със загуба на работоспособността на по – силната му лява ръка от 20-25 %, като не са налице изгледи за възстановяване на тази работоспособност. Налице е и ампутация на част от крайника, както и продължителен период на възстановяване – почти 5 месеца. В периода 19.09.2014 г. до 18.02.2015 година въззиваемият е бил в болнични. Гореизложените факти мотивират настоящата инстанция напълно да сподели формирания от РС Сливен извод за основателност на претендираното обезщетение в пълния предявен размер.

 В жалбата си въззивникът е посочил, че неправилно възражението му за прихващане на сумата от 1600 /хиляда и шестстотин/ лева е отхвърлено като неоснователно. Настоящата инстанция споделя мотивите на първоинстанционния съд. Свид. С. е навел пред съда, че от бригадира са дадени 400 лева на въззиваемия като помощ за лечението му от бригадата. На свой ред свид. П. е споделил, че доколкото му е известно на въззиваемия И. са плащани четири пъти по 400 лева, от които 200 от бригадата и 200 от фирмата. По делото обаче не е изяснено нито дали действително са заплатени тези суми – работодателят твърди, че парите са дадени на ръка пред останалите работници, докато свидетелите не си спомнят такова обстоятелство, нито на какво основание евентуално са изплатени тези суми – дали като възнаграждение за престиран труд, или като обезщетение поради временна нетрудоспособност. Наред с това по делото не е доказано такова изплащане на суми да е осъществено във връзка с процесната злополука на 19.09.2014 година. Поради тази причина настоящият състав намира, че направеното възражение за прихващане правилно е оставено без уважение от състава на РС Сливен.

Така, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, решението е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди, а жалбата, като неоснователна, следва да се отхвърли.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени. Въззиваемата страна е претендирала разноски за процесуално представителство пред настоящата инстанция.   Предвид  изхода на производството, такива следва да й бъдат присъдени в пълния претендиран размер от 3000 /три хиляди/ лева по представен списък по чл. 80 ГПК.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 563/16.07.2015г. по гр.д. № 528/15г. на РС Сливен.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „СТРОЙСИСТЕМ – К” ЕООД, със седалище и адрес на управление: гр. С., район П., ж.к. Л., зона *, бл. *, ап. *, ЕИК 201317120 ДА ЗАПЛАТИ на Г.И., И., ЕГН **********, с адрес: *** СУМАТА от 3000 /три хиляди/ лева направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач ЗД „Евроинс” АД, ЕИК 121265113, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Х. К.* на страната на ответника „Стройсистем – К” ЕООД, със седалище и адрес на управление: гр. С., район „П.”, ж.к. „Л.”, зона *, бл. *, ап. *, ЕИК 201317120.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на Република България в едномесечен срок от получаването му.

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

  ЧЛЕНОВЕ: