Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №53

 

гр. Сливен, 19.04.2016г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на тринадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:           МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:  СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

                                                                

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №111 по описа за 2016 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №84/05.02.2016г. по гр.д.№3868/2014г. на Сливенски районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от „Микрофонд“ АД, гр.София против В.А.Б. положителни установителни искове по чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че В.Б. в качеството си на поръчител по договор за заем с нотариална заверка на подписите от 15.11.2011г. дължи на ищцовото дружество следните суми: сумата от 1703,89 евро, представляваща неизплатена главница по договор за заем, ведно със законната лихва за забава, считано от 29.04.2014г.; сумата от 700 евро, представляваща обезщетение по договора за заем и сумата от 94,03лв., представляваща разноски в заповедното производство и на ответника са присъдени разноски в размер на 1300лв.

            Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство „Микрофонд“ АД, гр.София, като се обжалва първоинстанционното решение изцяло.

Във въззивната си жалба въззивникът твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в отклонение от формираната задължителна практика на ВКС по въпросите за предсрочната изискуемост на кредита и момента, от който тече срока по чл.147 от ЗЗД за прекратяване на поръчителството. Счита, че предсрочната изискуемост не е настъпила автоматично с неплащането на съответната вноска, както е приел районния съд, а едва след упражняване на това право от кредитора, което можело да стане и със заявлението  по чл.417 от ГПК. Анализира практика на ВКС в тази насока. Счита, че в случая срока по чл.147 от ЗЗД е започнал да тече именно от подаване на заявлението по чл.417 от ГПК спрямо главния длъжник и поръчителите. С оглед изложеното, въззивното дружество моли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение като неправилно и да постанови ново, с което да уважи изцяло предявените искове като признае дължимостта на сумите по издадената заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК спрямо поръчителя В.А.Б.. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ответника в първоинстанционното производство В.А.Б. чрез пълномощник адв. Д., с който се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемата намира постановеното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски. Развива подробни съображения относно неоснователността на въззивната жалба. Посочва, че изложените в жалбата съображения са в противоречие с приетото от ВКС тълкуване, като счита, че т.18 от ТР №4/2013 е неприложимо в случая, тъй като страните изрично в договора за заем са уговорили настъпването автоматично с неплащането на една вноска на предсрочната изискуемост и не е налице хипотезата на чл.60, ал.2 от ЗКИ, като не следва изискуемостта да се обяви. Вземането на кредитора е станало по силата на договора предсрочно изискуемо още на 15.02.2012г., от който момент е започнал да тече срока по чл.147 от ЗЗД и към момента на подаване на заявлението отговорността на поръчителя била преклудирана.

С въззивната жалба и с отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

            В с.з., дружеството въззивник „Микрофонд“ АД, гр.София, редовно призовано, се представлява от представител по пълномощие адв.Л.Д. ***, който поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да постанови ново, с което да уважи изцяло предявените от него установителни искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемата В.А.Б., редовно призована, не се явява, представлява се от пълномощник – адв. М.Д., който оспорва въззивната жалба и поддържа подадения отговор. Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски.  

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния и въззивния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ крайния ПРАВЕН ИЗВОД на районния съд.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното решение са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове за установяване дължимостта на вземания по Договор за заем с нотариална заверка на подписите, за които вземане на ищеца „Микрофонд“ АД, гр.София е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, срещу която длъжникът – поръчител по договора за заем - В.А.Б. е възразила в законоустановения срок, намиращ правното си основание в чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК.

Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК против длъжника. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.

В случая, твърдението на ищеца е договор за заем, по който ответницата е поръчител, а насрещното възражение на ответницата е погасяване на поръчителството, поради непредявяване на иска относно вземанията спрямо длъжника в 6-месечния срок по чл.147 от ЗЗД.

Следва да се отбележи, че между страните не се спори по въпроса за възникването и съществуването на твърдяното заемно отношение, по което ответницата Б. е поръчител. Спорът е как и кога е настъпила уговорената предсрочна изискуемост на вземанията, от кой момент е започнал да тече 6-месечния срок по чл.147 от ЗЗД за предявяване на иска за вземането срещу длъжника и на това основание прекратено ли е поръчителството по договора за заем.

По отношение на първия спорен въпрос относно настъпване на предсрочната изискуемост на вземанията по договора за заем, следва да се посочи, че изводите на районния съд са в противоречие с постановката на т.18 от ТР №4/18.06.2014г. на ВКС по тълк.д.№4/2013г., съгласно което предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако кредиторът изрично не е заявил, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника. В тази насока по делото не е установено, а и не се спори, че такова волеизявление и надлежно уведомяване на длъжника от страна на кредитора „Микрофонд“ АД, гр.София не е направено.

Неоснователно е твърдението на въззивника кредитор, че с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. С подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение кредиторът упражнява правото си да иска принудително изпълнение на непогасеното си вземане, но волеизявлението, че счита кредита за предсрочно изискуем, дори и да се съдържа в заявлението, не означава, че е съобщено на длъжника, тъй като препис от заявлението не се връчва. Длъжникът узнава за допуснатото незабавно изпълнение с връчването на заповедта за изпълнение, поради което задължението за остатъка от кредита, така както е заявено, не е изискуемо към момента на подаване на заявлението. Това е задължителното тълкуване на ВКС, дадено в посоченото тълкувателно решение.

Тъй като кредиторът не е обявил на длъжника предсрочната изискуемост, предявените от него ПУИ по чл.422, ал.1 от ГПК се явяват неоснователни, поради което поръчителят не дължи сумите по издадената заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК. В тази насока е задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК след постановяване на ТР №4/2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, а именно Решение №176/16.07.2015г. по гр.д.№5092/2014г. на ВКС ІVг.о.

Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден.  

Правилно и законосъобразно районният съд е определил дължимите на ответника с оглед изхода на спора и правилото на чл.78, ал.3 от ГПК разноски.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника, като той следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемата направените от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в доказания размер от 400лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №84/05.02.2016г. по гр.д.№3868/2014г. на Сливенски районен съд. 

 

ОСЪЖДА „МИКРОФОНД“ АД, ЕИК 131003401, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.“К.и М.“№*, ет.*, ап.* да заплати на В.А.Б. с ЕГН ********** *** сумата от 400лв., представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                        ЧЛЕНОВЕ:  1.