Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

гр. Сливен, 18.02.2016 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:      

        

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  М. БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл. С. НИНА КОРИТАРОВА

 

при участието на секретаря М.Т., като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова въз.гр.д.  № 33 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

          Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв. Е.М. *** в качеството й на пълномощник на А.И.А., ЕГН **********  с постоянен и настоящ адрес ***  и със съдебен адрес-*** против Решение № 958/18.12.2015 г. по гр.д.№ 2359/2015 г. на  Сливенски районен съд, с което  се осъжда жалбоподателя да заплати на В.К.М., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 5000 лв., съставляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея, считано от дата на извършването на деликта- 31.07.2014 г.  до окончателното изплащане на сумата и разноски в размер на 132 лв., като отхвърля така предявения иск до пълния му размер от 7570 лв. като неоснователен и недоказан. Със същото решение въззивникът е бил осъден да заплати на Й.В.К., ЕГН ********** *** сумата от 3500 лв., съставляваща обезщетение за претърпени от него  неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея, считано от дата на извършването на деликта- 31.07.2014 г.  до окончателното изплащане на сумата и разноски в размер на 147 лв., като се отхвърля така предявения срещу него иск до пълния му размер от 4750 лв. като неоснователен и недоказан. Ищците В.К.М. и Й.В.К. са били осъдени да заплатят на жалбоподателя разноските по делото в размер на 93 лв., с оглед частичното отхвърляне на предявените от тях и субективно кумулативно съединени искове за обезвреда на неимуществените вреди претърпени в резултат на извършения от него деликт. А.И.А. бил осъден да заплати по сметката на Сл.РС държавна такса в размер на 340 лв.  и 300 лв. разноски, съставляващи възнаграждение на вещото лице. Решението се обжалва в частта, с която частично са уважени претенциите на ищците като незаконосъобразно. Моли въззивния съд да отмени в тази част първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да намали размера на присъдените обезщетения, като вземе предвид разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство обжалва посоченото решение в частта му, с която частично са уважени претенциите на ищците, като неправилно, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и необосновано. Присъдените суми, които съставлявали обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деликт по искове с правно основание чл. 45 ЗЗД били завишени, не били съобразени с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и противоречали на съдебната практика. Първоинстанционният съд не бил преценил в цялост приобщените по делото писмени доказателства, които били събрани в хода на наказателното производство по НОХД № 342/2015 по описа на Сл.РС и не обсъдил въпроса за съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалите. Твърди, че районният съд бил игнорирал факта, че въззивникът бил замерен от св. М.Д., която била снаха на ищеца М., като именно нейното поведение  го било провокирало да вземе дървения кол от земята за да се предпази от ищеца М., който бил държал в ръцете си лопата  и демонстрирал агресивно поведение и да извърши деликта. Именно неправомерното поведение на св. Д., което се било изразило в замерянето на въззивника с дървен кол и на ищеца М., който бил държал лопата с вдигната нагоре ръка, се намирало в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, тъй като било предизвикало ответника да извърши деликта. Посочва, че за да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД било достатъчно поведението на пострадалия да се намира в причинна връзка с настъпилите вреди.

          Моли въззивния съд да вземе предвид, че било налице съпричиняване от страна на ищците на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и с оглед на това да намали размера на присъденото обезщетение, като приеме, че съотношението между приноса на ищците и приноса на ответника за настъпването на вредоносния резултат бил 1:2.

         С въззивната жалба не са направени  нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от  адв. С.Г. ***, в качеството му  на пълномощник на В.К.М. и Й.В.К., с адрес *** – ищци  в първоинстанционното производство. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба, подаден от ищците в първоинстанционното производство , се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемите намират постановеното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Първоинстанционният съд правилно бил установил фактите по делото, като бил анализирал всички събрани по делото доказателства и бил извел правилните правни изводи. Твърдят, че ответникът бил признат за виновен за причиняване на средни телесни повреди на повече от едно лице, които се били дължали на удари с твърди тъпи и тъпоръбести предмети, какъвто бил ударът с дървен кол. В резултат на тези удари били настъпили следните увреждания- трайно затруднено движение на горния десен крайник на пострадалия Й.В.К. и трайно затруднено движение на горния ляв крайник на пострадалия В.К.М., който също така получил в резултат на нанесените му от ответника удари и открито счупване на лакътна кост на лява ръка, която била лекувана с гипсова имболизация и с продължителен възстановителен период, който бил обхванал повече от три месеца.

Посочват, че за извършеното от него деяние на 31.07.2014 г. въззивникът бил осъден за престъпление по чл. 131, ал.1, т. 4, предл. 3 във вр. чл. 129, ал. 2 във вр. ал. 1 НК- причиняване на средна телесна повреда на повече от едно лице. Считат, че размерите на присъдените им обезщетения за претърпяните от тях болки и страдания, причинени от деликта извършен от ответника били справедливи, като първоинстанционното решение било правилно и в частта за разноските, които били присъдени с оглед на уважената и отхвърлената част на исковете. По делото не било установено съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалите.

          Моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.

 

В с.з., за въззивника, редовно призован, се явява лично, заедно с процесуален представител  по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК адв. Е.М. ***. Адвокат М. моли съда да отмени първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно и да вземе предвид, че налице съпричиняване от страна на въззиваемите, тъй като от дадените от тях обяснения и от свидетелските показания във воденото наказателно производство следвало, че било налице провокативно поведение от тяхна страна. Претендира разноски и представя списък с разноски по чл. 80 ГПК.

В с.з. въззиваемите, редовно призовани, се явяват лично, заедно с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК адв. С.Г. ***, който оспорва възражението за съпричиняване и моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо. Обжалваното решение е влязло в сила по отношение на отхвърлителната му част, тъй като въззиваемите не оспорват размера на присъдените им от първоинстанционния съд обезщетения за претърпяните от тях неимуществени вреди в резултат на деликта.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд по отношение на установената от него фактическа обстановка.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Предявен е иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, с който ищците претендират от  ответника при условията на разделност обезщетение на неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени от нанесени им средни телесни повреди. Фактическия състав на деликта включва следните елементи-деяние, което може да се е осъществило с действие или бездействие, противоправност на деянието, настъпили имуществени или неимуществени вреди в резултат на деянието, причинна връзка между деянието и настъпилите вреди и вина, която по силата на оборимата презумпция предвидена в чл. 45, ал. 2 ЗЗД  се предполага до доказване на противното. Деянието е противоправно, когато нарушава общата публичноправната забрана да не се вреди другиму. Вредата представлява промяна на имуществото, правата, телесната цялост и здраве, душевност и психическо състояние на човека. Промяната може да се осъществи чрез смущаване, накърняване или унищожаване на посочените блага. Вредите могат да бъдат имуществени  под формата на претърпени загуби и пропуснати ползи и неимуществени изразяващи се в претърпени болки и страдания, но и в двата случая следва да бъдат пряка и непосредствена последица от извършения деликт. Отговорността на делинквента обхваща всичките вреди, които са настъпили или със сигурност могат да настъпят в бъдеще за пострадалия от противоправното деяние. В конкретния случай са претендирани единствено неимуществени вреди, които се изразяват в болки и страдания предизвикани от увреждане на здравето на пострадалите от деликта, което е настъпило в резултат на причинените им средни телесни повреди. Чрез обезщетяване на увредените за причинените им неимуществени вреди те получават парично удовлетворение, което има за цел да компенсира преживяните от тях отрицателни психически емоции, да се възстанови психическото равновесие на пострадалото лице. По смисъла на чл. 52 ЗЗД размера на дължимото обезщетение за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, като справедливостта не е абстрактно понятие, а се свързва с преценката на конкретно обективно настъпили обстоятелства и с оглед личността на пострадалия. Следва да се имат в този смисъл предвид указанията, дадени от Пленума на ВС на РБ в Постановление № 4 от 1968 г.

Причинната връзка между деянието и настъпилите вреди е зависимост при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретно действие или бездействие на делинквента. Възможно е деянието да не е единствената причина за настъпване на резултата, но това не изключва отговорността за деликта, а само определя нейния обем. Доказването на причинноследствената връзка между поведението на делинквента и вредите, чието обезщетение се търси е в тежест на ищците, които следва да установят по пътя на пълното главно доказване, че деянието е решаващата причина за резултата, който закономерно да се поражда и да произтича като следствие от деянието. Деянието следва да бъде необходимо условие за настъпването на вредата, ако при изключване поведението на делинквента вредата не би настъпила.

Влязлата в сила осъдителна присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици на деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца по смисъла на чл. 300 ГПК и чл. 413 НПК, т.е. относно елементите на деликтната отговорност. Постигнатото споразумение в наказателния процес има същото значение. Влязлата в сила осъдителна присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд досежно съпричиняването и размера на вредите е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от извършеното деяние, когато съпричиняването и размера на вредите са елемент на фактическия състав на извършеното деяние.

В процесния случай е налице влязло в сила споразумение по НОХД № 342/2015 г., обективирано в протокол от 17.06.2015 г., по силата на което подсъдимия и ответник А.И.А. се признава за виновен в това, че на 30.07 срещу 31.07.2014 г. в село Тополчане, община Сливен причинил телесни повреди на повече от едно лице, а именно средна телесна повреда на В.К.М., изразяваща се в „трайно затруднено движение на левия горен крайник” и средна телесна повреда на Й.В.К., изразяваща се в „трайно затруднено движение на  горен десен крайник”, което съставлява престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 във вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК. С оглед на това и по смисъла на чл. 300 ГПК и във вр. чл. 413 НПК гражданският съд е обвързан от задължителната сила на влязлото в сила споразумение, което е приравнено по последици на влязла в сила присъда по отношение на следните елементи от фактическия състав на деликта- извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Ищците следва да докажат в случая твърдяните от тях неимуществени вреди и техния размер и причинната връзка между уврежданията на здравето им, изразяващи се в причинените средни телесни повреди и преживяните от болки и страдания.

Видно от назначената по делото съдебно-медицинска експертиза се установява, че в резултат на нанесения му побой ищецът В.К.М. бил получил открито счупване на лакетната кост на лявата ръка в нейната средна трета, което било лекувано по консервативен път с поставяне на гипсова имобилизация и довело до трайно затрудняване в движенията на левия горен крайник за срок от около 4-5 месеца. Според същата експертиза  в резултат на нанесения му побой ищецът Й.В.К. бил получил контузия в областта на лакътната става на дясната ръка с наличие на разкъсно-контузна рана по страничната й повърхност; непълно счупване на раменната кост в областта на долния й крайник, странично, наложило консервативното й лечение с налагането на гипсова имобилизация, което довело до затруднение в движението на ръката за срок от 2-2,5 месеца и съставляващо трайно затруднено движение на десния горен крайник и контузия в дясната половина на гръдния кош. Съдебно-медицинска експертиза установява причинната връзка между настъпилите увреждания в здравето на ищците, съставляващи средни телесни повреди и претендираните от тях неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания.

Обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Във всеки отделен случай размерът му следва да се определя съобразно претърпените увреждания – характер, брой, отражението им върху здравето на увреденото лице, годността на увредения за нормален живот, продължителността на страданието във времето. Целта на законовата разпоредба е да се репарират в относително пълен обем претърпените болки, страдания и неудобства, които с оглед характера си, са трудно оценими. При определяне на дължимото обезщетение в случая, съдът следва да вземе предвид посочените по-горе увреждания на душевността и психиката на ищците и да съобрази факта, че търпените неудобства и терзания продължават и към момента.

От свидетелските показания на свидетелките Д. и М. се установява, че получените от ищците увреждания са настъпили в резултат на нанесения им побой, както и претърпяните от двамата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени от тези увреждания. Въззивният съд счита, че първоинстанционния съд е спазил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и е определил по справедливост размера на обезщетенията за претърпените от двамата ищци неимуществени вреди- 5000 лв. за ищеца В.М., който е бил със затруднени движения за продължителен период от 4-5 месеца, като затова време е бил неспособен да упражнява физически труд и да се грижи за ежедневните си нужди, като при определяне на този по-висок размер са взети предвид и по-напредналата възраст на ищеца М. и болестта му, които са определили и по-дългия период за възстановяване и 3500 лв. за ищеца Й.К., който е имал затруднения при движения на ръката си в продължение на повече от  2 месеца, през които също е бил неспособен да работи и да се грижи за себе си и освен това побоят му е бил причинил и временно разстройство на здравето, което не е било опасно за живота.

По отношение на възражението за съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД вредата в частта, за която е спомогнало и поведението на пострадалия не е вреда причинена пряко и непосредствено от делинквента, поради което следващото се обезщетение за увредения се намалява, защото сам той независимо виновно или не, с поведението си е допринесъл за противоправния резултат, като деянията едновременно на делинквента и на увредения са в причинноследствена връзка с вредоносния резултат.

Ответникът е направил възражение за съпричиняване по см. на чл. 51, ал. 2 ЗЗД с отговора на исковата молба, но то не е било разгледано от първоинстанционния съд, който не се е произнесъл в решението си по него. Същото възражение той прави и пред въззивния съд, който следва да го разгледа, тъй като е налице съществено процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд по см. на чл. 266, ал. 3 ГПК, който не е разпределил в доклада си доказателствената тежест по него, която в случая е върху ответника, който е следвало да докаже поведение от страна на пострадалите, което обективно да е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Освен това произнасянето по въпроса за съпричиняването не би влошило положението на обжалвалия. Въззивника, нито в първата, нито пред въззивната е направил доказателствени искания и не е представил доказателства относно твърдяното от него съпричиняване от страна на въззиваемите.

Недопустимо е гражданския съд при анализа на доказателствения материал и при изграждането на своите фактически и правни изводи да се позовава на гласни доказателствени средства, каквито са показанията на свидетели, дадени в хода на приключилото с влязлото в сила споразумение наказателно производство или в хода на досъдебното производство.

Така, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени. Въззиваемата страна не претендира разноски и не представя доказателства за сторени такива. Ръководен от гореизложеното съдът

Р     Е     Ш     И  : 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 958/18.12.2015 г. по гр.д.№ 2359/2015 г. на  Сливенски районен съд като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

2.