Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  21

гр. Сливен, 24.02.2016 г.

                                              

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и четвърти февруари през двехиляди и шестнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                            мл.с. САВА ШИШЕНКОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 40 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 903/04.12.2015г. по гр.д. № 1518/15г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от Т.Н.Д. против И.Н.К. иск за заплащане на сумата 2000 лв., получена от втория като капаро на 29.04.2010г. по вече развален договор, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане  и са присъдени на всяка страна съразмерно разноските по делото.

С въззивната си жалба ищецът в първоинстанционното производство атакува решението като заявява, че то е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че за да отхвърли иска съдът изцяло е кредитирал направените от въззиваемия възражения и искания, изцяло е кредитирал и показанията на посочените от него свидетели, докато тези на въззивника не са били ценени и уважени. Твърди още, че представената от него писмена разписка, подписана от ответника на 29.04.10г., с която той заявява, че е получил 2000 лв. капаро за доставка на 50 бр. пчелни отводки, не е надлежно ценена. Заявява, че това волеизявление представлява начало на писмено доказателство относно сключването на договор за доставка и в случая със свидетелски показания не може да се запълни съдържанието на едно устно споразумение, тъй като те се явяват недопустими. Счита, че макар договорът за доставка да е неформален, след като страните сами са материализирали своите волеизявления в писмена форма  в посочената разписка, съдът е следвало да зачете определената от тях облигационна връзка по вид и характер като договор за доставка и да не събира, респективно – да не взима предвид свидетелските показания относно „уж сключения договор за изработка“, понеже те противоречат на свободната договорна воля на страните и са негодни да оборят „писменото начало“. Неправилно съдът е ценил и гласните доказателства относно вината на въззивника, неизпълнение на договора от негова страна, договорната му отговорност и т.н. Поради всичко изложено въззивникът счита, че атакуваният акт е порочен и иска от въззивния съд да го отмени изцяло с всички произтичащи от това законови последици. Няма доказателствени искания пред въззивната инстанция, претендира разноските по делото.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемият излага детайлни контрааргументи срещу всяко едно от релевираните оплаквания, като прави систематизиран анализ на събраните доказателствени средства, които счита за допустими и относими, излага обосновани материалноправни съображения, касаещи неоснователността на претенцията. Подробно развива доводи относно правилността на решението и иска то да бъде потвърдено от въззивния съд. Претендира разноски за тази инстанция, няма нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли въззивния съд да я уважи. Няма нови искания, претендира разноски.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не се явява и не се представлява, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК оспорва жалбата и моли въззивния съд да не я уважава, поддържа изцяло подадения отговор и изложените в него доводи, иска въззивният съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, представя списък по чл. 80 от ГПК..

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е  и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна, споделя и крайните му правни изводи.

Изложените от въззивника оплаквания са неоснователни.

Претенцията е за връщане на даден задатък по развален поради неизпълнение договор за изработка.

Съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца в исковата молба,  нито дори от правното основание, което той е избрал да назове, ако то не отговаря на изложените твърдения. Правното основание на един иск се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, описваща характера на правото и по какъв начин то е засегнато. Доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска. Накратко - определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане. Така, в  случая, от изложените от ищеца в исковата молба факти от които произтича вземането е видно, че се касае за изпълнение на парично задължение, представляващо даден от възложителя задатък по сключен договор за изработка на родово определени движими вещи, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху него, с правно основание чл. 93 ал. 2, вр. чл. 87 от ЗЗД, във връзка с чл. 258 и сл. от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

Ключовият довод в защитната теза на въззивника-ищец се състои в твърдението, че отношенията между страните следва да се разглеждат на плоскостта на договор за доставка, който е развален от него при условията на чл. 87 ал. 2 от ЗЗД, поради забава на длъжника, при която реалното изпълнение е станало безполезно, което му дава основание да търси връщане на дадения задатък.

Доколкото в отбранителната си аргументация въззиваемият-ответник поддържа становище, че правоотношенията между страните произтичат от договор за изработка, то основната точка на противопоставяне между тях се фокусира върху вида на облигационната връзка, който обуславя и съответните им права и задължения.

Настоящият въззивен състав не споделя виждането, че главната претенция произтича от договор за доставка. Най-напред следва да се посочи, че такъв самостоятелен вид договор не е регламентиран в нашето законодателство. Така, от изложението на ищеца може да се приеме, че той се позовава на сключен ненаименован договор за покупко-продажба на родово определени движими вещи /50 бр. отводки-пчелни рояци/, с елементи на договор за превоз.

Доколкото договор, обективиран в писмена форма не е представен от страните, а в общия случай законът не изисква като форма ad solemnitatem /за действителност/ писмена или по-тежка такава, то доказването на вида и характера на договорното правоотношение може да стане с всички годни и допустими доказателствени средства. Представената от ищеца разписка няма характер на договор, най-малкото поради обстоятелството, че не носи подписите на двете страни, освен това в нея не са формулирани точният предмет, цена и конкретните права и задължения на страните /т.е. – липсват съществени елементи на договора/. Поради това, освен по прякото си предназначение – да удостовери неизгоден за подписалия я факт – получаване на определена парична сума, тя може да послужи единствено като индиция за съществуването и за част от съдържанието на облигационната връзка между страните. Цялостната представа за нея съдът следва да формира, обсъждайки и анализирайки всички останали събрани доказателства, от които да изведе заключението си относно вида на договора и основните му характеристики, касаещи предмет, страни, права и задължения. Тук следва да се посочи, че е неоснователно релевираното оплакване за нарушение на рестрикцията на императивната норма на чл. 164  ал. 1 т. 6 от ГПК. Показанията на допуснатите и разпитани свидетели, ангажирани от ответника, не са целели опровергаване на съдържанието на изходящ от същата страна писмен частен документ – разписката от 29.04.10г. Спор по съдържанието, обективирано в нея, между страните не е съществувал и то е възприето за вярно и обсъдено от съда в този си вид. Правното значение на това съдържание, обаче, се извежда от съда при упражняване на познавателната  му дейност, която се състои в откриване на корелативни връзки между отделните доказателства при анализа на цялостния доказателствен материал. В случая чрез свидетелските показания не е пренебрегната законова забрана, тъй като посредством тях се установяват обстоятелства, които не се съдържат в тази разписка.

Така, с оглед дадените от ищеца обяснения по реда на чл. 176 от ГПК и разпита на допуснатите свидетели, настоящият състав счита, че между страните е бил сключен в устна форма през м. април 2010 г. договор, по силата на който ответникът, като изпълнител, се задължил със свои материали и труд, да създаде /изработи/  родово определени движими вещи – 50 бр. пчелни отводи, които да предаде на ищеца, като възложител, до първата половина на м. юли 2010г. Уговорената крайна цена не е точно установена, но възложителят е заплатил задатък /наречен в разписката „капаро“/ в размер на 2000 лв. и това обстоятелство не рефлектира върху валидността на съглашението.

Въззивният съд счита, че обясненията на самия ищец влизат в противоречие с изложените в исковата молба от него обстоятелства. В нея твърди, че задължението на ответника е било простото предаване на вещите, но от обясненията му е видно, че преди м. 04.2010г. той е знаел, че ищецът сам произвежда отводки, самият той е бил поръчал и закупил предходната година такива от него, а последният, в качеството си на производител, е извършил по-късно и инспекция  на пчелните семейства. От своя страна свидетелите У. и М., в чиято обективност и безпристрастност съдът няма причини да се съмнява, заявяват, че ответникът дълго време се занимава с производство и продажба на пчелни отводки, които сам изработва по заявки на различни лица, на които, след изтичане на технологичния период за създаването на отводките, ги предава срещу определена цена. Безсъмнено се установява, че договор с такъв предмет е бил сключван с ищеца и през 2009г., по изпълнението на който не се спори. Що се отнася до показанията на свидетеля, ангажиран от ищеца – В.Р., те могат да бъдат взети предвид единствено във връзка с факта на плащането на задатъка, тъй като свидетелят няма лична и непосредствено възприета информация относно дейността на ответника, конкретните уговорки и облигационни взаимоотношения между страните.

Всичко това дава основание на съда да приеме еднозначно, че правоотношенията между страните следва да се разглеждат и разрешават на плоскостта на договора за изработка, тъй като е констатирано наличието на всички белези, дефиниращи ги като такъв.Това позволява от своя страна да се отграничат тези права и задължения, които са от значение за преценката на основателността на иска.

По начало договорът за изработка е двустранен, комутативен и възмезден, /както и договорът за покупко-продажба/,  но за разлика от него той е каузален и престационен. Задължението на изпълнителя е да изработи нещо със свои средства и материали, съгласно задача, поставена от възложителя и да престира резултат, отговарящ на определени изисквания.

В случая, при тълкуване както на съдържанието на исковата молба и обясненията на ищеца от една страна, така и на свидетелските показания от друга, е видно, че целта на договора е била да се престира резултат /поради което и крайният срок не е бил категорично фиксиран, и е бил след значителен период от даването на задатъка/, а не просто да се прехвърли правото на собственост. Тоест – проявява се фигурата на договора за изработка, приключващ, закономерно, с предаване на вещта, в който момент възложителят става неин собственик, и това може да се вербализира условно в разписката с думата „доставка“.

Следва да се отбележи, че съдът не приема за доказани изявленията на ищеца, че е дал сумата от 2000 лв. на ответника по негова спешна молба, понеже бил финансово затруднен /тоест – че липсва афишираната кауза за даването им/, тъй като свидетелят Р. заявява, че към момента на даването на сумата ищецът е имал съзнанието и желанието срещу нея да получи пчелни отводки.

При това положение се установява, че ответникът е изпълнил своето главно задължение в рамките на уговорения срок – около края на м. юни - началото на м. юли 2010г. Установява се и че след започването на процеса по производството им, възложителят-ищец е отправил изявление към изпълнителя-ответник, че се отказва от поръчката. Въззивният състав приема този факт за доказан, тъй като той се потвърждава от трима различни свидетели, двама от които са без лични отношения с ответника, но отблизо запознати с работата му, всеки от тях има трайни, непосредствени впечатления, и макар частично да възпроизвеждат чуто от самия ответник, това е станало още към момента на настъпване на събитието. Освен това по-нататъшното поведение и действия на ответника във връзка с произведените по поръчката на ищеца отводки индиректно също потвърждават дезинтересирането на ищеца от изпълнението й.

В светлината на изложеното дотук се налага изводът, че ответникът-изпълнител е бил изправна страна по договора, изпълнил е в уговорения срок и обем възложеното, и е бил готов да престира резултата. Страните биха могли по общо съгласие да прекратят действието на договора преди започване на изпълнението, но както вече бе посочено, ищецът се е отказал от отводките когато те вече са били произведени /или поне – започнати/. Това поражда, наред с правото му да получи вещите и неговото насрещно главно задължение – да заплати цената им. Тъй като не се установи по недвусмислен начин как страните са уговорили предаването на резултата – като носимо или като търсимо задължение, съдът приема, че то е следвало да се извърши при изпълнителя. Установи се, че ищецът не е отишъл да получи отводките, макар да е бил поканен да го стори. Дори да се счете, че задължение на ответника е било да транспортира произведените пчелни отводки, но не го е сторил, това му поведение не представлява договорно неизпълнение, доколкото се установи, че възложителят е направил отказ да получи вещите.

Ако се приеме за недоказано обстоятелството, че ищецът се е отказвал от поръчката, то е безспорно, че той не е поискал реално изпълнение чрез предаване, макар произведените отводки да са били налице в рамките на уговорения срок. Липсват доказателства да е отправял покана към длъжника, да е изразявал готовност да приеме резултата като сам престира насрещното си парично задължение и да е получил отказ от него. Въведените твърдения, че многократно е търсил ответника, но не го е открил, са голословни и неподкрепени с убедителни доказателства. Свидетелските показания на свидетеля Р. в тази насока са изолирани, недостатъчно плътни, неконкретни, и изобщо не могат да се отправят към конкретен момент, който да ги свърже именно със спорното правоотношение, поради което съдът не ги цени.

В обобщение – след като възложителят е отказал да приеме изработения резултат, по причини за които отговаря, то той не разполага с привилегията да иска разваляне на договора по реда на чл. 87 ал 2 от ЗЗД. Законодателят не е регламентирал това потестативно право да обслужва интереса на неизправната страна. Последната не може да ползва този ред най-малкото понеже за изправната страна може да не е отпаднала необходимостта от изпълнение, макар и забавено, а нейната закрила е приоритетна за нормотвореца. В настоящия спор не са доказани непререкаемо забава или пълно неизпълнение от страна на изпълнителя, които да са направили безполезно изпълнението. Обратно – неизправното поведение на възложителя е осуетило изпълнението /предаването на отводките/, направило го е и невъзможно в по-късен момент, поради естественото погиване на вещите с оглед специфичните им характеристики.

Това активира механизма за защита, осигурен чрез правната фигура на задатъка. Най-общо функциите му са да потвърди сключването на договора, да гарантира изпълнението на задълженията на страните и да обезщети изправната страна за вредите при неизпълнение на задължението на другата. Наличието на тази уговорка представлява улеснение, спестяващо извършването на процедурата по разваляне на двустранен договор, реституиране на положенеито и търсене на обезщетение.

Правото да се обезщети чрез задатъка е предвидено от закона също само за изправната страна, която в случая е изпълнителят, който го е получил. Така за него съществува признато му от правната норма право да задържи задатъка в размер на 2000 лв. /дори, евентуално – да претендира действителните си вреди, ако са по-големи от размера на получения задатък, но ответникът не се е ползвал от тази възможност./

Ищецът, от своя страна, би имал право не само да търси връщане на задатъка, но и да го претендира в двоен размер /за обезщетяване на вредите от неизпълнението, от което той също не се е възползвал/, само ако бе доказал, че е изправната по договора страна. Той не проведе успешно главно и пряко доказване на тези положителни факти, от наличието на които би извлякъл изгодните за себе си правни последици, поради което искът му се явява недоказан, оттам – и неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен.

Неоснователността на главния иск обуславя неоснователността, поради което и отхвърлянето на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане.

Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава  следва да не се уважава, а решението на СлРС да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззиваемата страна, която следва да понесе своите, както са направени, и заплати на въззивника такива в размер на 500 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                             

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 903/04.12.2015г. по гр.д. № 1518/15г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА Т.Н.Д. да заплати на И.Н.К. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 500 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         

 

 

ЧЛЕНОВЕ: