Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 30.03.2016 г.

                                              

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тридесети март през двехиляди и шестнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                        мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 85 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 5/06.01.2016г. по гр.д. № 4018/14г. на СлРС, с което е прието за установено на основание чл. 422 ал. 1 и чл. 415 ал. 1 от ГПК, че И.Г. Д. дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, гр. София част от сумата, за която на последното е издадена в производството по ч.гр.д. № 3335/14г. на СлРС заповед за изпълнение № 2273/30.07.14г. – в размер на 882, 68 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва, считано от 29.07.14г. до окончателното й изплащане, като И.Г. Д. е осъдена да заплати на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, гр. София 25 лв. разноски по заповедното и 145 лв. разноски по исковото производство, а нейното искане за присъждане на разноски е отхвърлено.

Въззивната жалба е подадена от ответницата в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло цитираното решение. Въззивницата заявява, че то е   неправилно и незаконосъобразно и не отразява действителната фактическа и правна обстановка. Съдът е обсъждал, тълкувал и ценил едностранчиво и избирателно събраните доказателства е не е приложил правилно съответните материалноправни разпоредби. Въззивницата твърди, че е неправилен изводът на РС за наличието на договорни отношения между страните в процеса. Предвид оспорената истинност на представеното с исковата молба искане-договор за отпускане на стоков кредит и паричен заем, съдът след проверка на документа, е установил, че подписите в него не са положени от ответницата, посочил е че не го кредитира и това би следвало да е достатъчен мотив да се направи извод за неоснователност на претенцията. Въпреки това решаващият съд е приел, че има сключен договор между ответницата и „Уникредит кънсюмър файненсинг“ АД, но в устна форма, който извод е направен произволно, в нарушение на императивни законови разпоредби, тъй като съдът се е произнесъл по непредявено от ищеца искане, освен това е и изцяло неправилен. На следващо място въззивницата заявява, че съдът напълно и необосновано е пренебрегнал изявлението на вещото лице, че няма информация за това, кой е вносител на погасителните вноски, макар самата ответница да е заявила, че няма общо с погасяването на кредита и не е знаела за същия. Последното оплакване на въззивницата е свързано с неправилния извод на РС, че част от вземането не е погасено по давност. Заявява, че се каса е за периодични плащания, и ако все пак се приеме, че тя е страна по договора за кредит, то вземанията преди 28.07.11г. са погасени по давност. Поради всичко изложено въззивницата счита, че атакуваният акт е неправилен и незаконосъобразен и иска от въззивния съд да го отмени  и вместо това постанови ново решение, с което отхвърли предявения срещу нея иск като неоснователен и недоказан. Няма доказателствени искания пред въззивната инстанция, претендира разноските по делото за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемият излага подробни контрааргументи срещу всяко едно от релевираните оплаквания, излага обосновани материалноправни съображения, касаещи основателността на претенцията. Подробно развива доводи относно правилността на решението и иска то да бъде потвърдено от въззивния съд. Няма направена претенция за присъждане на разноски.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли въззивния съд да я уважи, оспорва подадения отговор от насрещната страна. Няма нови искания, претендира разноски.

В с.з. за въззиваемата страна, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата и моли въззивния съд да не я уважава, поддържа изцяло подадения отговор и изложените в него доводи, иска въззивният съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Няма доказателствени искания, претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е  неправилно, поради което следва да бъде отменено.

Изложените от въззивника оплаквания са отчасти основателни.

Предявеният установителен иск има за предмет установяване на парично задължение на ответницата към ищеца, чийто размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Ищецът претендира, че му се дължи /след надлежно допуснато изменение на иска/  сумата 882, 68 лв. главница, представляваща невърната част от сума по сключен договор за стоков кредит, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК.

Макар заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3335/14г. на СлРС да е издадена на ищеца-заявител за сумата1033, 19 лв., въззивният съд счита, че е налице изискуемият идентитет между вземането, заявено в заповедното производство и защитаваното такова в производството по установителния иск, тъй като последният също е бил първоначално предявен за посочената сума, и доколкото с допуснатото изменение се намалява размерът на вземането, то остава в рамките на разгледаното от заповедния съд искане, като основанието на което се претендира задължението, е напълно тъждествено с това по заявлението.

Настоящият състав намира, че ищецът не е доказал релевантните положителни факти, тежестта за което действие лежи върху него – сключването на договора за отпускане на стоков кредит и паричен заем с ответницата, размера на задължението, начина на погасяване, направените плащания и наличието на дължим остатък.

Следва да се посочи, че, с оглед извършеното прехвърляне на вземането от първоначалния кредитор на ищцовото дружество, /като спор по валидността на цесията между страните няма/, то същото, суброгирайки се в правата на удовлетворения кредитор, понася и всички процесуални задължения, каквито би имал последният.

Така ищецът черпи основателността на иска си от наличието на облигационна връзка, възникнала от сключен между ответницата и „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД  договор за отпускане на стоков кредит и паричен заем № 255142 от 02.04.2009г.

Представеният по делото документ инкорпорира в себе си два акта – искане за отпускането на кредита от ответницата и договора между нея и кредитодателя. Той е частен, диспозитивен и след надлежно оспорване на истинността му, касаеща неговата автентичност в частите, носещи подписите на оспорилата го страна – ответницата, съдът е провел процедура по откриване и провеждане на производство по оспорване, възложил е доказателствената тежест и е събрал годни и допустими доказателствени средства, които са го мотивирали да приеме, че тъй като подписите не са положени от лицето, посочено за техен автор, то документът не е автентичен, и го е изключил от доказателствения материал по делото.

Настоящият въззивен състав също намира, че е категорично доказано, че подписите в искането-договор, положени за ответницата И.П. не принадлежат на нея, но счита, че правните изводи, които следва да се изградят върху това обстоятелство, са различни от направените от първостепенния съд.

Най-напред следва да се посочи, че към релевантния момент – 02.04.09г. приложимата към спорното правоотношение правна норма е била Закон за потребителския кредит /отм./

Ищецът твърди, че с ответницата е бил сключен писмен договор за потребителски кредит за придобиване на стоки – кухненско обзавеждане на стойност 2000 лв., от която авансово е заплатена сумата 500 лв., а остатъкът от 1500 лв. е предоставен под формата на кредит, платим на 45 месечни вноски от по 63 лв. при общи условия, подробно описани и присъединени към договор № 255142. Кредитор по договора е бил търговецът, цедирал впоследствие вземането си на ищцовото дружество, като този вид дейност е била включена в предмета му на търговска дейност.

По тези си белези и параметрите, в които се разпростира – с оглед страните, предмета, целта, предназначението и начина на изпълнение задълженията на страните, твърдяното правоотношение изцяло попада в регулативния обсег на ЗПК /отм./. Съгласно разпоредбата на чл. 6 ал. 2 от ЗПК/отм./, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма и тя е такава за действителност, по аргумент от разпоредбата на чл. 14 ал. 1 от ЗПК /отм./, която изрично и императивно разписава, че договорът е недействителен при неспазване на изискванията на чл. 6 от ЗПК/отм./. Нормотворецът е предвидил в чл. 14 ал. 2 от ЗПК /отм./ задължение за потребителя да върне само чистата стойност на кредита, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен.

Приложени към настоящия спор тези разпоредби намират само частично проявление.

Решаващият съд е счел, че макар искане-договор № 255142 да не носи подписите на ответницата и го е изключил като документ, доказващ наличие на договорни отношения от доказателствената маса, то съществуването на такива отношения се извлича косвено от представения и неоспорен „протокол за продажба“ от 03.04.2009г., касаещ закупуването от ответницата на кухненско обзавеждане на стойност 2000 лв. с авансово платени 500 лв. от ЕТ „Добри Илиев-2000“, тъй като в него е направена препратка към искане-договор 255142, по който кредитор е „Уникредит кънсюмър файненсинг“ АД /цедента на ищеца/ и неговото лого било поставено на бланката на протокола. Така съдът е счел, че продажбата е извършена във връзка с договор за потребителски кредит, който, обаче, не е сключен в изискуемата писмена форма, поради което е привел в действие разпоредбата на чл. 14 ал. 2 от ЗПК /отм./. Първоинстанционният съд е приел, че ответницата дължи да върне чистия размер на заема, който от протокола за продажба се установявало, че е в размер на 1500 лв., от които са погасени с 27 погасителни вноски общо 617, 32 лв., и дължимият остатък възлиза на 882, 68 лв., за която сума е уважен главният иск.

Настоящият въззивен състав намира, че с оглед установените факти и при прилагане на процесуалните правила, касаещи събирането и оценяването на доказателствените средства и съдържащите се в тях доказателства, се налагат различни от горните правни изводи.

На първо място, за да се задейства защитният механизъм на чл. 14 ал. 2 от ЗПК/отм./ е необходимо договорът да е обявен за недействителен – тоест това може да стане само в исково производство, по иск, насрещен иск или възражение, каквито в настоящото производство не са предявявани и съдът не е властен служебно да се произнася по действителността на договора за потребителски кредит.

В случая, обаче, по реда на оспорване автентичността на документ, се е стигнало до хипотезата на съвпадение по правни последици на успешно проведеното опровергаване с прогласяване на нищожност на договор, което, при определени обстоятелства, съдът може да стори и служебно. Непререкаемо е установено, че подписите, номинирани като принадлежащи на ответницата, в искане-договор № 255142, не са положени от нея и това безспорно отнема валидността на всяко от изявленията, съдържащи се в този документ, посочено като изходящо от нея. Тоест – следва, че тя не е автор нито на едностранното изявление – искане за отпускане на стоков и паричен кредит, нито на насрещното волеизявление, което да съвпадне с това на кредитодателя и да създаде двустранното правоотношение – договор за отпускане на стоков кредит и паричен заем. Така ефектът на доказване неавтентичността на документа предизвиква автоматично и ефект на разкриване нищожност на сделките, материализирани в него.  Следователно договор не е сключен и представеният в писмена форма такъв от 02.04.09г. представлява „правно нищо“. Щом липсва съгласие на едната страна, писменият договор страда от най-тежката форма на недействителност – той е нищожен и неговото съществуване се заличава от правния мир с обратна дата.

Така отричането на самото сключване на договора, обективиран в писмена форма от 02.04.09г., елиминира възможността да се изследва въпроса дали е спазена предписаната форма, тъй като такъв договор няма. Това може да се извърши само ако съдът събере други допустими и годни доказателства, които да го убедят в сключването в устна форма на договор за потребителски кредит, тъй като доказване на съществуването му посредством опровергания писмен частен диспозитивен документ е неуспешно.

Първоинстанционният съд е счел, че са налице косвени доказателства за наличието на устен договор, като опорната точка в разсъжденията му се явява друг писмен частен свидетелстващ документ – „протокол за продажба“ от 03.04.09г. Той носи подписа на ответницата, не е оспорен и се ползва с осигурената му от правната норма доказателствена сила. Въззивният съд счита обаче, че ключовият довод на РС, че посоченото в горния десен ъгъл отбелязване, че продажбата е извършена във връзка с искане-договор № 255142, с кредитор „Уникредит кънсюмър файненсинг“АД, е достатъчно основание да се счете, че между това дружество и ответницата е бил сключен договор за заем, но не в писмена форма, е изцяло несподелим. Препратката не следва да бъде зачетена като съществуваща, тъй като с оглед гореизложеното документът, към който е отправена е несъществуващ. След като договорът от 02.04.09г. № 255142 е нищожен, той не поражда никакви правни последици и не може да послужи за основание на никакви правни изводи, щом такъв юридически факт в правния мир няма. Следователно единственият извод, който може да се направи от този „протокол за продажба“ от 03.04.09г. е, че е сключен търговски договор за покупко продажба на родово определени движими вещи – кухненско обзавеждане. Така въззивният съд намира, че този документ не представлява индиректно доказателство за сключен в ненадлежна форма договор за потребителски кредит с ответницата. Единственият друг косвен аргумент, съдържащ се в доказателствения материал, представлява извършеното частично погасяване на паричния заем. Той би могъл да даде повод да се изведе заключението, че страните са сключили в устна форма договор за потребителски кредит, тъй като щом длъжникът престира, то той счита, че изпълнява свое задължение, а щом кредиторът приема престацията – той счита, че получава дължимо изпълнение. Тази конструкция обаче, не издържа съществуването си, тъй като по делото не са събрани категорични, ясни и еднозначни доказателства, че погасяването на вноските е правено именно от ответницата, респективно – от друго лице в нейна полза. Самата тя е въвела в отбранителната си теза такова възражение, а вещото лице, извършило експертизата, заявява категорично, че в получената справка няма информация кой е вносителят. Ищецът, в чиято тежест е било да ангажира доказателства относно този положителен факт, от чието съществуване извлича изгодни за себе си правни последици, не е проявил достатъчна процесуална активност /въпреки своевременно възложената му доказателствена тежест/ и не е представил убедителни доказателства в тази насока. Поради това, щом в рамките на настоящото производство този факт не е доказан, съдът не може произволно да приеме, че плащанията са правени от ответницата и да извлече от тези действия косвен аргумент за наличие на договор за потребителски кредит, който е съществувал, макар и не в предписаната от правната норма форма.

Ето защо въззивният съд счита, че анализът на тези доказателства, намиращи се в делото, ценени в светлината и на процесуалните средства за защита, използвани от страните, води до извода, че ответницата не е била страна по договор за отпускане на стоков кредит и паричен заем с „Уникредит кънсюмърс файненсинг“ АД от 2009г., последното не е могло да прехвърли на ищцовото дружество парично вземане към нея, каквото само няма, поради което искът за установяване на вземането на последното е изцяло неоснователен и сладва да бъде отхвърлен.

Извън всичко изложено, следва изрично да се подчертае, че дори в настоящото производство да бе установено наличие на устен договор между кредитодателя и ответницата, положителният установителен иск би бил неоснователен, тъй като неговото основание следва да е идентично със заявеното в заповедното производство, а в последното заявителят-ищец посочва като източник на паричното задължение на ответницата писменият договор от 02.04.09г., за който се установи, че не е породил правни последици.

Както се посочи вече, с „протокол за продажба“ от 03.04.09г. се удостоверява само, че е сключен търговски договор за покупко продажба на родово определени движими вещи и правата и задълженията по него се уреждат от правилата на ТЗ. С оглед отразеното частично авансово плащане от 500 лв., ответницата купувач дължи на продавача-търговец остатъкът от продажната цена в размер на 1500 лв. Тези правоотношения обаче, освен че се развиват между ответницата и трето на спора лице – търговеца-продавач /подписал и подпечатал протокола/, не са предмет на настоящия спор и не могат да бъдат разглеждани и разрешавани в това производство, тъй като неговата цел е да провери съществуването на това вземане и на тези основания, заявени в заповедното производство, и изменението им в хода на исковия процес по чл. 422 от ГПК е недопустимо.

На последно място, за пълнота, предвид въвеждането и на такива оплаквания от въззивната страна, следва да се посочи, че само по себе си субсидиарното възражение за частично погасяване по давност на правото на иск по отношение на вземанията до 28.07.11г., е неоснователно. Напълно неправилно е виждането, че приложима е кратката тригодишна давност, понеже се касае за периодични плащания. Обратното, както в теорията, така и в практиката на съдилищата и ВКС, еднозначно е прието, че вземанията на кредитора по договор за заем/кредит не са периодични плащания, тъй като при последните отделните задължения, въпреки своя общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения, а при договора най-общо за паричен заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на сумата на няколко погасителни вноски не го превръща в такъв за периодични платежи, а отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части. Поради това е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД и в случая искът не е погасен по давност.

В обобщение, главният положителен установителен иск се явява изцяло неоснователен и недоказан, което предпоставя отхвърлянето му в размера, останал след допуснатото изменение. Неоснователността на главния иск обуславя неоснователността, а оттам – и отхвърлянето и на акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забава върху главницата в размер на законовата лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане.

Така, щом крайните правни изводи на двете инстанции се разминават, въззивната жалба е основателна и следва да се уважи, като решението на СлРС бъде отменено, включително и по отношение на присъдените разноски, и вместо това исковете бъдат изцяло отхвърлени.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за двете инстанции следва да бъде възложена на ищеца-въззиваем, който следва да понесе своите, както са направени, и заплати на ответницата-въззивница такива в размер на 480  лв. за първата и  325 лв. за въззивната инстанция. Направеното от процесуалния представител на въззиваемата страна възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззивницата съдът счита за неоснователно, тъй като сумата е уговорена в стриктния минимум по Наредбата.

Ръководен от гореизложеното съдът

                              Р     Е     Ш     И  :

                       

ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение № № 5/06.01.2016г. по гр.д. № 4018/14г. на СлРС като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А:

ОТХВЪРЛЯ предявения на основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ал. 1 от ГПК от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, гр. София, ЕИК 131001375, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., ж.к. „М. Д.“, ул. „Р.П.– к.“ № *-*, против И.Г. Д., с ЕГН ********** *** положителен установителен иск за признаване за установено между страните, че И.Г. Д. дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, гр. София част от сумата, за която на последното е издадена в производството по ч.гр.д. № 3335/14г. на СлРС заповед за изпълнение № 2273/30.07.14г. – в размер на 882, 68 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва, считано от 29.07.14г. до окончателното й изплащане, както и разноски по заповедното производство в размер на 25 лв., като  НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс“ ЕООД, гр. Софияда заплати на И.Г. Д. направените разноски по делото за първоинстанционното производство в размер на 480 лв. и за въззивното производство в размер на 325 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         

ЧЛЕНОВЕ: