Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №52

 

гр. Сливен, 19.04.2016г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на тринадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:

               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:       НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

                                                                

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №82 по описа за 2016год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, против Решение №851/19.11.2015г. по гр.д.№361/2015г. на Сливенски районен съд, с което е осъдена МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен да заплати на П.Д.Д., както следва: на основание чл.245, ал.2, пр.1 от КТ сумата от 19888,15лв., представляваща неизплатено допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода от 01.02.2012г. до 31.01.2015г., както и трудово възнаграждение за м.октомври 2014г., като иска е отхвърлен над присъдения до пълния претендиран размер от 21329,99лв., като неоснователен и недоказан; на основание чл.245, ал.2, пр.2 от КТ сумата от 2672,18лв., представляваща мораторна лихва върху неизплатено допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода от 01.02.2012г. до 31.01.2015г., както и трудово възнаграждение за м.октомври 2014г., като иска е отхвърлен над уважения до пълния претендиран размер от 3200лв. С решението е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен против П.Д.Д. насрещен иск с правно основание чл.203, ал.1 от КТ, вр. с чл.55 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3555,28лв., представляваща недължимо изплатено възнаграждение, определено по реда на чл.177 от КТ. С решението са присъдени на страните разноски, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковите претенции и работодателят е осъден да заплати съответна държавна такса и разноски за вещо лице в полза на съдебната власт.

Решението е обжалвано от ответника по първоначалните искове в първоинстанционното производство – МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен в неговите осъдителни части и и относно отхвърлянето на насрещния иск.  

С допълнително решение №55 от 27.01.2016г. по гр.д.№361/2015г. на СлРС на основание чл.250, ал.3 от ГПК е допълнено Решение №851/19.11.2015г. по гр.д.№361/2015г. в частта за присъждане на законна лихва, като е осъден работодателя МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен да заплати на П.Д.Д. законната лихва върху главницата от 19888,15лв., считано от датата на подаване на исковата молба – 02.02.2015г. до окончателното изплащане на главницата. Против това допълнително решение няма подадена въззивна жалба.

В жалбата си дружеството въззивник МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр. чрез адв.М.Д. посочва, че посоченото първоинстанционно решение в неговите обжалвани части е неправилно и незаконосъобразно, постановено при допуснати множество нарушения на процесуалните и материалните правила. На първо място посочва, че въпреки настъпилата преклузия съдът в третото с.з. допуснал и приел като доказателства служебна бележка от МБАЛ „Св. Иван рилски“ и удостоверение, изд. от МБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“ ЕАД. Освен това тези доказателства били в противоречие с удостовереното в приетата вече като доказателство по делото трудова книжка на ищеца Д. и не следвало да се кредитират от съда. Неоснователно районният съд отхвърлил направените своевременно от него доказателствени искания за допускане до разпит на свидетел относно многократното канене П.Д. да представи документ относно намалена работоспособност, както и да задължи ищеца да отговори по реда на чл.176 от ГПК на въпрос в тази насока. На следващо място посочва, че районният съд е дал неправилна квалификация на предявения от него насрещен иск, като го е квалифицирал като такъв по чл.203, ал.1 от КТ, вместо по чл.203, ал.2 от КТ, както е посочил в насрещната си искова молба и изхождайки от изложените в нея фактически основания. На следващо място излага подробни съображения относно неправилно прилагане от районния съд на материалния закон. По отношение на първоначалния главен иск посочва, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.12, ал.5 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Посочва, че лечебното заведение – работодател не е страна по КТД на браншово равнище, поради което в случая се прилагат неговите вътрешни правила за работна заплата, в която е определен сходния характер на работата, длъжността или професията, за да се начисли уговорения процент клас. Намира изводите на районния съд, които цитира, за неправилни и необосновани. Посочва, че съгласно т.10 от Вътрешните правила за работна заплата в МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен сходен характер на работата се зачита за длъжността на ищеца единствено и само работа като лекар-анестезиолог в структура инвазивна кардиология. Такава длъжност ищеца е осъществявал единствено и само при него. В посочените удостоверения е отразено, че ищецът е работил в Клиника по гастроентерология, респ. в Клиника по анестезиология и интензивно лечение, а не в клиника или отделение по инвазивна кардиология, каквото е изискването в правилата за работна заплата. Освен това посочва, че инвазивната кардиология е модерен и нов медицински отрасъл, който се развива в България от около 10 години, а масово е навлязъл преди около 5 години, поради което за ищеца няма дори и теоретична възможност да придобие стаж като лекар-анестезиолог в структура инвазивна кардиология. Поради това намира предявения главен иск за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за неоснователен и недоказан. Неоснователен се явявал и акцесорния иск за заплащане на мораторна лихва. По отношение на иска за заплащане на неизплатена част от трудово възнаграждение за м.октомври 2014г. в размер на 608,67лв., посочва, че пред първа инстанция е представил писмени доказателства за изплащането на тази сума като доплащане към възнаграждението му за  м.януари 2015г. Съдът в нарушение на производствените правила не е приел тези доказателства, но от решението ставало ясно, че съдът ги е обсъдил. По отношение на насрещния иск, въззивникът посочва, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като на първо място  посочва грешната правна квалификация, дадена от районния съд. Счита, че безспорно се установило, че ответника по този насрещен иск е ползвал 41 работни дни отпуск над определения в индивидуалния трудов договор. За ползването на тези дни той е представил решение на ТЕЛК за призната 53% намалена работоспособност, със срок на инвалидизацията до 01.06.2010г. Последващо решение за продължен срок на инвализизацията не е представил, въпреки многократните покани за това. В съдебно заседание Д. заявил, че последващо решение на ТЕЛК няма. Поради това счита, че Д. е ползвал посочените 41 работни дни платен годишен отпуск неправомерно, съответно неправомерно е получил възнаграждение при ползването му в общ размер от 3555,28лв. за периода 2010г. – 2014г. поради това счита, че е налице неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.55, ал.1 от ЗЗД в хипотезата получено без основание. С оглед изложеното въззивникът моли въззивният съд да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли предявените против него първоначални искове изцяло и да уважи предявения от него насрещен иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции.  

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от насрещната страна – ищеца  в първоинстанционното производство П.Д.Д., чрез пълномощника си адв. С.П., който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и обосновано, кореспондиращо със събраните по делото доказателства. От събраните по делото доказателства се установила твърдяната от него фактическа обстановка. Въз основа на доказателствата правилно районният съд приел, че тъй като през целия си стаж е работил като лекар-анестезиолог има право на допълнително възнаграждение за прослужено време и професионален опит в присъдения размер, установен с помощта на вещо лице. Обсъжда събраните в тази насока писмени доказателства и оборва с контрааргументи възраженията, изложени във въззивната жалба. По отношение на искането за присъждане на допълнителната част от възнаграждението за м.октомври 2014г. посочва, че ответникът е този, който е следвало да установи по безспорен начин заплащането му, което той не е сторил и иска и в тази част е основателен и доказан. Ангажираните от работодателя писмени доказателства в тази насока не установявали заплащането на това възнаграждение, тъй като се отнасят за платени суми за друг период – м.01 и 02. 2015г.  По отношение на насрещния иск посочва, че изводите на съда са правилни и законосъобразни. Посочва, че не е причинил вреда по небрежност при и по повод изпълняваната работа. Посочва, че той не носи отговорност, че работодателят му е разрешавал по-дълъг отпуск от уговорения с трудовия договор и добросъвестно полученото от служителя не подлежи на възстановяване. Работодателят е знаел, че решението на ТЕЛК е със срок до 01.06.2010г. – сключване на трудовия договор и в самия договор не бил уговорен отпуск по чл.319 от КТ. По какви причини работодателят е разрешавал по-дълъг отпуск от уговорения не било основание да се търси отговорност за вреди, тъй като той е бил добросъвестен. От друга страна посочва, че не е налице и хипотезата за умишлено причинена вреда, както и такава в резултат на престъпление или че същата е получена не при и по повод на извършваната работа. Освен това имуществената отговорност на работника е ограничена до едномесечно трудово възнаграждение. Посочва, че ако съдът евентуално не възприеме тези доводи, то той е направил възражение за прихващане с отговора на насрещния иск, което поддържа и моли въззивният съд да уважи. С оглед изложеното моли въззивния съд да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните му части като правилно и законосъобразно.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба са направени искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на производството, по които съдът се е произнесъл с нарочно определение по реда на чл.267, ал.1 от ГПК, като е уважил част от направените искания.

В с.з., въззивникът МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен, редовно призован, се представлява от представител по пълномощие адв.М.Д., който поддържа изцяло подадената въззивна жалба и моли за уважаването й. Посочва, че атакуваното решение в обжалваните му части е неправилно и незаконосъобразно и моли въззивният съд да го отмени и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли исковете за заплащане на допълнително възнаграждение за прослужено време и професионален опит, за неизплатена част от трудово възнаграждение за м.10.2014г. и акцесорния иск за заплащане на мораторна лихва и за уважи в пълния претендиран размер предявения от него насрещен иск за реализиране на пълна имуществена отговорност на работника за умишлено причинена вреда. Излага подробни съображения в представена писмена защита. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемият П.Д.Д., редовно призован, се явява лично и с представител по пълномощие адв.С.П. ***, който оспорва въззивната жалба, намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Поддържа съображенията, изложени в отговора на въззивната жалба. Претендира разноски пред настоящата инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо в обжалваните части.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че решението в обжалваните части е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Същата следва да се допълни с обстоятелствата, установени пред настоящата въззивна инстанция, с оглед допуснатите и събрани във въззивната фаза на производството доказателствени средства, както следва:

През м.октомври 2014г. д-р П.Д. е отработил 19 раб. дни и е ползвал 4 раб. дни платен отпуск, като му е начислено БТВ в размер на 3274,08лв., от която е удържана сумата от 621,40лв. за ДОО, ЗО и ДОД. Нетната сума за получаване за м.октомври е 2652,68лв., от която чрез он-лайн банкиране е платена сумата от 2044,01лв., като е останала сума за получаване в размер на 608,67лв. Твърдението на дружеството въззивник, направено и пред вещото лице е за заплащането на остатъка „на ръка“ чрез РКО от 27.02.2015г. В РКО от 27.02.2015г. е отразено плащане на сума в размер на 682лв. като „доплащане м.01“. Ордера е подписан от броил сумата и получил сумата.

От отговорите на въззиваемия д-р Д. по реда на чл.176 от ГПК на поставени му от въззивника въпроси, допуснати от въззивния съд, се установява следното: Трябвало да започне работа в ответната болница на 15 май 2010г., но с оглед необходимостта да се снабди с определени документи и да се уредят отношенията с касата, започнал работа на 1 юни 2010г. Въпросното решение на ТЕЛК представил на работодателя предварително, като същото не е било с изтекъл срок. В периода, докато работил при ответника, не му било искано друго решение на ТЕЛК, а едва след прекратяване на трудовото правоотношение и след завеждане на исковата молба, ответникът започнал да иска решение на ТЕЛК.

По съществото на спора въззивният състав СПОДЕЛЯ ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от П.Д.Д. против МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на неизплатено допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 20721,32лв., неизплатена част от трудово възнаграждение за положен през м.октомври 2014г. труд в размер на 608,67лв., с правно основание чл.128, вр. с чл.242 от КТ, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба и акцесорен иск за заплащане на обезщетение за забава върху посочените главници за периода от изискуемостта на всяко отделно задължение за заплащане на трудово възнаграждение до подаване на исковата молба в общ размер от 3200лв. с правно основание чл.245, ал.2 от КТ, вр. с чл.86 от ЗЗД.

В срока по чл.211, ал.1, вр. с чл.131 от ГПК ответникът по първоначалните искове МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен е предявил насрещен иск, приет за съвместно разглеждане от първоинстанционния съд, против П.Д.Д. за заплащане на обезщетение за умишлено причинени вреди от непредставяне на решение на ТЕЛК за продължена инвалидизация в размер на 3555,28лв., определено на база възнаграждение при ползване на платен годишен отпуск за 41 раб. дни, определено по реда на чл.177 от КТ, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното му заплащане, с правна квалификация, направена от въззивния съд – чл. 203, ал.2, предл. първо от КТ.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените от работника първоначални искове.

По отношение на правната квалификация на насрещния иск и дадените указания относно подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест, въззивният съд, с оглед възраженията във въззивната жалба, е дал правна квалификация и надлежни указания на въззивника – ищец по насрещния иск с нарочно определение от з.з. от 08.03.2016г., връчено на страните.

І. По първоначалните искове, предявени от П.Д.Д. против МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен:

Главната искова претенция е за заплащане на неизплатено допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 20721,32лв. и неизплатена част от трудово възнаграждение за положен през м.октомври 2014г. труд в размер на 608,67лв., с правно основание чл.128, вр. с чл.242 от КТ.

Безспорно, от надлежно събраните от районния съд писмени доказателства, се установява наличието на трудово правоотношение между страните, възникнало въз основа на сключен на 01.06.2010г. трудов договор, прекратено със заповед на работодателя №09/09.02.2015г., считано от 09.02.2015г. Това обстоятелство е безспорно между страните.

Допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален опит съгласно разпоредбата на чл. 12 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в сила от 01.07.2007г./ се заплаща в процент върху основната заплата, определена с индивидуалния трудов договор. Това трудово възнаграждение, по смисъла на чл. 6, ал. 1 от същата Наредба, има задължителен и постоянен характер и трябва да се заплаща винаги, когато са налице законоустановените условия за получаването му. По силата на чл. 66, т. 7 от КТ това възнаграждение задължително трябва да се уговори от страните в трудовия договор, но липсата на такава клауза, когато са налице основанията за изплащането му не е основание за лишаване на работника от това допълнително възнаграждение. Съгласно ал. 2 и ал. 4 от Наредбата за придобит трудов стаж и професионален опит се зачита стажът, признат по реда на Кодекса на труда за времето през което работникът е работил в предприятието, както и трудовият стаж, придобит в друго предприятие по смисъла на § 1 от ДР на КТ на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия. Предвиден е и минимален размер на допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, който е в размер на 0,6 на сто за всяка година придобит трудов стаж. Условията, при които се зачита сходството на професията, съобразно характера на работата спрямо определената длъжност се определят с КТД на браншово равнище или с вътрешните правила за работната заплата в предприятието, съгласно  чл. 12, ал. 5 от НСОРЗ. За уважаването на иска по чл. 12 от Наредбата ищецът следва да докаже, че е изпълнявал при друг работодател длъжност или професия със сходен характер на работата.

Спорът между страните е доколко в случая е налице сходен характер на работата, изпълнявана от ищеца по първоначалните искове при предходни работодатели.

Въззивният съд приема възражението на въззивника, че в случая не е налице приложим КТД на браншово равнище, тъй като ищеца, носещ доказателствената тежест, не е установил такъв. Следователно приложимите в случая правила са тези, приети от работодателя в съответното предприятие, т.е. в случая вътрешните правила за организация на работната заплата в МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен.

В чл.9, т.9 от Вътрешните правила е посочено, че условията, при които се зачита сходния характер на работата, длъжността или професията, се определят от работодателя: за „сходна или със същия характер работа, длъжност или професия“ се зачита придобитият за това време трудов стаж и професионалния опит при друг работодател, когато служителят е извършвал дейност в област или области, които са свързани с функциите и изискванията за заемане на длъжността, определени в длъжностната характеристика за съответната длъжност. Според съда, именно това е приетото от работодателя правило относно зачитане на сходния характер и при спор между страните, съдът следва да го разреши, прилагайки именно това правило.

Следва да се посочи, че в т.10 на чл.9 от Вътрешните правила в табличен вид е направено изброяване на зачитания от работодателя сходен характер на длъжностите по видове, като за лекар – анестезиолог са дадени три отделни графи и изисквания, според мястото на работа: лекар-анестезиолог в ОАИЛ; в операционна зала; в структура по инвазивна кардиология, т.е. налице са различни изисквания спрямо една и съща длъжност – лекар-анестезиолог, според мястото на работа или по-точно отделението, в което работи, като изискването е да е заемал посочената длъжност единствено и само в такова отделение. По отношение на останалите лекарски и други медицински длъжности, изброени в таблицата, подобен подход не е възприет от работодателя. Анализирайки внимателно разпоредбите на т.9 и последващото детайлизиране на сходни длъжности, направено в т.10, въззивният съд намира, че избрания и посочен от работодателя подход по отношение единствено и само на длъжността лекар-анестезиолог в три отделни структури на работодателя, е дискриминационен, ограничаващ изключително правата на лицата, заемащи тези длъжности. Ограничено е правото им на зачитане на придобитите при други предходни работодатели знания, умения и професионален опит именно като лекари-анестезиолози и съответно да бъдат заплатени с нормативно установеното допълнително възнаграждение, при все че безспорно, работодателят използва опита и уменията на лекарите-анестезиолози именно като такива, придобити в практиката им на същата длъжност при предходните работодатели. Целта на законодателя при уреждане на този вид допълнително възнаграждение е именно такава. Освен това законодателят е въвел освен забраната за дискриминационно третиране и изискването за добросъвестно осъществяване на правата и задълженията в трудовото правоотношение, т.е. забрана на злоупотребата с права  - чл.8 от КТ. В случая, съдът намира, че т.10 на чл.9 относно изискванията спрямо лекар-анестезиолог в трите отделни структури на болничното заведение – ответник са в нарушение на чл.8 от КТ и не следва да се зачитат при определяне на сходния характер на длъжността на ищеца за признаване правото му на допълнително възнаграждение за прослужено време и придобит професионален опит при други работодатели. В подкрепа на извода за злоупотреба с права и дискриминационно третиране и е заявеното от самия въззивник във въззивната жалба, че за ищеца няма дори и теоретична възможност да придобие стаж като лекар-анестезиолог в структура инвазивна кардиология /каквото изискване явно напълно тенденциозно е въведено/, защото инвазивната кардиология е модерен и нов медицински отрасъл, който се развива в България от около 10 години, а масово е навлязъл преди около 5 години.

В случая следва да се приложи правилото, прието от самия работодател в чл.9, т.9 от вътрешните правила и цитирано по-горе. За да се приеме, че дадена работа, длъжност или професия има сходен или същия характер с друга, следва натрупаните при нея знания и умения да могат и да е необходимо да се приложат в другата.

От събраните пред районния съд писмени доказателства в тази насока,  съдът намира, че е налице именно по приетия от работодателя в чл.9, т.9 от вътрешните му правила сходство в работата, длъжността, изпълнявана при него и тази, изпълнявана от ищеца като лекар-анестезиолог в УМБАЛ „Царица Йоанна“ – ИСУЛ; в НЦССЗ; в МБАЛ „Иван Рилски“ ЕАД и в „МБАЛ-Кубрат“ ЕООД.

В тази насока, във връзка с възраженията, направени във възизвната жалба относно допуснатите писмени доказателства от районния съд, следва да се посочи, че въззивният съд не констатира процесуални нарушения при допускането и събирането им, тъй като въпросните служебни бележки и удостоверения са допуснати с цел замяна на допуснато доказателствено средство – експертиза, неизвършена поради отказ на вещото лице, позовавайки се на липса на квалификация, като са с оглед дадена доказателствена възможност на ищеца, с оглед разпределена правилно и указана му доказателствена тежест относно установяване сходния характер на длъжностите, заемани от него при предходните работодатели. Не е налице и опровергаване на отразеното в трудовата книжка, тъй като там длъжността на ищеца е посочена само с научната такава, а с допълнително представените доказателства се посочва конкретната лекарска функция, длъжност на ищеца, каквато безспорно той е заемал и изпълнявал в качеството си на научен работник и съответно ръководител.

Въз основа на изложеното въззивният съд приема, че е дължимо от работодателя допълнително възнаграждение за прослужено време и професионален опит в договорения размер на 0,6% за всяка прослужена година, като се зачита придобития трудов стаж като лекар-анестезиолог при предходни работодатели. Размерът на дължимото, но незаплатено допълнително трудово възнаграждение през периода на действие на трудовото правоотношение между страните е определено с помощта на вещо лице и възлиза на сумата от 19279,48лв. Следователно иска за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за придобит стаж и професионален опит е основателен и доказан до този размер.

По отношение на претенцията за заплащане на неизплатена част от трудовото възнаграждение за м.октомври 2014г. в размер на 608,67лв., въззивният съд споделя напълно изводите на първоинстанционния съд в тази насока. 

Между страните не се спори, че ищеца по първоначалните искове в първоинстанционното производство П.Д. е полагал труд при работодателя МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен през м.октомври 2014г. като е изпълнявал добросъвестно трудовите си задължения. За положения труд работодателят, съгласно правилото на чл.128 от КТ му дължи заплащане на договореното възнаграждение. По делото безспорно е установено, че дължимото за м.октомври 2014г. нетно трудово възнаграждение на д-р Д. възлиза на сумата от 2652,68лв. /начислена от самия работодател, видно от представената от него ведомост за заплати/, от която му е изплатена сумата от 2044,01лв. Дължимия остатък възлиза на исковата сума от 608,67лв. Работодателят – въззивник е този, който носи доказателствената тежест по отношение факта на плащане на дължимия остатък от трудовото възнаграждение, твърдян от него. В тази насока е представил писмено доказателство – РКО от 27.02.2015г., което обаче не установява твърдяното обстоятелство. Видно от този РКО на П.Д. е изплатена различна от процесната сума – 682лв. и основание за плащането й е посочено „доплащане за м.01“. Следователно се касае за доплащане на трудово възнаграждение за м.януари, а не за м.октомври 2014г. Плащането на остатъка от възнаграждението не е установено и от заключението на допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, назначена по искане на взискателя. Тъй като факта на плащане на остатъка от дължимото трудово възнаграждение за м.октомври 2014г. следва да се установи с пълно и пряко доказване, каквото не е налице, то работодателят следва да понесе своеобразната санкция от неизпълнението на основното си процесуално задължение, като съдът приеме за ненастъпил неустановения по безспорен начин факт за плащане на остатъка от трудовото възнаграждение на ищеца за м.октомври 2014г. в размер на 608,67лв. Исковата претенция и в тази част е основателна.

С оглед изложеното, СлРС като е уважил първоначалния главен иск в размера от 19888,15лв., в т.ч. допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит /19279,48лв./ и неизплатена част от трудово възнаграждение за м.октомври 2014г. /608,67лв./ е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт.

По отношение на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху дължимата главница за посочените трудови възнаграждения, следва да се посочи, че основателността й следва от основателността на главната искова претенция, а размерът й е определен с помощта на вещо лице и възлиза на сумата от 2672,18лв. върху допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит от датата на възникване на задължението – изтичане на съответния календарен месец, в който то се е дължало, до подаване на исковата молба. В тази част решението на районния съд следва да се потвърди.

Следва да се посочи, че на практика не е присъдено обезщетение за забава върху неизплатената част от трудовото възнаграждение за м.октомври 2014г. /присъдената мораторна лихва е начислена само върху т.нар. клас/, но първоинстанционното решение не е обжалвано в тази му част /отхвърлителната за мораторната лихва/ и е влязло в сила.

ІІ. По насрещния иск, предявен от МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, гр.Сливен против П.Д.Д.:

По отношение на възраженията за грешна правна квалификация на насрещния иск, дадена от първоинстанционния съд, въззивният съд намира същите за основателни, тъй като изхождайки от фактическите основания, изложени в насрещната искова молба и направеното искане, се касае за предявен иск за ангажиране на пълната имуществена отговорност на работника – ответник по насрещния иск за вреда, причинена умишлено от него чрез непредставяне на последващо решение на ТЕЛК относно определена намалена неработоспособност, т.е. иск с правна квалификация чл.203, ал.2, предл. първо от КТ. Поради това и съгласно задължителните указания, съдържащите се в т.2 от ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е дал указания на въззивника – ищец по насрещния иск, с нарочно определение от з.з. от 08.03.2016г. относно подлежащите на установяване обстоятелства и разпределението на доказателствената тежест относно тях, а именно: подлежат на установяване наличието на трудово правоотношение между страните; противоправно поведение на работника във формата на умишлено причиняване на вреда; причинената вреда и причинната връзка между деянието на работника и вредата. С оглед факта, че първото обстоятелство е безспорно установено между страните и не се и спори по делото – трудовото правоотношение между тях през процесния период, то въззивният съд е указал изрично на въззивника – работодател, че той носи доказателствената тежест относно установяване на останалите обстоятелства от фактическия състав: противоправното поведение на ответника по насрещния иск – работник във формата на умишлено причиняване на вреда; причинената вреда и причинната връзка между деянието на работника и вредата.

След анализа на събраните по делото доказателства въз основа на установеното от фактическа страна, въззивният съд намира насрещната искова претенция за неоснователна и недоказана.

Искът за осъществяване на пълна имуществена отговорност на работник /чл.211, вр. с чл.203, ал.2 от КТ/ е осъдителен. С него се защитава правото на работодателя да получи от виновния работник или служител обезщетение в пълен размер на причинените вреди – имуществени и неимуществени, при наличие на изчерпателно изброени предпоставки, предвидени в КТ. Осъществява се единствено по съдебен ред. За да възникне отговорността на работника или служителя по чл.203, ал.2 от КТ следва да са налице определени предпоставки: наличие на трудово правоотношение между ищеца и ответника; противоправно поведение – действия или бездействия на работника; причинени имуществени и/или неимуществени вреди в резултат на противоправното поведение на работника и пряка причинна връзка между деянието на работника и вредите – увреждането да е настъпило вследствие противоправното поведение на работника и да няма друг съпричиняващ фактор.

В случая, безспорно по делото е установена, а и тя не е била спорна, първата предпоставка – наличие на трудово правоотношение между страните по време на процесния период.

Втората кумулативна предпоставка за ангажиране на пълната имуществена отговорност на работника е наличие на противоправно поведение на същия. Противоправното поведение на работника, съгласно разпоредбата на чл.203, ал.2 от КТ, съдържаща изчерпателно изброяване, може да се изрази в: умишлено причиняване на вредата; причиняване на вредата в резултат на извършено престъпление и причинени вреди не при или по повод изпълнение на трудовите задължения. В случая ищцовото дружество – работодател се позовава на първата, визирана в цитираната правна норма хипотеза – умишлено причинена вреда. Вредата е причинена умишлено, когато работникът е искал и съзнателно се е стремял към увреждане имуществото на работодателя. Умисълът като форма на вината е задължителният елемент, който обуславя пълната имуществена отговорност на работника. Конкретната му форма /пряк или евентуален/ е без значение. Умишлено причиняване на вреда ще е налице, когато работникът е предвиждал неблагоприятните последици от деянието си, съзнавал е неговата противоправност в най-общ смисъл, но въпреки това го е извършил с ясното съзнание, че ще причини вреди на работодателя, като е целял неблагоприятните последици или е допускал настъпването им, макар и да е имал друга цел. Съгласно правилата на процеса /чл.127, ал.1 от ГПК /отм./ работодателят е този, който трябва да докаже наличието на неправомерно поведение на работника, както и другите елементи – вреда и причинна връзка между противоправното поведение на работника и вредата. В случая ищцовото дружество следваше с безспорни доказателства да установи наличието на неправомерно поведение на ответника, изразяващо се в твърдяното умишлено увреждане. Анализирайки подробно всички, събрани по делото доказателства, съдът намира, че ищцовото дружество не е изпълнило своето основно процесуално задължение – не е доказало с пълно доказване по безспорен и категоричен начин твърдяното умишлено увреждане от страна на ответника.

Безспорно, представеното от работника пред работодателя решение на ТЕЛК от 20.06.2007г. за определена 53% намалена работоспособност е с посочен срок на инвалидизацията 01.06.2010г. – това е точно датата на сключване на трудовия договор между страните и възникване на трудовото правоотношение между тях. Безспорно последващо решение на ТЕЛК Д. няма и не е представил – изрично е признато от него това обстоятелство. Дали е бил канен от работодателя да представи последващо решение или не по принцип няма значение в случая, тъй като на първо място следва да се отбележи, че задължение за разрешаване ползването на платен годишен отпуск в съответния размер, в т.ч. и преценката дали да се разреши удължения отпуск по чл.319 от КТ е на работодателя, евентуално чрез съответния компетентен служител ТРЗ. Поведението на работника, неговото желание за ползване на отпуск и заявяването на такова, не променя факта, че разрешаването му и преценката за продължителността е във работодателската власт на ищеца. Независимо от това следва да се отбележи и че работодателят не доказа по безспорен начин твърдяното обстоятелство на многократно искане, канене ищеца да представи последващо решение на ТЕЛК. Писмените доказателства да такава покана са след завеждане на исковата молба и съответно след прекратяване на трудовото правоотношение между страните. В тази насока са и обясненията на д-р Д., дадени по реда на чл.176 от ГПК пред въззивния съд.

Въпреки твърдението си, работодателят не доказа умишленото въвеждане в заблуждение от страна на работника за правото на ползване на такъв удължен платен годишен отпуск. Представения от него документ е с ясно посочен краен срок – 01.06.2010г., т.е. срок изтекъл към момента на възникване на трудовото правоотношение и заявяването на готовност да се представи последващо решение на ТЕЛК /каквато в случая обаче не е установена/ има ролята само на евентуална хипотетична възможност при представяне на ново такова решение с продължен срок на инвалидизация, работодателят да разреши ползването на удължен платен годишен отпуск. На практика е налице неизпълнение на служебни задължения евентуално от други работници, респ. служители на работодателя /напр. отдел “Човешки ресурси“, ФСО и др./, а не умишлено противоправно поведение на Д., който е ползвал надлежно разрешен му по съответния ред платен годишен отпуск.

Освен това, от друга страна, съдът взе предвид разпоредбите на чл.101, ал.5 /предишна ал.4/ от ЗЗ и чл.69, ал.7 от Наредбата за медицинската експертиза, при лица, придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 КСО, се определя пожизнен срок на инвалидността, както и видът и степента на увреждането им се определят пожизнено, като преосвидетелстването им може да се извърши по тяхно искане или по искане на контролните органи на медицинската експертиза. В случая, от първото заключение на вещото лице по назначената от районния съд съдено-икономическа експертиза, се установява, че П.Д. е придобил право на пенсия по реда на чл.68 от КТ на 20.07.2007г., те.е след постановяване на въпросното решение на ТЕЛК №1258 от 20.06.2007г. С оглед цитираните нормативни разпоредби, съдът намира, че ответникът има пожизнено определен процент намалена работоспособност – 53%, поради което обстоятелство същият не е викан, респ. не се е явявал на ТЕЛК и не разполага с последващо решение. С оглед пожизнения характер на така определения процент инвалидност и съгласно разпоредбата на чл.319 от КТ /26 работни дни платен годишен отпуск/, както и договорения допълнителен отпуск от 5 раб. дни за работа при специфични условия и рискове за здравето /чл.156, ал.1, т.1 от КТ/, то ползвайки, отново да подчертаем разрешен от работодателя по надлежния ред, платен годишен отпуск в размер на 31 раб. дни годишно, ответникът по насрещния иск не е извършил противоправно деяние, с което да е увредил умишлено работодателя.   

С оглед изложеното съдът приема, че не е налице неправомерно поведение на ответника, изразяващо се в умишлено увреждане на ищцовото дружество, т.е. не е налице основната кумулативна предпоставка /противоправно поведение – действие или бездействие/ за ангажиране на отговорността на ответника П.Д.Д. по чл.203, ал.2, предл. първо от КТ. С оглед липсата на тази предпоставка, съдът не следва да обсъжда наличието на останалите такива – нанесена вреда и причинна връзка.

Предявеният насрещен иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да се отхвърли.

Следва само да се отбележи, че с оглед този изход на спора по насрещния иск, то съдът не следва да разглежда направеното от ответника по иска насрещно възражение за прихващане.

Като е достигнал до същия краен правен извод, първоинстанционният съд е постановил правилен и законосъобразен акт в тази му част, който следва да се потвърди.

С оглед съвпадане напълно на правните изводи на двете инстанции по първоначалните искове и по насрещния иск, то първоинстанционното решение следва да се потвърди във всичките му обжалвани части като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на процеса, районният съд правилно е присъдил на страните направените от тях разноски, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковите претенции, както и правилно е осъдил работодателя - ответник да заплати по сметка на съда дължимата държавна такса върху уважените искове и платеното от съда възнаграждение на вещото лице /чл.78, ал.6 от ГПК/. 

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемия направените от него разноски в доказания размер от 3144лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №851/19.11.2015г., постановено по гр.д. №361/2015г. по описа на Сливенски районен съд в обжалваните части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА МБАЛ „Хаджи Димитър“ ООД, ЕИК 119624388, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.“Д. П.“ №* да заплати на П.Д.Д. с ЕГН ********** *** сумата от 3144лв., представляваща направени във въззивното производство разноски.

 

 

Решението, в частта относно първоначалните искове, може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок, считано от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 ГПК.

 

Решението, в частта относно насрещния иск по чл.203, ал.2, предл. първо от КТ, е окончателно.

 

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

 

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                 2.