Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 30.03.2016 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тридесети март през двехиляди и шестнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                 мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 95 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и сл. и чл. 310 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 65/29.01.2016г. по гр.д.№ 4020/2015г. на СлРС, с което е признато уволнение по чл. 328 ал. 1, т. 2 от КТ за незаконно и е отменена като незаконосъобразна заповед № 1-5819/14.10.15г., издадена от ВПД Главен директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, гр. София, с която на основание чл. 13 ал. 2 т. 6 от ЗИНЗС, чл. 19 ал. 1 т. 2 ЗИНЗС и чл. 328 ал. 1 т. 2 пр. 2 от КТ е прекратено трудовото правоотношение с П.С.С. и той е освободен, считано от 21.10.15г. от заеманата длъжност „техник механик“ в Затвора гр. Сливен, сектор ФРО, гр. Сливен, П.С.С. е възстановен на заеманата преди незаконното уволнение длъжност „техник механик“ в Затвора гр. Сливен, сектор ФРО, гр. Сливен и са присъдени държавна такса и разноски по делото.

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство, който твърди, че то е незаконосъобразно и неправилно. Счита, че са спазени всички законови изисквания при издаването на атакуваната заповед за уволнение. От решението на ТЕЛК е видно, че ищецът не е трудоустроен, инспекцията по труда е дала предварително разрешение за прекратяването на трудовото му правоотношение, а от утвърдените щатни разписания от 16.10.14г. и 24.07.15г., приложени към делото, е видно, че длъжността „техник, механик“ е реално съкратена и липсва във второто.  Въззивникът заявява още, че неправилно РС е счел, че не са спазени всички изисквания на КТ. Ответникът не е доказал по време на процеса по никакъв начин, че е бил член на синдиката по време на съкращенията, поради което работодателят нямал задължение да се съобразява с изискванията на КТД. Представеното копие от членска карта е без начална и крайна дата  и не става ясно дали точно в този период е бил синдикален член. Аргумент в подкрепа на това е и наличието на членска карта у работника към момента на откритото с.з., при условие, че той вече не е члан на синдиката поради уволнението му. Оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма и не  противоречи на материалноправните разпоредби, поради което въззивникът счита, че обжалваното решение е неправилно. Предвид това моли въззивния съд да го отмени като такова и постанови ново, с което отхвърли исковете като неоснователни и недоказани. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорва изцяло като неоснователна. Развива подробни съображения по повод наведените оплаквания, заявява, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно и моли то да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция в размер на 300 лв. по договор за правна помощ. Няма нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа жалбата и моли тя да бъде уважена, оспорва отговора. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора, намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че решението е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този въззивен състав счита, че формираната от първостепенния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният съд споделя и крайните му правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове по чл. 13 ал. 2 т. 6 от ЗИНЗС , чл. 19 ал. 1 т. 2 от ЗИНЗС и чл. 344 ал. 1 т. 1 и т. 2 от КТ – за признаване на уволнение за незаконно и неговата отмяна и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност. Производството по отношение на иска по чл. 344 ал. 1 т. 3 от КТ – за заплащане на обезщетение за времето на оставане без работа поради незаконното уволнение, е било прекратено, поради десезиране на съда.

Основанието за уволнение на ищеца /въззиваем в това производство/, е било съкращаване на щата – каквото е предвидено сред случаите, регламентирани в правната норма на чл. 328 ал. 1 от КТ в т. 2. Защитата по същество на уволнения работник се е базирала на твърдението, че действително съкращаване няма, то е било формално, тъй като трудовите функции на тази длъжност са запазени.

За да се произнесе по тези въпроси обаче, съдът следва да извърши  ante проверка за наличие на такива обстоятелства, които активират специфичната закрила при уволнение по чл. 333 от КТ, респективно – дали преодоляващите я изисквания са спазени, тъй като ищецът изрично се позовава на свои права, защитаващи го от уволнението, които работодателят е нарушил.

Разпоредбата на чл. 333 ал. 1 от КТ въвежда само за някои от хипотезите на прекратяване на трудовия договор изискване за снабдяване с предварително разрешение на инспекцията по труда, като настоящата отговаря на условията – уволнението е поради съкращаване на щата и работникът е уведомил работодателя, че, макар да не е трудоустроен, страда от заболяване /захарна болест/, което е от кръга на посочените в чл. 333 ал. 1 т. 3 от КТ. Установи се, че ответникът своевременно /преди издаването на атакуваната заповед/, е получил конкретно, писмено разрешение от ИА „ГИТ“ – дирекция „Инспекция по труда“ – Сливен, за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца.

Последният обаче е попадал и под закрилата на още една разпоредба на КТ – тази на чл. 333 ал. 4. Тя не е предвидена за всички работници и служители, а само за тези, които са членове на съответната синдикална организация в предприятието. В случая непререкаемо се установява, че ищецът отговаря на този критерий.

Въззивният съд не намира за основателно релевираното от въззивника оплакване, че ищецът не бил доказал по никакъв начин, че е член на синдиката, в копието от членската карта нямало начална и крайна дата и не ставало ясно дали към момента на съкращенията е бил синдикален член, поради което работодателят нямал задължение да се съобразява с изискванията на КТД.

Настоящият въззивен състав счита, че еднозначно е доказан фактът, че ищецът към момента на уволнението е бил член на синдикалната организация на служителите по трудови правоотношения към Затвор Сливен, легално функционираща в структурната единица на ответника-работодател. От една страна е представено заверено копие от членска карта, което, с оглед липсата на обозначена дата на издаване или срок на действие, може да послужи като пряко доказателство само за съществуването в определен период на членствено отношение. От друга страна е представено и заверено копие от писмо от председателя на синдикалната организаци, до работодателя, с което изрично и поименно се отказва даване на съгласие за прекратяване на трудовите правоотношения на 6 бр. работници, сред които е и ищецът. Документът не е оспорен, нито истинността му е опровергана по някакъв начин с други доказателства и въз основа на придадената му от закона материална доказателствена сила, от съдържанието му пряко се извеждат няколко заключения. Най-напред в него е посочено, че писмото е отговор на направено от работодателя до синдикалната организация искане на становище във връзка с чл. 16 от КТД относно прекратяване на трудови правоотношения със служители, както и че последните са синдикални членове. Освен това въпросът е разгледан на синдикално събрание, проведено на 14.09.15г. и е решението е обективирано от името на председателя и членовете на управителния орган на синдиката. Така едновременно работодателят признава, чрез включване в искането си на ищеца, че последният е бил синдикален член, и синдикалната организация от своя страна също го припознава като такъв към правнорелевантния момент.

   Следва да се отбележи, че съждението на въззивника, че наличието на членска карта у ищеца към момента на с.з. по делото, при условие, че вече не е член на синдиката, представлява довод, че не е бил такъв и към момента на уволнението, не е факт, а предположение, невзимащо предвид и други възможности ищецът да се снабди с копие от картата си – например чрез съдействието на синдикалната организация.

Наслагването на тези обстоятелства прави достатъчно обосновано заключението, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца той е бил член на съответната синдикална организация. Така първото условие за активиране на защитния механизъм на чл. 333 ал. 4 от КТ е безспорно осъществено.

Другата, стесняваща приложното поле на предпазната норма предпоставка, е това да е предвидено в КТД, и тя също е налице. От представения колективен трудов договор, действащ в структурите на работодателя /няма спор по самото сключване на КТД, същият е актуален и обхваща спорния период/, е видно, че страните са предвидили и засилена защита, извън тази, ползваща синдикалното ръководство, за своите членове, при уволнение на определени основания. Съгласно чл. 16 от КТД работодателят може да уволни работник поради съкращаване на щата само след предварително писмено съгласие от ръководството на синдикалната организация. От използваната формулировка е ясно, че задължението за искане на съгласие за всеки един случай е безусловно, а не е предоставено на дискресията на работодателя.

Така, щом не е налице писмено съгласие /обратното – изрично е изразено несъгласие/, това блокира възможността на работодателя законосъобразно да прекрати едностранно трудовото правоотношение с ищеца.

Следва още да се посочи, че причините за недаването на съгласие от страна на синдикалната организация са безразлични за настоящия спор. В компетентността на съда при извършване проверката за законосъобразност на уволнението влиза само изследване спазването на условието за получаване на писменото съгласие. Мотивите на синдикалния орган да откаже да го даде са суб-условие, което не подлежи на съдебен контрол, тоест – е без значение дали въобще такива са дефинирани или не. Така в случая синдикалният орган е посочил като съображение наличие на заболяване, защитено съгласно чл. 333 от КТ, но възраженията на въззивника в тази насока не следва да се взимат предвид, тъй като материалноправната преценка по тези въпроси следва да се извърши само ако работникът се позовава самостоятелно на общата закрила, закрепена в разпоредбите на чл. 333 ал. 1 т. 2 или т. 3. При алтернативни възможности, той е избрал по-силното средство за бранене на правата си – това по чл. 333 ал. 4 от КТ, което му осигурява привилегията да бъде защитен от синдикалната организация дори на такива основания, каквито правната норма не предвижда, или да избегне риска от негативно решение от страна на инспекцията по труда при съвпадащите основания.

В обобщение – работодателят не е могъл да се снабди с всички, императивно указани му, разрешения и съгласия, което опорочава заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца. Спазването само на някои от подготвителните изисквания /получаване на разрешение от РИТ/ не е достатъчно – за законосъобразността на уволнението е  необходимо наличие в кумулативна даденост на всички предварителни разрешителни изявления.

Така искът за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна се явява доказан и основателен и следва да се уважи по изложените съображения, без да е необходимо съдът да се произнася по същество относно действителното наличие на конкретното основание за прекратяване на трудовото правоотношение – съкращаване на щата.

Основателността на главния иск обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорния иск за възстановяване на заеманата преди незаконното уволнение длъжност, като за работодателя съществува задължение, при липса на такава, да разкрие съответната щатна длъжност.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава. Атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за въззивното производство следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите така, както са направени и заплати тези на възизваемата страна в размер на 300лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                       Р     Е     Ш     И  :

                        

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 65/29.01.2016г. по гр.д.№ 4020/2015г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, гр. София да заплати на П.С.С. направените по делото разноски за въззивното производство в размер на 300 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

 

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                 2.