Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 13

 

гр. Сливен,  29.01.2016г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на  двадесет и седми януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                   Мл.с.     САВА ШИШЕНКОВ

при участието на прокурора ………и при секретаря Пенка Спасова , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  11   по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 792/02.11.2015 г. по гр.д. № 1637/2015 г. на СЛРС, с което на основание на чл.2 ал.1 т.3 предл.1  от ЗОДОВ прокуратурата на Република България е осъдена да  заплати на Б.Г.Б. ЕГН ********** *** сумата от 5.000.00 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.195 ал.1 т.3 и т.6 във вр. с чл.20 ал.4 от НК, по което Б.Г.Б. е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 1187/2013 г. на СлРС, ведно със законната лихва за забава, считано от влизане в сила на оправдателната присъда – 21.05.2014 г. до окончателното изплащане. Със същото решение  и на същото основание е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на ищеца и сумата от 650 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди за посоченото по-горе обвинение, по което ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда, както и е осъдена Прокуратурата да му заплати направените по делото разноски.

Подадена е въззивна жалба от прокурор при Районна прокуратура – Сливен, в която се сочи, че постановеното решение е неправилно и незаконосъобразно. Ищецът  е бил длъжен да докаже, че в резултат на повдигнатото обвинение е претърпял вреди, които са пряка и непосредствена последица от воденото срещу него наказателно производство, но в случая такива доказателства не са събрани. Съдът е приел, че в резултат на повдигнатото обвинение ищецът е претърпял вреди изразяващи се в негативни душевни състояния, затвореност, ограничаване на социалните контакти, раздразнителност, нервност. Прието е , че вследствие на воденото наказателно производство е развил ессенциална хипертония, като фактор за отключване на заболяването бил стресът от наказателното преследване. Сочи се, че издадената етапна епикриза е издадена след приключване на наказателното производство, т.е. няма доказателства, че ищецът е търсил медицинска помощ и се е лекувал по време на воденото наказателно производство. В случая се касае за първична хипертония и не е ясна причината за възникването на заболяването. От заключението на съдебно-психиатричната експертиза е видно, че у  ищеца  не е имало изразени симптоми на психичен стрес, които да налагат медицинска намеса. Няма доказателства, че в резултат на воденото наказателно производство е било прекратено трудовото му правоотношения, както и че е влошил семейните си отношения. На следващо място се сочи, че съдът е уважил иска изцяло, но по този начин е бил нарушен принципът на справедливост, по който следва да се определи обезщетението за причинени неимуществени вреди, което в случая било определено в завишен размер. Иска се да бъде постановено решение, с което да се отмени атакуваното и да се постанови ново, с което да бъдат оставени без уважение предявените от ищеца искове, като неоснователни и недоказани и да бъде осъден да заплати направените по делото разноски. Прави се и евентуално искане, ако се прецени, че искът е основателен, то претенцията за неимуществени вреди да бъде уважена в размер под 1000.00 лв., а в останалата част да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба в който се твърди, че тя е неоснователна. Решението на съда е правилно и законосъобразно, поради което се иска то да бъде оставено в сила, а жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания, а и двете страни са претендирали разноски пред тази инстанция.

В с.з. представителят на Прокуратурата поддържа подадената жалба, развива съображения, които са инвокирани в жалбата.

Въззиваемият не се явява. Постъпило е писмено становище от представител по пълномощие, с което се оспорва основателността на жалбата.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на исковете.

        На първо място във въззивната жалба се прави възражение, че в случая няма доказателства ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от воденото срещу него наказателно производство. Акцентирано е най-вече върху здравословното състояние на ищеца. Безспорно е обаче, че е налице влошаване на здравословното му състояние и това е обяснимо с оглед на обстоятелството, че той е бил поставен в една стресова ситуация, свързана с разследването. По делото са събрани достатъчно доказателства относно здравословното състояние на ищеца и районният съд подробно ги е обсъдил.  Като пряка последица от това обвинение ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативни душевни състояния, затворил се е в себе си, ограничил е социалните си контакти, станал е раздразнителен, нервен, вследствие на воденото срещу него наказателно производство е развил първична есенциална хипертония. От заключението на назначената психиатрична експертиза се установи, че ищецът е изпитвал дискомфорт в психиката си по отношение на възможността да бъде осъден за престъпление, което не е извършил. Претърпял е отрицателни последици в емоционално и психическо естество, без те да са довели обаче до психично разстройство. Следва да се посочи, че наистина за едно от заболяванията - първична есенциална хипертония,  не може с категоричност да се посочи причината за възникванто му, но върху това състояние несъмнено влияние имат и притесненията, които  ищецът е търпял във връзка с наказателното производство.  Така жалбата в тази част се явява неоснователна.

        На второ място се сочи, че  уваженият иск е в твърде завишен размер. Това възражение също е неоснователно.

   По материалноправният въпрос за прилагането на чл. 52 ЗЗД при определянето на парично обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. има постановена съдебна практика от Върховния касационен съд по реда на чл. 290 и сл. ГПК с решение № 532/24.06.2010 г. по гр. дело № 1650/2009 г., III г. о.; решение № 439/14.12.2012 г. по гр. дело № 1730/2011 г., IV г. о., решение № 149 от 02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на III г. о., решение № 391 от 13.01.2012 г. по гр. д. № 201/2011 г. на III г. о., решение № 335 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 296/2011 г. на III г. о. и др., която има задължителен характер. По въпроса за съдържанието на понятието "справедливост", изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД е постановено по реда на чл. 290 ГПК и решение по гр. дело 1273/2009 г. на ВКС, III г. о., също със задължителен характер. Според посочената по-горе задължителна съдебна практика, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 , от който произтича отговорността на държавата за вреди в посочената съдебна практика като критерии за преценка е въведен и дългият несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване; характера на престъплението по повдигнато обвинение; публичното му разгласяване и свързаните с това последици. С Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС в т. 11 е прието, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, причинната връзка между незаконосъобразността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен във връзка с причинените болки и страдания. /Решение № 180 от 19.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 860/2015 г., III г. о/

         Касае се за наказателно производство, което е продължило общо над една година. Така или иначе срещу ищеца е било водено досъдебно производство, а и съдебно такова протекло в  първа и въззивна инстанция. Спрямо него е била взета мярка за процесуална принуда, макар и най-лека и това продължило в срок, който не е кратък. При определянето на размера на дължимото обезщетение съдът се е съобразил с всички обстоятелства, които подробно е установил. Касае се за сравнително продължително наказателно производство и то за престъпление, което не се отличава с особена фактическа и правна сложност, което обаче е довело до значителни душевни страдания, придружени и с физически, вследствие на влошеното здравословно състояние.  Поради това присъденото обезщетение за неимуществени вреди отговаря на принципите на справедливостта.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъждани в размер на сумата от 800 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение №792/02.11.2015 г. по гр.д. № 1637/2015 г.   на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България гр. С., бул. „В.а” № * е осъдена да  заплати на Б.Г.Б. ЕГН ********** *** сумата от 800 /осемстотин/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

        

         Решението не подлежи на обжалване.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: