Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №29

 

гр. Сливен, 11.03.2016г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на девети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:

               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:       МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:    СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

                                                                

при секретаря П.С., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №54 по описа за 2016год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №929/14.12.2015г. по гр.д.№2566/2015г. на Сливенски районен съд, с което е осъдена МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен да заплати на П.Д.Д. на основание чл.220, ал.1 от КТ и т.VІ от трудов договор №63/01.06.2010г. сумата от 7500лв., представляваща обезщетение за неспазен от дружеството – работодател срок на предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение между страните, сторено със Заповед №09/09.02.2015г., ведно със законната лихва, считано от 10.07.2015г. до окончателното й изплащане; отхвърлен е като неоснователен предявеният от П.Д.Д. против МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на 256лв. върху главницата от 7500лв. за периода от 01.03.2015г до 01.07.2015г. С решението са присъдени разноски на двете страни съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковите претенции и работодателят е осъден да заплати съответна държавна такса и разноски за вещо лице в полза на бюджета на съдебната власт.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен чрез пълномощник адв.Д. и с нея се обжалва посоченото решение в неговата осъдителна част относно иска по чл.220 от КТ над размера от 2500лв.

В жалбата си въззивникът посочва, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е неправилно и незаконосъобразно. Посочва, че не спори относно дължимостта на обезщетение по чл.220 от КТ за неспазен срок на предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца – въззиваемия Д., но счита, че същото е в еднократния размер на трудовото възнаграждение на ищеца, като районният съд неправилно е приел, че това е трикратния размер на възнаграждението. Намира за неправилен извода на районния съд, че с допълнителното споразумение на практика не е променен срока на предизвестие, договорен с първоначалния трудов договор. Посочва, че с т.8 от допълнителното споразумение №16/24.04.2013г. е отменен изцяло т.VІ от трудовия договор и реално се определя различен срок на предизвестието за двете страни – 3 месеца за работника, а за работодателя при липса на изрично посочва е срокът по чл.326, ал.2 от КТ – 30 дни. Поради това счита, че дължимото в случая обезщетение по чл.220 от КТ е едно брутно месечно възнаграждение, т.е. 2500лв. От друга страна посочва, че дори да се приеме, че договореното в т.8 от допълнителното споразумение от 24.04.2013г. е в противоречие с чл.66, ал.1, т.6 от КТ и като такова е недействително на основание чл.74, ал.4, вр. с ал.1 от КТ, то вместо тази разпоредба следва да се приложи императивната правна норма – чл.326, ал.2 от КТ, предвиждаща 30-дневен срок на предизвестието, т.е. работодателят дължи обезщетение в размер на едно БТВ – 2500лв. Намира за неправилни изводите на районния съд за приложимост в случая на индивидуалния трудов договор, към който разпоредбата на чл.74, ал.4 от КТ не препраща. С оглед изложено, въззивникът моли въззивния съд да отмени обжалваното първоинстанционно решение в неговата осъдителна част по иска по чл.220 от КТ над размера от 2500лв. и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли иска над размера от 2500лв. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от насрещната страна – ищеца  в първоинстанционното производство П.Д.Д., чрез пълномощника си адв. С.П., който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и обосновано, кореспондиращо със събраните по делото доказателства. Посочва, че районният съд е направил пълен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, довел до правилни фактически констатации и законосъобразни правни изводи. Посочва, че дори и да се приеме, че с допълнителното споразумение е договорено нещо различно от основния договор, то тази клауза е нищожна, поради противоречието й с чл.66, ал.1, т.6 от КТ. Не споделя виждането на въззивника, че в този случай следва да се приложи разпоредбата на чл.326, ал.2 от КТ, тъй като в основния договор има изрично уговорка относно срока на предизвестието, която изключва приложението на посочената разпоредба. Поради това моли съда да потвърди атакуваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото пред настоящата инстанция разноски.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивникът МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен, редовно призован, се представлява от представител по пълномощие адв.М.Д., който поддържа изцяло подадената въззивна жалба и моли за уважаването й. Посочва, че атакуваното решение в обжалваните му части е неправилно и незаконосъобразно и моли въззивният съд да го отмени и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли иска по чл.220 от КТ над размера от 2500лв., като неоснователен. Посочва, че с клаузата в допълнителното споразумение се отменя уговорката в първоначалния трудов договор за тримесечно предизвестие за двете страни и се въвежда три месечен срок само за работника. Дори и да се приеме, че клаузата е недействителна, съгласно разпоредбите на чл.66 от КТ, то следва да се приложи императивната правна норма относно едномесечен срок на предизвестието и за двете страни.

В с.з. въззиваемият П.Д.Д., редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник – адв.С.П., който оспорва въззивната жалба, намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Поддържа съображенията, изложени в отговора на въззивната жалба. Претендира разноски пред настоящата инстанция.

 

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че решението в обжалваната част е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

По съществото на спора въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от П.Д.Д. против МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 7500лв., с правно основание чл.220, ал.1 от КТ, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба и акцесорен иск за заплащане на обезщетение за забава върху главницата от 7500лв. за периода от 01.03.2015г. до 01.07.2015г. в размер на 256лв. с правно основание чл.86 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

По смисъла на чл. 220, ал.1 от КТ страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. По силата на  чл. 66, ал.1, т.6 от КТ страните трябва да уговорят еднакъв срок на предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение.

Безспорно от надлежно събраните от районния съд писмени доказателства се установява наличието на трудово правоотношение между страните, прекратено със заповед на работодателя №09/09.02.2015г., на основание чл.328, ал.1, т.2 от КТ, считано от 09.02.2015г., без да е отправено преди това и съответно да е спазено предизвестие. Това обстоятелство е безспорно между страните. Между страните не се спори и относно факта, че работодателят не е заплатил обезщетение за неспазения срок на предизвестие на ищеца.

Спорът между страните е относно срока на предизвестието. Твърдението на ищеца е за тримесечен срок на предизвестие, нарочно уговорен от страните с трудовия договор, а твърдението на ответника е за 30-дневен срок на предизвестието.  

Въззивният съд споделя изцяло правните изводи на първоинстанционния съд относно приетия от него тримесечен срок на предизвестие за прекратяване на трудовите правоотношения между страните.

Съгласно разпоредбата на чл.326, ал.2 от КТ срокът на предизвестието при прекратяване на безсрочен трудов договор е 30 дни, доколкото страните не са уговорили по-дълъг срок, но не повече от три месеца.

В случая, с трудовия договор от 01.06.2010г. страните в т.VІ са уговорили 3-месечен срок на предизвестие за прекратяване на трудовия договор, като по този начин са се възползвали от възможността, дадена им от цитираната законова норма в установените от нея граници.

С допълнителното споразумение от 24.04.2013г. към трудовия договор, с което е променено мястото на работа и основното трудово възнаграждение на работника – ищеца, в т.8 е посочен срок за прекратяване на трудовия договор „от страна на работника“ 3 месеца. Съдът споделя изводите на районния съд, че на практика с тази разпоредба не се променя нищо от вече уговореното по отношение на срока на предизвестие, уговорен с трудовия договор, като с оглед императивната разпоредба на чл.66, ал.1, т.6 от КТ е без смисъл и правен резултат изрично вкараното уточнение „за работника“, тъй като срокът не може да е различен за двете страни по трудовото правоотношение и той изрично вече е определен на същия 3-месеченен срок с трудовия договор.

Абсолютно неоснователни са твърденията на въззивника, че по този начин се коригира т.VІ от трудовия договор, тъй като с изричното включване на израза „за работника“, срокът на предизвестието за работодателя вече се променял и той ставал 30-дневен, съгл. чл.326, ал.2 от КТ. Такова отбелязване в споразумението категорично няма. Както бе посочено, налице е императивна забрана за уговарянето на различен за двете страни срок на предизвестие, а и съдът не намира, че с редакцията на т.8 от допълнителното споразумение е целена и извършена предоговорка относно изначално уговорения между страните срок на предизвестието, важащ по силата на закона /чл.66, ал.1, т.6 от КТ/ и за двете страни, т.е. не е налице изменение на уговорката на т.VІ от трудовия договор.

Дори и хипотетично да се приеме, че волята на страните с т.8 от допълнителното споразумение е била да се уговори различен срок на предизвестието при прекратяване на трудовото правоотношение между страните, различен за двете страни, то съгласно разпоредбата на чл.74, ал.4, вр. с чл.66, ал.1, т.6 от КТ, то тази клауза би била недействителна и като такава не следва да се прилага. Настоящия състав споделя напълно извода на районния съд, че в този случай е приложима напълно действителната уговорка между страните по т.VІ от трудовия договор от 01.06.2010г., а не общото правило на чл.326, ал.2, предл. първо от КТ, което безспорно би приложимо при недействителност на уговорката в основния трудов договор, респ. при липсата на такава, в каквато хипотеза в случая обаче не сме поставени.

С оглед изложеното, съдът е мотивиран и приема, че срокът на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, което работодателят безспорно не е спазил, е 3 месеца, съгласно т.VІ от трудов договор №63/01.06.2010г. С оглед разпоредбата на чл.220, ал.1 от КТ, дължимото в случая обезщетение е в размер на брутното трудово възнаграждение на работника за неспазения срок на предизвестието – 3 месеца, а видно от заключението на изслушаната и кредитирана от районния съд съдебно-счетоводна експертиза този размер е 7527,99лв.

Следователно искът на П.Д.Д. по чл.220, ал.1 от КТ е основателен в пълния претендиран размер от 7500лв., с оглед диспозитивното начало на процеса и липсата на изменение на исковата претенция.

На основание чл.86, ал.1 от ЗЗД върху главницата от 7500лв. се дължи обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба.

Като е достигнал до същите правни изводи районният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден в обжалваната му част.

Решението на Сливенски районен съд в частта, с която акцесорната искова претенция по чл.86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на 256лв. за периода от 01.03.2015г. до 01.07.2015г. върху главницата от 7500лв. е отхвърлена като неоснователна, е влязло в сила, поради необжалването му.

С оглед изхода на процеса, районният съд правилно е присъдил на страните направените от тях разноски, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковите претенции, както и правилно е осъдил работодателя - ответник да заплати по сметка на съда дължимата държавна такса върху уважения иск и съответна част от платеното от съда възнаграждение на вещото лице /чл.78, ал.6 от ГПК/. 

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемия направените от него разноски в доказания размер от 1680лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                 Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №929/14.12.2015г., постановено по гр.д. №2566/2015г. по описа на Сливенски районен съд в обжалваните части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, ЕИК 119624388, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.“Д. П.“ №* да заплати на П.Д.Д. с ЕГН ********** *** сумата от 1680лв., представляваща направени във въззивното производство разноски.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок, считано от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 ГПК.

 

 

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

 

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                 2.