Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

гр. Сливен, 02.03.2016г.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на втори март  през две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                           СТЕФКА МИХАЙЛОВА    

при участието на прокурора ………и при секретаря Р.Г. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 57    по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение №  8/ 08.01. 2016г. по гр. дело № 3560/2015г. на Сливенския районен съд, с което е осъден на основание на чл. 288 ал.12 от КЗ А.Н.А.  ЕГН ********** *** да заплати на Гаранционен фонд гр. С. ул. „ Гр. И.” №* сума в размер на 897,48 лева, представляваща изплатено застрахователно обезщетение на увредено лице, вследствие причинени му от ответника имуществени вреди при ПТП, ведно със законната лихва, считано от 06.10. 2015г. до окончателното изплащане и осъден ответника да заплати на ищеца направените по делото разноски.

Подадена е въззивна жалба от ответника, чрез неговия процесуален представител, в която се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно и ответника не дължи заплащане на претендираната сума. Основното възражение, инвокирано в жалбата, е, че ответника се е позовал на изтекла погасителна давност, но съдът не е уважил това възражение. Позовава се на разпоредбата на чл. 111 б „б” от ЗЗД. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което да бъде отхвърлена претенцията.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба в който се твърди, че тя е неоснователна. Съдът правилно е приел, че вземането на гаранционния фонд не е погасено по давност.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания, а въззивникът е претендирал разноски пред двете инстанции.

В с.з. за въззивника се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

В с.з. за въззиваемата страна се явява представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на иска.

За Гаранционния фонд /ГФ/ възниква задължение да изплаща обезщетения за неимуществени и имуществени вреди по застраховки "Гражданска отговорност" в случаите, при които пътнотранспортното произшествие е настъпило на територията на Република България или на друга държава-членка на ЕС, причинено е от МПС, което обичайно се намира на територията на Българея и виновният водач няма сключена задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. След изплащане на обезщетение по чл. 288, ал.1 от КЗ ГФ встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното.  Именно такъв е и настоящият случай. Съображенията на районния съд по отношение квалификацията на претенцията напълно се споделят и от настоящата инстанция.

Единственото оплакване, съдържащо се в жалбата, е свързано с обстоятелството, че първоинстанционният съд не е уважил възражението за изтекла погасителна давност. Съдът обаче е изложил съображения, които се споделят и от настоящата инстанция.

В практиката си ВКС трайно приема, че разпоредбата на чл. 91 от Закона за застраховането (отм.), регламентира правото на ГФ да встъпи в правата на третото увредено от ПТП лице, на което е изплатил съответното обезщетение, срещу прекия причинител на щетата. Това право е аналогично на регресното право на суброгиралия се застраховател, като то произтича от самия закон. След като исковата претенция, основана на чл. 91 ЗЗ (отм.) не е породена от застрахователно правоотношение, то по отношение на продължителността на погасителната давност е приложима разпоредбата на чл. 110 ЗЗД. Именно с оглед основанието на регресния иск на ГФ, следва да се приеме, че плащането на обезщетението е началният момент, от който започва да тече 5-годишният давностен срок, а не от настъпването на увреждането. / Решение № 15 от 4.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 326/2010 г., II т. о/. Правилно първостепенният съд се е позовал на задължителните указания на т.14 от Постановление на Пленума на ВС № 7 от 04.10.1978 г., в която е прието, че по отношение на регресните искове на застрахователя, респективно на Гаранционния фонд в разглеждания случай, се прилага общата петгодишна по чл. 110 ЗЗД, чийто начален момент е изплащането на застрахователно обезщетение на правоимащите лица. 

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъждани в размер на сумата от 300 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

Ръководен от гореизложеното съдът

Р     Е     Ш     И  :

          ПОТВЪРЖДАВА решение  №8/08.01.2016г. по гр. дело № 3560/2015г на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА А.Н.А.  ЕГН ********** *** да заплати на Гаранционен фонд гр. София ул. „ Гр. Игнатиев” №2 сумата от 300 /триста/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

         Решението не подлежи на обжалване.

                                                                                     

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: