Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр. Сливен, 01.03.2016 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав: 

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:   СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.С. НИНА КОРИТАРОВА

при секретаря Х., като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова възз.гр. д. № 29 по описа за 2016 год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв. М.Й. *** в качеството му на пълномощник на М.И.М., ЕГН**********  с адрес ***  и с адрес за призоваване и връчване на съдебни книжа- гр. Сливен, ул. „Никола Карев” № 3, ет. 1, офис 2 против Решение № 902/03.12.2015 г. по гр.д.№ 2061/2015 г. на  Сливенски районен съд, с което  се прекратява с развод на основание чл. 49, ал. 1 СК сключения с акт № 298/22.07.2000 г. на 22.07.2000 г. в гр. Сливен граждански брак между М.И.М., ЕГН ********** *** и Е.М.М., ЕГН **********, с адрес *** поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения, като се признава за установено, че същото е настъпило по вина и на двамата съпрузи. Със същото решение се предоставя упражняването на родителските права спрямо малолетните деца М.М. М., ЕГН ********** и И.М. М., ЕГН ********** на майката Е.М.М., определя се местоживеене на двете деца при същата в семейното жилище на адрес гр. С., кв. „Д.”, бл. *, вх. *, ет. *, ап. *, чието ползване се предоставя на Е.М.М. докато упражнява родителските права върху двете деца. На следващо място районният съд е определил режим на лични контакти на бащата М.И.М. с двете деца, както следва- всяка първа и трета събота и неделя от всеки месец от 9:00 часа на съботния ден до 18:00 часа на неделния ден с преспИ.е на децата при бащата, един месец през лятото несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката, както и всяка четна година на коледните празници от 10:00 часа на 24 декември- Бъдни вечер до 19:00 часа на 26 декември и всяка нечетна година на великденските празници от 10 :00 на Велики петък до 19 часа в понеделник след Великден.  Също така с обжалваното решение М.И.М. е бил осъден на основание чл.143 СК да заплати на Е.М.М., в качеството й на майка и законен представител на малолетните деца М.М. М., ЕГН ********** и И.М. М., ЕГН ********** месечна издръжка в размер на 200 лв. за детето М.М. М. и месечна издръжка в размер на 150 лв. за детето И.М. М., считано от датата на подаване на исковата молба – 03.06.2015 г. до настъпването на законоустановени причини за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва за забава върху всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане. Съдът е постановил на основание чл. 53 СК след прекратяване на гражданския брак ищцата да запази брачното си фамилно име – М., като същата е осъдена на основание чл. 57, ал. 2 СК да заплаща на ответника сумата от 65,30 лв., съставляваща месечна наемна цена за ползването на собствения му недвижим имот, представляващ семейно жилище, находящ се в гр. С., кв. „Д.”, бл. *, вх. *, ет. *, ап. *, считано от влизане на решението в сила и е осъдена да заплати по сметката на Сл.РС държавна такса в размер на 25 лв. М.И.М. е осъден да заплати по сметката на Сл.РС държавна такса в размер на 529 лв.

     Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство обжалва посоченото решение изцяло, като неправилно.  Оспорва извода на първоинстанционния съд, че дълбокото и непоправимо разстройство на брака било настъпило по вина и на двамата съпрузи, тъй като съпругът „задушавал” съпругата си с ревността си, а от своя страна съпругата започнала извънбрачна връзка с друг мъж. В тази насока съдът необосновано кредитирал показанията на свидетелите К. Г. и П.К. относно твърдяните от тях факти и обстоятелства за проявената ревност от страна на въззивника. Показанията на св. Г. следвало да се тълкуват в смисъл, че ищцата търсила внимание и близост от страна на съпруга си, който и отговарял със същото и неговото поведение не следвало да бъде тълкувано от съда като проява на ревност. От показанията на св. К. се установявало единствено че съпрузите често провеждали телефонни разговори помежду си, което било необходимо поради продължителното отсъствие на въззиваемата от семейното жилище и с оглед отглеждането на децата и това обстоятелство също не следвало да се възприема като проява на ревност. От показанията на св. Г. Г. също не се установявали прояви на ревност от страна на въззивника. Безспорно между страните било обстоятелството, че ищцата била променила поведението си по време на курса си във Велико Търново, продължил от м. септември 2013 г. до месец юли 2014 г., като тази промяна се изразявала в отсъствие дори и през почивните дни от семейното жилище, в избягването на съпруга й и в недопускането на интимни отношения с него и впоследствие се установило, че тази промяна се дължала на брачна изневяра на съпругата. Именно това нейно поведение било породило основателни съмнения у съпруга й, който поначало не бил болезнено ревнив. От показанията на свидетелите К. и К.а, които били родители на ищцата се установявала по категоричен начин брачната изневяра на М. и намерението й да съжителства с мъжа, с който имала извънбрачна връзка и това били причините за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, а не твърдяната и недоказана ревност от страна на съпруга.

На следващо място посочва, че районния съд бил предоставил упражняването на родителските права спрямо родените от брака малолетни деца на майката без да прецени всички обстоятелства, обуславящи интереса на децата и визирани в чл. 59, ал. 4 СК. Първоинстанционният съд бил отчел единствено възрастта на децата и бил игнорирал показанията на свидетелите К. и К.а, личното признание на ищцата и твърденията на изслушаното дете М., от които било видно, че М. бил всеотдаен, добър и грижовен родител. В мотивите на първоинстанционното решение не били взети предвид пропуските във възпитателските качества на майката, които се били изразили в прибиране на децата в неподходящо за тях време и в разрешаването на детето И. да си играе на таблета до късно през нощта.

Посочва като новонастъпило обстоятелство, след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, по време на което детето М. заявило, че предпочита да живее с баща си промяната в поведението на ищцата, която започнала да се държи грубо с него, да го игнорира и заплашва. Твърди, че на 09.12.2015г. М. била посетила детето М. в училището, по време на едно от междучасията, за да му иска обяснение защо предпочита да живее с баща си, в резултат на което детето се било разстроило и това било забелязано от класния му ръководител и от съучениците му. На следващо място посочва, че по време на родителската среща провела се на 11.12.2015 г. въззивника бил информиран от класния ръководител за промяна в поведението на детето М., която от 2-3 седмици била притеснена, уплашена и затворена в себе си. Твърди, че на 20.12.2015 г. ищцата била изнесла част от личния си багаж и този на детето И. от семейното жилище, като била заявила, че си е намерила квартира, като детето М. отново изразило желание да продължи да живее при баща си. На 21.12.2015 г. въззиваемата била напуснала семейното жилище, като била оставила ключовете от него, като дори и родителите й не били уведомени къде тя и детето И. ще живеят. Според въззивника по този начин въззиваемата била поставила детето И. в риск, тъй като не било ясно при какви условия щял да бъде отглеждан, като освен това по този начин била прекъсната връзката между двете деца.

Според М. районният съд не бил взел предвид и още едно обстоятелство, касаещо се до интереса на децата, а именно възможността всеки един от родителите да получи помощ от негови близки при отглеждането на децата. От социалния доклад и от показанията на свидетелите К. и К.а било видно, че въззивникът може да разчита, както на тяхната помощ, така и на помощта на родителите си при отглеждането на децата си, докато на ищцата щяло да й се налага да отсъства поради командировките й в София и не ставало ясно кой ще гледа децата, докато я няма у дома.

При условие на евентуалност, ако въззивният съд приеме, че обжалваното решение е правилно оспорва размера на месечната издръжка определена за всяко едно от децата, като счита, че съобразно нуждите на децата и неговите възможности, както и с оглед на обстоятелството, че ищцата получава по-високо трудово възнаграждение от него следвало да се определи месечна издръжка в размер на 160 лв. за детето М. и 120 лв. за детето И.. Оспорва датата, от която районният съд е постановил, че се дължи присъдената издръжка, като счита, че това следва да бъде датата на влизане в сила на решението, а не датата на подаването на исковата молба, тъй като в хода на процеса издръжката на децата е била поета от двамата родители.

Моли да бъде отменено обжалваното решение и вместо него въззивния съд да постанови следното- да признае за установено, че дълбокото и непоправимо разстройство на брака е настъпило по вина на съпругата Е.М.М.; да предостави упражняването на родителските права върху родените от брака деца М.М. М., родена на *** г. и И.М. М., роден на *** г. на бащата М.И.М., като на майката Е.М.М. и бъде определен режим на лични отношения с децата, както следва- всяка първа и трета събота и неделя от 9:00 часа на съботния ден до 18:00 часа на неделния ден, както и един месец през лятото несъвпадащ с платения годишен отпуск на бащата; да осъди ищцата да заплати на детето М.М. М., родена на *** г. месечна издръжка в размер на 180 лв. и на детето И.М. М., роден на *** г. месечна издръжка в размер на 140 лв., считано от датата на насрещния иск, ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска до настъпване на законна причина за изменение или прекратяване на издръжката; да постанови след развода семейното жилище лична собственост на въззивника да се ползва от него и децата. Ако въззивният съд отмени първоинстанционното решение в частта за вината моли да му бъдат присъдени разноските пред двете инстанции и дължимите държавни такси да бъдат определени съобразно присъденото.

В условията на евентуалност, ако не бъдат уважени насрещните искови претенции на ответника моли да бъде намален размера на присъдените месечни издръжки на двете деца, като на детето М.М. М. бъде присъдена месечна издръжка в размер на 160 лв., а на детето И.М. М. бъде присъдена месечна издръжка в размер на 120 лв., като бъде отхвърлена ищцовата претенция за разликата над тези суми и постановено изплащането на така присъдените издръжки да се дължи, считано от датата на влизане на решението в сила до настъпване на законоустановени причини за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва за забава върху всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане. С въззивната жалба са направени  следните доказателствени искания за въззивната фаза на производството-  1. да бъде изискано от отдел „Закрила на детето” при ДСП- гр. Сливен изготвянето на социален доклад, който да отрази действителните към настоящия момент отношения между децата М. и И. от една страна и родителите им от друга страна, както и да бъде дадено заключение за условията при които се отглежда детето И., след като бъде посетен дома, в който се отглежда; 2. да бъдат разпитани отново свидетелите П. Г. К.а и М. И. К. с оглед преценяването възможността за помощ от страна на трети лица при отглеждане на децата и доказването на нововъзникналите обстоятелства относно отглеждането на детето И.; 3. при условията на чл. 15 от Закона за закрила на детето да бъде допуснато повторно изслушване на детето М., което е родено на *** г.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от  адв. Ц.Б. ***, в качеството й на пълномощник на Е.М.М., ЕГН **********, с адрес *** – ищец  в първоинстанционното производство. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба, подаден от ищцата в първоинстанционното производство , се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемата намира постановеното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски. Първоинстанционният съд правилно бил установил фактите по делото, като бил анализирал всички събрани по делото доказателства и бил извел правилните правни изводи.

Споделя изводите на първоинстанционния съд, че вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака била и на двете страни, тъй като въззивникът допринесъл също със своето поведение, с което бил демонстрирал липса на доверие и постоянни съмнения относно извънбрачни връзки на ищцата и което по своята същност се характеризирало като брачно провинение. Счита, че обжалваното решение е правилно и в частта относно упражняването на родителските права върху малолетните деца и тяхното местоживеене. От събрания по делото доказателствен материал било установено, че и двете страни били грижовни и всеотдайни родители, като не било вярно твърдението на жалбоподателя, че свидетелите К. и К.а били заявили, че бащата на децата се грижил по-добре за тях. Въззиваемата имала всички необходими качества да възпитава децата си и от единични случай не могъл да се направи генералния извод, че същата не полагала грижи за децата и дори ги поставяла в риск и че не могло да й се гласува доверие по отношение на отглеждането им.

Посочва, че районния съд правилно бил изследвал всички обстоятелства,  които били от значение за решаването на спора относно упражняването на родителските права,  не само възрастта, но и пола на децата, здравословното им състояние, интересите им и привързаността им към родителите им и професионалните и лични ангажименти на родителите. На следващо място твърди, че майката също при упражняването на родителските си права щяла да бъде подкрепена от своите родители и командировките й в друго населено място нямало да й попречат да се грижи за децата си, тъй като не били за продължително време. В тази връзка изтъква, че ответника също ходил на мисии в други държави и то с продължителност няколко месеца в годината.

По отношение на наведените във въззивната жалба нововъзникнали обстоятелства признава факта, че се е преместила на квартира заедно с по-малкото дете И., но не била прекъсвала връзката и с дъщеря си М., която взимала след училище или в почивните дни, като детето се било притеснявало от реакцията на баща си, ако закъснее. Отрича да е упражнявала психически натиск върху дъщеря си в резултат на което последната да е променила поведението си в училище.

Счита, че първоинстанционния съд правилно е определил и размера на месечната издръжка, която бащата дължи и на двете си деца. По- малкото дете И. щяло да бъде ученик в първи клас през есента и се нуждаел от повече средства, за да му бъдат закупени ученически пособия. Издръжката на детето не била предназначена да задоволява нуждите на детето само в даден момент, а и с оглед на бъдещи такива, като следвало да се преценят нуждите на децата според възможностите на родителя, който дава издръжката. В конкретния случай нуждите на децата, изисквали месечната издръжка да бъде по-висока и възможностите на бащата позволявали това.

Излага становище относно доказателствените искания на жалбоподателя, като счита, че не се налага отново да бъдат разпитани нейните родители, които потвърдили в съдебно заседание, че ще помагат при отглеждането на децата. Оставя на преценката на съда изготвянето на нов социален доклад, като ако бъде назначен такъв иска да бъдат изследвани не само условията при които живее ищцата с по-малкото дете, но и условията при който живее ответника с по-голямото дете, както и отношенията на двамата родители с децата, отношенията между двете деца и тяхното поведение след настъпилата промяна. Противопоставя се на изслушването на детето М., тъй като смята, че по този начин детето ще се травмира допълнително, а мнението му се очаквало да бъде същото и следвало да бъде преценено от съда с оглед на всички останали доказателства.

Прави доказателствено искане в случай, че въззивния съд допусне събирането на допълнителни доказателства относно твърдените новонастъпили обстоятелства – да бъде разпитан свидетел, който да даде показания относно условията при който живее майката заедно с по-малкото дете и грижите, които полага за него, отношенията на майката с по-голямото дете и привързаността на двете деца към нея.

Моли съда да потвърди обжалваното решение и да й присъди сторените разноски пред въззивната инстанция.

По отношение на доказателствените искания направени от страните:

Въззивният съд  с определение изготвено в закрито заседание е счел, че следва да бъде изготвен нов социален доклад от отдел „Закрила на детето” при ДСП- гр. Сливен, тъй като във въззивната жалба са налице твърдения за новонастъпили обстоятелства, осъществили се след приключване на съдебното дирене в първата инстанция по смисъла на чл. 266 ГПК, които се отнасят до промяна в отношенията между родителите и децата и включително до промяна в условията при които се отглежда детето И., за което има данни, че е напуснало семейното жилище заедно с майка си. Новият социален доклад е  послужил за установяване на тези обстоятелства, които се отнасят до интереса на децата и са се отразили върху преценката на съда за това на кой от двамата родители да бъде предоставено упражняването на родителските права.

Въззивният съд е счел  за неоснователно направеното доказателствено искане за повторен разпит на свидетелите К. и К.а, които вече са били заявили готовността си да продължат да помагат и на двамата родители при отглеждането на децата  и с оглед на допуснатия нов социален доклад не е преценил за необходимо с техните показания да се установяват твърдените във въззивната жалба нововъзникнали обстоятелства, поради което това доказателствено искане  е било оставено без уважение.

Императивната норма на чл. 15 от Закона за закрила на детето изисква във всяко производство, което се отнася до интересите на дете, което е навършило десетгодишна възраст последното да участва, поради което въззивния съд е допуснал повторното изслушване на детето М. М., родено на *** г., което е навършило единадесет години.

Въззивният съд е намерил направеното от въззиваемата страна доказателствено искане за разпит на свидетел, който да даде показания относно условията при който живее майката заедно с по-малкото дете и грижите, които полага за него, отношенията на майката с по-голямото дете и привързаността на двете деца към нея за неоснователно, тъй като тези факти и обстоятелства, се установяват с новия социален доклад и от допуснатото повторно изслушване на детето М..

В с.з., въззивникът М.М., редовно призован, се явява лично и с представител по пълномощие адв. М.Й. ***, който поддържа въззивната жалба и моли за уважаването й. Въззивникът изразява своето съгласие, ако съдът му предостави упражняването на родителските права върху двете деца да бъде постановен по- разширен режим на лични отношения с двете деца от страна на тяхната майка. Акцентира върху категорично и изрично заявеното и пред двете инстанции желание на детето М. да продължи да живее при баща си. Моли съда при преценка на родителските качества на въззиваемата да взе предвид несъобразения с възрастта на детето И. режим на отглеждане, включващ прибирането му късно вечерта у дома. Претендира присъждане на направените по делото разноски и представя списък с разноски по чл. 80 ГПК.

В с.з. въззиваемата Е.М., редовно призована, се явява лично и с представител по пълномощие адв. Ц.Б. ***, която оспорва въззивната жалба. Счита, че изразеното от детето М. мнение не било решаващо при преценката на съда на кой от двамата родители да предостави упражняването на родителските права, който следвало да прецени кой от двамата е по-пригодния родител, с оглед възрастта и пола на децата и възможностите на родителя, при кой от двамата родители децата биха били отглеждани по-правилно и пълноценно. Независимо от изразеното от детето М. мнение и желание да продължи да живее с баща си, съдът следвало да взе предвид, че с оглед възрастта и полът й майката била по-пригодния родител, който по-добре би отговорил на нейните нужди. Освен това се установило, че бащата се бил подготвял за мисии в чужбина, която щяла да продължи 6 месеца, като по този начин се предрешавал въпроса за отглеждането на децата по време на неговото отсъствие от родителите на майката и на бащата. Позовава се на константната практика на ВКС относно предоставянето на родителските права на малолетни или непълнолетни деца.

Посочва, че атакуваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, нестрадащо от изложените в жалбата пороци и моли същото да бъде потвърдено във всичките му части. 

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Същата следва да се ДОПЪЛНИ с установеното от фактическа страна пред въззивната инстанция, с оглед събраните във въззивната фаза на производството доказателства, както следва:

От представения по делото социален доклад се установява, че съвместното съжителство между съпрузите било преустановено на 21.12.2015 г., когато съпругата заедно с детето И. напуснала семейното жилище, а детето М. останало да живее там заедно с баща си. Тези обстоятелства следва да бъдат отделени и като безспорни между страните. Двете деца продължили да поддържат връзка помежду, като всяка вечер се чували по телефона. През почивните дни детето М. гостувало на майка си и брат си в новия им дом за няколко часа без да преспива там, като причината поради която отказала да се премести да живее с тях била нежеланието й да промени местоживеенето си и условията на живот. По време на престоя си детето М. си играело с детето И. и помагало в домакинската работа на майка си. Помощ в обгрижването на детето М. била оказвана на бащата, както от неговите родители, така и от родителите на съпругата му. Жилището, което обитавала майката и детето И. било отдадено под наем за цената от 150 лв., състояло се от хол, кухня и детска стая  с две легла и спалня, която не се обитавала, било обзаведено с вещи съобразно нуждите на семейството и в него се поддържало добра битова хигиена. Бащата и детето М. продължили да живеят в семейното жилище, където битовите условия били същите, както били установени с първия социален доклад. Детето И. продължило да посещава детска градина, споделило, че се чувства добре в новия си дом и че поддържа връзка по телефона с баща си  и сестра си, като веднъж или два пъти седмично посещава баща си. Детето М. е ученичка в пети клас и заявява, че еднакво емоционално привързана и към двамата родители, както и че не желае да се разделя с брат си. И двамата родители са заявили желание и готовност да възпитават и отглеждат двете си деца и да упражняват родителските права и да им осигурят благоприятна и сигурна семейна среда, не желаят двете деца да бъдат разделени, като бащата посочва желанието на детето М. да остане да живее при него.

На основание чл. 59, ал. 6 СК двамата родители са изслушани лично от съда, като бащата М.М. изразява възможност и желание да отглежда двете деца в семейното жилище. Твърди, че към настоящият момент малолетното дете И. се отглежда от майка му по неправилен и несъответстващ за възрастта му начин, тъй като тя го води на гости до късно вечерта. Заявява, че при отглеждането на двете деца би могъл да разчита на помощта на родителите на съпругата си и на своите родители. Посочва, че се грижи добре за дъщеря си М., прави й закуска, води я на училище, посещава родителски срещи, запознат е с интересите на детето. По отношение на детето И. твърди, че когато са живели заедно с него също е полагал грижи за него. Двете деца били изключително привързани помежду си и желаели да останат заедно. Майката Е.М. също при изслушването си от съда заявява желание и готовност да отглежда двете деца. Твърди, че тя е полагала повече грижи за двете деца, когато са живеели заедно, тъй като съпругът й често е отсъствал. Била помагала на дъщеря си с уроците и домашните. Детето И. не искало да остава да нощува при баща си, защото се било страхувало, че той няма да го пусне да се прибере при майка си. Посочва, че могла да разчита при отглеждането на децата на помощта на родителите и приятелите си. Веднъж или два пъти в седмицата били ходили на гости заедно със сина й при други деца, с които той бил искал да си играе и да общува. Била разговаряла с дъщеря си М. относно причината поради която тя коренно била променила отношението си към нея и не пожелала да дойде с нея, но детето не давало никакво обяснение за промяната в поведението си. Продължила да се интересува за състоянието на детето си М. и говорила с класния й ръководител, който я бил уверил, че детето било спокойно и общувало със съучениците си.

На основание чл. 176 ГПК въззивникът е дал обяснения по поставени конкретни въпроси от страна на въззиваемата, като е заявил, че към момента участва в провеждащ се във Велико Търново курс за подготовка за мисия в Афганистан като резерва, бил служебно задължен да присъства, но нямал намерение да заминава и могъл да откаже. Курсът щял да продължи до 31.03.2016 г., като му се налагало да пътува всеки ден. През това време родителите на съпругата му се грижели за дъщеря му. Не изключва възможността за в бъдеще да участва в мисии, за да осигури необходимите за покрИ.е на семейните нужди доходи.

Детето М. М. на възраст единадесет години беше изслушана повторно от въззивния съд в присъствието на социалния работник Д.С.-И.ова изпратен от Отдел „Закрила на детето” при ДСП Сливен, съгласно разпоредбата на чл.15, ал.1 от ЗЗДт. Детето заявява, че се чувства по-добре при баща си и желае да продължи да живее при него, като държи и брат му И. да бъде с тях. Посещавала майка си за да си играе с брат си И., който и бил споделил, че желае да бъде заедно с нея независимо при кой от двамата родители. Настоява да й бъде зачетено мнението и съдът да постанови тя и брат й да бъдат отглеждани от баща й. Социалният работник смята, че детето е било спокойно при изслушването и е заявило своето мнение без да му е било оказвано влияние, тъй като възрастта му позволявала да формира и изрази свое мнение. При разговор с нея детето М. също изразила желание да остане при бащата си и привързаност към брат си И.. Споделило също, че майка му го притискала да отиде да живее при нея и този натиск я притеснявал.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Предявен е конститутивен брачен иск по чл. 49, ал. 1 СК за прекратяване на брака с развод поради дълбоко и непоправимо разстройство на брака, който е обективно кумулативно съединен с небрачните искове, които са обусловени от него- иск по чл. 59, ал. 1 СК за упражняване на родителски права; иск по чл. 59, ал. 2 СК за определяне на лични отношения и издръжка на децата; иск по чл. 56 СК за ползване на семейното жилище и иск по чл. 53 СК за фамилното име.

По отношение на въпроса за вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака

Първоинстанционният съд правилно е преценил, че брака сключен между ищцата и ответника, независимо от изразеното от последния желание да бъде запазен следва да бъде прекратен поради дълбоко и непоправимо разстройство, като причините затова състояние на брачната връзка са правилно вменени във вина на двете страни. Въпросът за брачната вина е предмет на бракоразводното дело, тъй като районният съд е бил сезиран с изрично искане от страна на ответника направено с насрещния иск предявен от него.

Дълбоко е онова разстройство на брака, когато е налице пълна липса на дължимото съдържание на брачното правоотношение, изразяващо се в тотално разпадане на духовните, физическите, емоционалните и имуществени връзки между съпрузите и когато е налице пълна липса на взаимност и нормални условия за съвместен живот. Непоправимото разстройство на брака е трайно,  постоянно, окончателно и непреодолимо и няма изгледи да бъдат възстановени нормалните отношения между съпрузите, тъй като противоречията между тях са неразрешими и единствения изход е раздялата. /т. 2 ППВС № 10 от 1971 г./. Отношенията между двамата съпрузи се влошили от септември 2013 г., когато съпругата започнала да ходи на курс във Велико Търново и впоследствие започнала извънбрачна връзка, като отчуждението между тях, изразило се в липса на диалог, взаимност и интимност продължава и към настоящия момент и не може да бъде преодоляно за в бъдеще.

 Районният съд е изпълнил задължението си да конкретизира причините довели до дълбокото и непоправимото разстройство на брака, позовавайки се на доказани в хода на съдебния процес факти от съвместния живот на двамата съпрузи и съставляващи брачни провинения- доказаната със свидетелските показания на свидетелите К., К.а и Е. изневяра от страна на съпругата и доказаните със свидетелските показания на свидетелите К., К. Г. и Г. Г.  непрекъснати прояви на болезнена ревност от страна на съпруга, изразяващи се в постоянни обаждания по телефона и проследявания на съпругата му с цел упражняване на контрол и предизвикани от постоянните му съмнения, че тя се среща с други мъже, сочещи пълна липса на доверие и уважение по отношение на съпругата му. Брачната вина съставлява конкретното субективно психическо отношение на съпруга по отношение на допуснатото от него нарушение на брачно задължение и последвалия резултат, а именно дълбокото и непоправимото разстройство на брака. И двамата съпрузи имат вина, защото нарушавайки брачните си задължения са предизвикали изчерпване на съдържанието на брачната връзка помежду си към настоящият момент двамата са фактически разделени, тъй като съпругата е напуснала след съдебния процес в първата инстанция семейното жилище, не са в състояние да поддържат нормални отношения помежду си и да продължават да живеят съвместно. Бракът между тях следва да бъде прекратен, тъй като неговото запазване няма да бъде в интерес, нито на съпрузите, нито на децата.

Вината на брачния партньор не може да обуслови негативни последици за него по отношение на преценката на съда дали да му бъде предоставено упражняването на родителските права по отношение на ненавършилите пълнолетие деца или с оглед ползването на семейното жилище, като единствено запазва значението си по отношение отговорността за разноските, който следва да бъдат поети от провинилия се съпруг. В случая, обаче вината за разтрогването на брака е и на двамата съпрузи и всеки следва да си поеме собствените разноски.

По отношение на въпроса за упражняване на родителските права спрямо малолетните деца  М. и И. и местоживеенето на децата:

Въз основа на събраните пред районния и въззивния съд доказателства /свидетелските показания и двата социални доклади/ и след съобразяване с направеното пред настоящата инстанция изслушване на детето М., изслушването на двамата родители и дадените от въззивника обяснения по реда на чл. 176 ГПК въззивният състав споделя напълно правните изводи на районния съд относно въпроса на кого от двамата родители да се предостави упражняването на родителските права по отношение малолетните деца М. и И., които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи. Изложените във въззивната жалба оплаквания в тази насока са неоснователни.

При анализа на възприетата фактическа обстановка,  като се вземат предвид всички значими фактори – субективните - от една страна: възрастта и пола на децата, естественият им начин на живот, средата, която им е позната, отношението им към всеки от родителите, изразената привързаност между тях, от друга страна: характера и поведението на всеки от двамата родители, способността да полага в необходимия обем лични и непосредствени грижи към децата, да проведе спокойно възпитанието им, възможностите да им осигури нормална и задоволяваща потребностите им домашна обстановка и средствата за тяхната издръжка, както и обективните фактори – потенциала за осигуряване на добро образование и развитие, безпрепятственото приспособяване в позната среда и сигурна битова обстановка, както и душевния им комфорт, зависещ значително от незастрашаване на специфичната, незаместима с нищо връзка “майка-дете”, въззивният съд счита, че интересът на децата налага упражняването на родителските права в този момент да се предостави на майката. В този смисъл е й трайната и константна практика на ВКС обективирана в ППВС № 1 от 1974 г. според която майката е по-пригодна от бащата да отглежда и възпитава деца от женски пол и наравно да отглежда и възпитава момчета. Особено важно е дали момичетата са в предпубертетна или в пубертетна възраст, както е настоящия случай, тъй като детето М. е на 11 г. и е в предпубертетна възраст. В този случай несъмнено и независимо от изразеното мнение на детето по – пригодния родител за отглеждането на момиче в предпубертетна възраст е майката.

За да й се откаже това право, каквото е искането на ответника, е необходимо най-малкото да са дискредитирани по някакъв начин качествата и способностите й на родител и възпитател – в действителност липсват както индикативи, така и доказателства, че тя се е отнасяла лошо или безразлично към децата, че влияе зле на възпитанието им, че им вреди морално или им създава неподходящи, непристойни, или обществено неприемливи навици.  Твърденията на ответника в тази насока за единични прояви, които не са в състояние да дискредитират родителския капацитет на майката и остават недоказани. Посещенията на други семейства с деца веднъж или два пъти в седмицата, с оглед да се осигури среда за общуване на децата й, които имат нужда да контактуват  и да си играят и с други деца не правят майката неморална и не насочват към липса на възпитателски качества. Не се установи майката да има лош морал или да е в лошо здравословно състояние. Брачното й провинение също не е в състояние да повлияе негативно върху нейните качества като родител.

Тъй като ответникът също е заявил претенции за родителски права, съдът следва да съпостави двете изключващи се искания и прецени, към момента, основанията на кой от двамата родители за възлагане, са по-силни.

Следва да се посочи, че при преценката на пригодността на всеки от тях въпросът за брачната вината се взема предвид само доколкото  обосновава лоши родителски качества.

С оглед изложеното съдът намира, че в настоящия момент двете деца следва да не се разделят и родителските права следва да се предоставят за упражняване на майката.

Необходимо е да се отбележи, че при извършването на тази преценка, съдът се е абстрахирал от въпроса за вината, като фактор за дълбокото и непоправимо разстройство на брака между страните. Приел е, че брачната вина в случая, не влияе върху качествата на родител на никой от двамата и се е ръководил изцяло и единствено от интереса на малолетните деца, който е поставил в основата на разсъжденията си, и още при обективната съпоставка между двете възможности, е констатирал къде безспорно той ще бъде максимално защитен.

Съдът не отрича изцяло качествата на бащата, способностите и възможностите му, готовността му да прояви всеотдайност, любов, търпение, желанието му да поддържа емоционална и духовна връзка с децата. 

Всичко това може и следва да стане, независимо от правното положение, което ще създаде съдебният акт – той не контролира чувствата между родителя и децата, и не въз основа на него ищецът ще формира поведението си занапред. Поради това, ако настъпят обстоятелства, променящи коренно настоящото фактическо положение, няма пречка правното положение също да се промени, като се приведе в съответствие с новосъздадената обстановка – като определящ отново ще е интересът на децата, до навършване на пълнолетието им. Но, тъй като водещият мотив винаги е интересът на децата, съдът счита, че за тях е изключително важно да не бъдат повече подлагани на психичен натиск, като бъдат поставяни в ситуация да избират между двамата родители, да се страхуват да не наранят някого от тях и да се чувстват като средство за въздействие. Поради това най-силната проява на родителска обич понякога се състои в това да се оттеглиш, вместо да преследваш формална победа на всяка цена. Да пожертваш собствените си желания и честолюбие, в името на спокойствието на децата, е висш израз на родителско достойнство и мъдрост, който, обаче, е  въпрос на личен избор, тъй като съдът не може да го наложи насила.

Настоящата инстанция, съобразявайки всички релевантни обстоятелства, визирани в разпоредбата на чл.59, ал.4 от СК, изхождайки единствено и само от интереса на децата, категорично споделя извода на районния съд, че на този етап по-пригодния родител да упражнява родителските права спрямо малолетните деца И. и М. е майката Е.М.. На първо място съдът взе предвид ниската възраст на детето И. - шест години, което през септември месец тази година ще бъде ученик в първи клас и възрастта на М.- единадесет години, на която и предстои навлизане в трудната възраст на психическото и физическо съзряване и установената от свидетелските показания  и социалния доклад силна емоционална привързаност на децата към майката. Установи се силната взаимна привързаност на двете деца, които в никакъв случай не бива да бъдат разделяни.

Съобрази и условията за живот при двамата родители, които са безспорно подходящи и при двамата. Установи се, че в семейното жилището има създадени много добри условия за оглеждане на децата. Съдът взе предвид и служебната ангажираност на всеки един от двамата родители, възможността им  да разчитат на помощ от страна на своите родители. От дадените от въззивника обяснения по реда на чл. 176 ГПК е видно, че същият участва в провеждащ се във Велико Търново курс за подготовка за мисия в Афганистан като резерва,  но нямал намерение да заминава и могъл да откаже. Курсът щял да продължи до 31.03.2016 г., като му се налагало да пътува всеки ден. През това време родителите на съпругата му се грижели за дъщеря му. Не изключва възможността за в бъдеще да участва в мисии, за да осигури необходимите за покрИ.е на семейните нужди доходи. Оттук следва, че дори и въззивника да не замине на настоящата мисия, за която се подготвя в Афганистан, занапред е напълно възможно да участва в мисии извън страната. Служебната му ангажираност би могла да се превърне в пречка за пълноценното упражняване на родителските права. От друга страна  работното време на майката /всеки делничен ден от 8:00 часа до 17:00 часа/  й позволява да упражнява родителските си права и да отделя необходимото време за отглеждането и възпитанието на своите деца.

 Тези факти, съотнесени към конкретните нужди и потребности на децата,  безспорно водят до извода, че на този етап от физическото, духовно и емоционално развитие на децата, с оглед на потребности им и възможностите на родителя да ги задоволи, по-пригодния родител да упражнява родителските права спрямо децата е майката.

С оглед изложеното съдът намира, че е най-подходящо и в изключителен интерес на децата е упражняването на родителските права да се предостави на майката, като се определи местоживеенето на децата при нея. Майката има необходимия родителски потенциал, отнася се с отговорност към родителските си задължения. Тя полага всички необходими грижи за децата, свързани с отглеждането и възпитанието им.

Решението на СлРС в тези части е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

По отношение режима на лични отношения на бащата с децата:

Личните отношения между дете и родител са в интерес и на двете страни. При определяне на мерките относно личните контакти на детето и родителя, на когото не се предоставя упражняването на родителските права, съдът изхождайки от обстоятелствата по конкретния случай, трябва да определи режим на лични отношения по такъв начин, че да създаде нормална обстановка за тяхното поддържане. Необходимо е определените с решението мерки да не стават допълнителен източник на спорове между родителите. Семейният кодекс не определя интензитета на личните отношения и контакти. В това отношение е дадена свобода на съда да преценява конкретните обстоятелства, разбира се ръководейки се изцяло от интереса на детето. Чрез режима на лични отношения трябва да се постигне възможност детето да расте и да се развива под грижата и с подкрепата и на двамата родители. Право на всяко дете, а и негова естествена потребност, е да общува и с двамата си родители. По тази причина, по принцип мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права. В случая следва да се отчете и необходимостта от запазване и развитие на личните отношения с бащата чрез определяне на подходящ за това режим, за да може да бъде съхранена и развита емоционалната връзка между тях. Независимо от това, на кого е предоставено упражняването на родителските права, двамата родители са равнопоставени, като всеки един от тях има собствена роля и значение за формиране и подпомагане развитието на детето.

            В конкретния случай, при определяне режима на лични отношения на бащата с децата съдът съобрази

обстоятелството, че родителите живеят в едно и също населено място - в гр. Сливен и съдът отчете факта, че по делото няма установени, а и наведени съображения за лоши родителски качества на бащата, респ. че същият представлява източник на опасност за детето. Напротив, от свидетелските показания,  и изслушването на родителите се установи, че той, също като майката, притежава необходимия родителски капацитет и годност да отглежда децата. Установена е емоционална привързаност на децата към бащата и чувство за сигурност в негово присъствие.

Поради това въззивният съд намира за подходящ определения от районния съд режим на лични отношения на малолетните деца  с бащата: всяка първа и трета събота и неделя от всеки месец от 9:00 часа на съботния ден до 18:00 часа на неделния ден с преспИ.е на децата при бащата, един месец през лятото несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката, както и всяка четна година на коледните празници от 10:00 часа на 24 декември- Бъдни вечер до 19:00 часа на 26 декември и всяка нечетна година на великденските празници от 10 :00 на Велики петък до 19 часа в понеделник след Великден.

Съдът намира, че така определения режим на лични отношения най-адекватно към настоящия момент защитава правото на децата да контактуват и да не губят връзката с другия родител, комуто не са предоставени за упражняване родителските права, както и правото на този родител да задоволява своето родителско чувство, да изразява своята обич и привързаност към детето, да полага непосредствени грижи за него и да участва във възпитанието му. Разбира се следва да се отбележи и това, че при промяна в обстоятелствата, винаги може да се иска и промяна в определения режим на лични отношения. Освен това личните контакти на детето с родителя, неупражняващ родителските права биха могли да бъдат и с много по-интензивен характер от определените от съда, естествено при възможност за това и наличие на добра воля и съгласие между страните.

Първоинстанционното решение в частта, с която е определен режим на лични отношения следва да бъде потвърдено.

Относно издръжката на децата, съгласно изискванията на чл.59, ал.2 и ал.5 от СК, вр. с чл.143 от СК следва да бъде определена по следния начин:

Парично задължение за издръжка на малолетните деца следва да се поеме от бащата, който занапред няма да упражнява родителските права над тях.

Задължението за издръжка на непълнолетно дете е безусловно от гледна точка на възможността на детето да се издържа с имуществото си. Релевантните факти, подлежащи на установяване и съпоставка, са, най-общо – нуждите на детето и възможностите на родителите.

Нуждите на децата се определят, най-общо, от пола, възрастта, здравословното им състояние и интелектуалните и духовните потребности на развиващи се индивиди. СлОС намира, че с оглед основното по важност и приоритетност задължение на съда - да защити максимално интереса на непълнолетните деца, минимално достатъчният размер за месечната издръжка, е общо 300 лв. за по-голямото и 250 лв. за по-малкото дете, при това сведени според естеството си, само до най-необходимото за живот в границите на човешкото достойнство – храна, облекло, елементарно домакинство, учебници и пособия, евентуално – разходи за културни и спортни развлечения. Като се съобразят и възможностите на всеки от родителите - по-високо, брутно месечно трудово възнаграждение на майката, и по-ниското такова на бащата, липсата на задължения към други низходящи, и като се отчете обстоятелството, че родителят, при когото децата ще живеят – тяхната майка, освен в пари, ще участва в тяхната издръжка и в натура, като непрекъснато полага и лични, непосредствени, ежедневни физически грижи за тяхното отглеждане и възпитание, то така посоченият размер на паричната издръжка следва да се разпредели между двамата родители като абсолютна сума както следва – бащата следва да поеме месечно по 200 лв. за по-голямото и по 150 лв. за по-малкото дете, а майката – съответно – по 100 лв. и 100 лв.

Относно началния момент на така определената издръжка, следва да се посочи, че районният съд го е определил неправилно. Възраженията, направени във въззивната жалба са основателни. Като е определил един по-ранен момент – датата на подаване на исковата молба районният съд не е взел предвид, че по време на съдебния процес, както безспорно се установява от личното изслушване на двамата родители и двамата са полагали грижи за  отглеждането и възпитанието на децата и през този период всеки един от тях е упражнявал родителските си права съвместно с другия родител. Двамата родители са живели заедно с децата си в семейното жилище до края на съдебния процес пред първата инстанция, когато майката се е изнесла заедно с детето И.. Бащата през това време е давал безспорно дължимата издръжка на двете си деца. Релевантния момент, от който следва да се дължи издръжка в настоящия случай е момента на влизане в сила на настоящото решение относно упражняването на родителките права спрямо децата, която се дължи от този момент нататък до настъпване на законни причини за изменянето или прекратяването й. Това е моментът, в който бащата вече не упражнява родителските права, тъй като те са предоставени на майката и от този момент той започва да дължи плащането на издръжка. Така районният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение в тази насока. С оглед изложеното относно началния момент на дължимата от бащата издръжка, първоинстанционното решение в тази му част следва да се отмени.

По отношение на фамилното име на съпругата след разводаиск по чл. 53 СК-решението не е обжалвано от никоя от страните и в тази си част е влязло в сила и не е включено в предмета на  въззивното производство.

По отношение ползването на семейното жилище – иск по чл. 56 СК

Видно от представения по делото нотариален акт семейното жилище /апартаментът в ЖК „Дружба”, който по своите характеристики, съставлява жилище обитавано от двамата съпрузи и ненавършилите им пълнолетие деца/ е лична собственост на съпруга М.М., който няма да упражнява родителските права върху непълнолетните деца. С оглед на изложеното е налице хипотезата предвидена в чл. 56, ал. 2 СК, при която ползването на семейното жилище, което е лична собственост на съпруга, който няма да упражнява родителските права се предоставя на съпруга, на който съдът е възложил упражняването на родителските права върху малолетните деца, докато последните не навършат пълнолетие или до възникването на друга причина, която да наложи промяна относно упражняването на родителските права, като съпругът- несобственик ще дължи заплащането на наем. В случая между двамата бивши съпрузи по силата на съдебното решение се поражда наемно облигационно правоотношение, към което се прилагат чл. 228-238 и сл. ЗЗД. Не се дължи наем за ползваната от ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ. С оглед на това първоинстанционният съд правилно е определил размера на дължимата от съпруга-несобственик наемна цена- 65,30 лв., като една трета от общата дължима наемна цена за ползването на целия апартамент, определена с назначената и приета по делото експертиза /196 лв./. В тази си част първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Двете страни са претендирали разноски пред въззивната инстанция. С оглед изхода на процеса пред настоящата инстанция, въззивникът следва да понесе разноските, както ги е сторил, с оглед неоснователността на въззивната жалба. Въззиваемата страна е претендирала разноски в отговора на въззивната жалба, но не представя списък с разноски по чл. 80 ГПК и доказателства, че такива са направени, поради което такива не следва да й бъдат присъдени.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                             

ОТМЕНЯ Решение № 902/03.12.2015 г. по гр.д.№ 2061/2015 г. на  Сливенски районен съд, в частта, относно началния момент на дължимостта на издръжката – 03.06.2015 г., датата на подаване на исковата молба, като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: 

 

ОПРЕДЕЛЯ  началния момент на дължимост на присъдената издръжка, считано от влизане в сила на решението относно упражняването на родителките права спрямо децата М. и И. М. до настъпване на законни причини за изменянето или прекратяването й.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 902/03.12.2015 г. по гр.д.№ 2061/2015 г. на  Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

Решението не може да бъде обжалвано пред ВКС на Република България и е окончателно.

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

 

 

                                                               ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

 

                                                                                     2.