Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №30

 

гр. Сливен, 11.03.2016г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на девети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:         

     

ПРЕДСЕДАТЕЛ:     МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:  СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

                                                                

при секретаря П.С., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №65 по описа за 2016 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №13/11.01.2016г. по гр.д.№2695/2015г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Д.С.Х. против Т.В.К. положителен установителен иск по чл.422 от ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, за които е издадена заповед по чл.417 от ГПК за изпълнение на парично задължение №2893/20.11.2014г. по ч.гр.д.№4387/2014г. по описа на СлРС, а именно сумата от 6500лв. – главница по запис на заповед, издаден на 07.05.2012г. в гр.Сливен, с падеж 07.12.2012г., както и сумата 130лв. – разноски по делото и на ответника са присъдени разноски в размер на 650лв.

            Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство Д.С.Х., като се обжалва първоинстанционното решение изцяло.

Във въззивната си жалба въззивникът твърди, че атакуваното първоинстанционно решение е изцяло неправилно и необосновано. Посочва, че районният съд не е ценил годни доказателства, относими към отношенията между страните и установяващи исковата претенция, а се е позовал на съдебна практика не в смисъла на установените в процеса отношения между страните. На първо място посочва, че искът е основателен на база менителничния ефект, който е редовен от външна страна. От друга страна посочва, че ответникът е направил не общо възражение, а конкретно правоизключващо възражение за издаване на записа на заповед като гаранция на стоков кредит, което обаче не успял да докаже с годни доказателства. Счита, че щом ответникът не е успял да докаже своите възражения, то са ирелевантни твърденията на ищеца за относимото каузално отношение и връзката му с ефекта. Неправилно районният съд е възложил само на него доказателствената тежест за твърдяното от него каузално отношение без оглед и независимо от инвокираната от ответника кауза. Съдът не е взел становище и не е направил изводи относно възраженията на ответника. От друга страна посочва, че той е установил наличието на договор за заем, противно на извода на районния съд, тъй като записа на заповед без да бъде ценен като ценна книга  имал характера на обикновена разписка, материализираща определено задължение, страните, вида, размера и изискуемостта му. По този начин намира записа на заповед като годен писмен документ за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000лв. Дерогирането на менителничния ефект не лишава ценната книга в процесуален аспект от функцията на писмен документ, който материализира и доказва права. С гласните доказателства въззивникът посочва, че е доказал предаването на сумата. Ответникът от своя страна не доказал твърдяната от него различна каузална връзка. С оглед изложеното счита, че предявеният от него иск е основателен и доказан, поради което моли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение  като неправилно и необосновано и да постанови ново, с което да уважи изцяло предявения иск като признае дължимостта на сумата от 6500лв. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ответника в първоинстанционното производство Т.В.К.  чрез пълномощник адв. Ч.. С отговора се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемият намира постановеното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски. Развива подробни съображения относно неоснователността на въззивната жалба. Посочва, че с ангажираните от него гласни доказателства, допустими, с оглед твърдението за наличие на преддоговорни отношения, е установено твърдяното от него каузално отношение и целта записа на заповед да служи като гаранция за чужди и бъдещи задължения, а не на такива между ищеца и ответника.

С въззивната жалба и с отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

            В с.з., въззивникът Д.С.Х., редовно призован, не се явява. Представлява се от пълномощник адв. Д.Н.Д., който поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея съображения. Моли съда да отмени първоинстанционното решение изцяло и да постанови ново, с което уважи изцяло предявения иск. Посочва, че менителничният ефект не се дерогира от обстоятелството дали е свързан или не с определени каузални отношения, след като каузалното отношение не е доказано и не е установена връзката му със задълженията по записа на заповед. В случая двете страни са въвели функционална обвързаност на ценната книга и определени, но различни по материалната си същност правоотношения, като нито една от страните не е установила как влияе тази връзка върху ефекта. В този случай, счита, че остава задължението по ефекта, който е завършена едностранна сделка. 

В с.з. въззиваемият Т.В.К., редовно призован не се явява, представлява се от пълномощник – адв. Х.Ч., която оспорва въззивната жалба и поддържа подадения отговор. Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски.  

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния и въззивния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно и ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното решение са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявен положителен установителен иск за установяване дължимостта на вземане по Запис на заповед, издаден на 07.05.2012г., за което вземане на ищеца Д.С.Х. е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, срещу която длъжникът – ответник Т.В.К. е възразил в законоустановения срок, намиращ правното си основание в чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК. Твърдението на ищеца, направено с исковата молба, е за наличие на договор за паричен заем в размер на 6500лв., за обезпечаване на който е издаден въпросния запис на заповед.

Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК против длъжника. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.

Тъй като в случая се цели установяване съществуването на вземане, обективирано в запис на заповед, представляващ от една страна абстрактна сделка, а от друга – частен писмен документ, вид ценна книга, то съдът трябва да направи проверка дали са спазени изискванията на закона относно формалните реквизити на записа на заповед, т.е редовността му от външна страна, но и трябва да обсъди всички наведени доводи за недължимост на оспорената от длъжника в заповедното производство сума.

На първо място, при извършване на проверка относно наличието на формалните реквизити на записа на заповед, които са съществено условие за неговата действителност, съдът констатира, че същият е редовен от външна страна, т.е. налице са всички изискуеми съгл. разпоредбата на чл.535 от ТЗ реквизити. Ответникът – длъжник /издател/ е оспорил само отбелязаното място на издаване на записа на заповед, но съда не намира за основателни направените с отговора на исковата молба възражения. В записа на заповед изрично е посочено място на издаване на записа, а освен това липсата на този реквизит не прави менителничния ефект нищожен, като се прилагат разпоредбите на чл.536, ал.3, съответно ал.4 от ТЗ, но в случая не сме изправени пред такава хипотеза, тъй като мястото на издаване е посочено изрично в текста на документа, независимо, че е с печатен шрифт, а не ръкописно. Освен това, заверката на подписа на издателя /от кмета на с.Панаретовци/, която не е измежду задължителните реквизити на записа на заповед, не променя отразеното в заповедта място на издаване.

На следващо място, с оглед самото твърдение на ищеца в исковата молба за наличие на каузално отношение между него и издателя, обезпечено със записа на заповед, съдът следва да извърши проверка на фактите и обстоятелствата, свързани със съществуването на вземането по самата каузална сделка, респ. с изпълнението или неизпълнението на задълженията по нея. Абстрактният характер на записа на заповед не дава основание той да се разглежда откъснато от каузалното отношение между страните в случай, че се твърди такова. Когато страните по менителничната сделка съвпадат с тези по каузалната, възраженията, произтичащи от каузалната сделка, представляват лични възражения срещу носителя на менителничното право. Поради това издателят на запис на заповед има право да релевира спрямо поемателя възражения, основани на каузалните отношения с него. При възникнал спор между издателя и поемателя е необходимо да се установи каузалното правоотношение, респективно съществуването на оспореното вземане, което записът на заповед обезпечава. В тази връзка след проверка редовността на записа на заповед от формална страна, съдът по същество проверява фактите и обстоятелствата, свързани с изпълнението на задълженията по каузалната сделка, съответно дали вземането съществува или не. В тази насока е задължителната практика на ВКС, отразена изрично и в ТР №4/2013г. на ОСГТК /т.17/, съобразена изцяло от районния съд.

В случая ищецът изрично е заявил наличие на договор за заем в размер на 6500лв. между него и ответника, обезпечен именно с процесния запис на заповед. Ответникът с отговора на исковата молба оспорва това твърдение на ищеца, като заявява, че между тях не е налице заемно правоотношение и той не е получавал в заем въпросната сума. Заявява друго каузално отношение и то между други страни /стоков кредит/, като въпросният запис на заповед бил издаден за неговото обезпечаване. В този случай, при наличието на спор относно каузалното отношение, за чието обезпечение е издаден записа на заповед, то ищецът е следвало по безспорен начин с годни доказателствени средства да установи въведеното в предмета на делото заявено с исковата молба каузално отношение – договор за паричен заем. Това му процесуално задължение, при неизпълнение, на което носи своеобразната санкция на доказателствената тежест, районният съд правилно му е указал. Следва да се отбележи, че твърдението с отговора за наличие на друго каузално отношение, въведено от ответника не освобождава ищеца от неговото процесуално задължение, още повече, че ответникът изрично оспорва възникването и съществуването на твърдения договор за заем, за чието обезпечение е издаден записа на заповед.

Ищецът – въззивникът изрично посочва, че не разполага с писмен документ относно твърдения договор и правилно първоинстанционният съд не е кредитирал показанията на свид.Я.Х. – съпруга на ищеца в тази насока, с оглед забраната на чл.164, ал.1, т.3, предл. второ от ГПК. Поради заинтересоваността на свидетеля съдът не приема, че от показанията се установява поне предаването на паричната сума, извън посоченото, че не могат да служат като доказателство за установяване на самия договор – предаването на сумата срещу задължението за нейното връщане, т.е. заемното правоотношение. В тази връзка следва да се посочи, че съдът не приема довода на въззивника, че самият запис на заповед е писменият документ, който установява твърдения договор за заем. Извън задължителните реквизити на ценна книга, този документ не съдържа абсолютно никакво отразяване, посочване на каузалните отношения, за чието обезпечаване е издаден и не може да се приеме като документ, отразяващ и доказващ твърдения договор за заем. Сама по себе си ценната книга може да е създадена като обезпечение на най-различни каузални отношения между страните, които в случая не са отразени в нея и с изричното посочване на такова от страна на ищеца, то той следва и да го установи по безспорен начин.

Във връзка със заявеното с отговора на исковата молба от ответника различно каузално отношение, следва да се отбележи, че въззивният съд намира същото също за недоказано. Съдът не кредитира показанията на свид.Веселинка Кацарова в тази насока, тъй като тя като съпруга на ответника и евентуално страна по заявеното от него каузално отношение /между нейната фирма и ищеца/, то тя е безспорно заинтересована от изхода на делото. По отношение на показанията на свид.Попов, следва да се посочи, че те не установяват по никакъв начин твърдяното от ответника, тъй като той не е присъствал на въпросните договорки, а само бил чувал и то от ответника за тях, не знае точно за каква сума става дума и за какъв подписан като обезпечение на извършени евентуално зареждания на горива документ става дума.

Тъй като ищецът обаче не е доказал по безспорен начин по пътя на пълното и пряко доказване, с годни доказателствени средства твърдяното от него каузално отношение, за обезпечение на което е съставен процесния запис на заповед, то той следва да понесе своеобразната санкция на тежестта на доказване, като съдът приеме за несъществуващо твърдяното, но неустановено каузално отношение – договор за паричен заем в размер на 6500лв. Поради това предявеният положителен установителен иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да се отхвърли. 

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

Правилно и законосъобразно районният съд е определил дължимите на ответника с оглед изхода на спора и правилото на чл.78, ал.3 от ГПК разноски.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника, като той следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемия направените от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в доказания размер от 600лв.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2, предл. второ от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №13/11.01.2016г. по гр.д.№2695/2015г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. 

 

ОСЪЖДА Д.С.Х. с ЕГН ********** *** да заплати на Т.В.К. *** сумата от 600лв., представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                

                              

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                          

 

                                                                                2.