Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

 

гр. Сливен, 13.04.2016 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тринадесети април през двехиляди и шестнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                  МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                             мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 115 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 81/27.11.2015г. по гр.д. № 85/2015г. на КРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Г.С.С., ЕГН **********, И. А. С., ЕГН ********** и С. А. С., ЕГН **********,***, против С.И.С., ЕГН **********,***, М.Х.С. ЕГН ********** ***, Х.Х.С., ЕГН ********** ***, М.Х.С., ЕГН ********** ***, М.М.С., ЕГН **********,***, С.М.С., ЕГН **********,*** и К.М.С., ЕГН **********,***, искове с правно основание чл. 124 от ГПК за  признаване за установено между страните, че Г.С.С., И. А. С. и С. А. С. са собственици – първата – на 4/6 ид.ч., вторият и третият – на по 1/6 ид.ч. на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност с начален момент 1995г., от недвижим имот, находящ се в село Ябланово, община Котел, представляващ ПИ с идентификатор № 87031.502.561 с площ 2031 кв.м. със следното застрояване: жилищна сграда на един етаж с идент. № 87031.502.561.1 със застроена площ 48 кв.м., жилищна сграда на един етаж с идент. 0 87031.502.561.2 със застроена площ 54 кв.м. и жилищна сграда на един етаж с идент. № 87031.502.561.3 със застроена площ 14 кв.м., при граници на имота – ПИ №№ 87031.65.7, 87031.502.562, 87031.502.2262 и 87031.502.560, и са присъдени разноските по делото.

Решението е обжалвано от тримата ищци в първоинстанционното производство, като във въззивната си жалба те заявяват, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, противоречащо на установените факти. Твърдят, че от събраните доказателстве безспорно се установява, че от 1995г. Ю. и Х.С. неформално са прехвърлили на сина си А. и снаха си Г. процесния недвижим имот, с ангажимент те да им помагат при нужда. От 1995г. до 2013г. ищцата и нейният съпруг са владяли за себе си явно, неоспорвано и необезпокоявано повече от 10 години имота, а след 2013г. към владението са се присъединили и синовете им – другите двама ищци И. и С.. Въззивниците развиват съображения относно упражняваното явно и неоспорвано владение, не лично от А. и Г., а чрез трето лице – държател – прехвърлителите. Заявяват, че е доказано, че Ю. и Х. са пожелали да живеят в имота, но са признали за собственици А. и Г., като изводите в обратна посока на първоинстанционния съд са неправилни, правят анализ на събраните доказателствени средства. Въззивниците считат, че от тях категорично следва изводът, че А. и Г. са станали собственици на спорния имот още преди смъртта на общите на страните наследодатели, поради което исковете им са изцяло доказани и основателни,  и следва да се уважат. С оглед това което молят въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение като неправилно и необосновано, и постанови ново, с което уважи предявените претенции.

Няма направено искане за присъждане на разноски.

Във въззивната жалба не са направени доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемите К.М.С., М.М.С. и С.М.С. са  подали писмен отговор чрез процесуалния си представител по пълномощие, с който оспорват изцяло въззивната жалба като неоснователна. Развиват детайлно контрааргументи, с които оборват последователно всички наведени с жалбата оплаквания. Заявяват, че съдът е формирал вярна фактическа обстановка, която правилно е привел към съответстващите й правни норми. Излагат подробни съображения за неоснователността на претенциите и намират, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради което искат то да бъде потвърдено. Претендират разноски. Нямат нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК останалите въззиваеми не са подали писмен отговор.

В същия срок няма подадени насрещни въззивни жалби.

В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържат въззивната жалба и молят съда да я уважи, оспорват отговора.

В с.з. от въззиваемите, редовно призовани, се явяват пор. №№ 9 и 10 лично, за тях и за пор. № 8 се явява и  процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа отговора, няма доказателствени или други процесуални искания. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение, като го счита за правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция.

Подава по реда на чл. 149 ал. 3 ат ГПК и писменаи защита.

Останалите въззиваеми, редовно призовани, не се явяват и не се представляват.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно и следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и в отговора, е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдяното от ищците накърнено тяхно право квалификация на исковете, като такива по чл. 124 ал. 1 от ГПК.

Ищците сочат като основание за своите претенции - за изключително спрямо ответниците право на собственост на тях тримата, в определено съотношение, върху спорния имот – оригинерния способ на придобивната давност, който преодолявал правата на ответниците, произтичащи от наследяване.

Установено е еднозначно по делото, че двамата общи наследодатели на страните – Х. и Ю., са сключили брак през 1990г., а през 1991г. първият от тях – Х. С. се е снабдил с констативен нотариален акт признаващ му правото на собственост върху процесния имот, придобито по давност, наследство и делба. През 1995г. Х. е прехвърлил на съпругата си Ю. С. в надлежна нотариална форма собствеността върху същия имот срещу задължението на последната да полага грижи чрез гледане и издръжка до края на живота му.

Установено е и, че до смъртта на всекиго от двамата съпрузи в този имот са живели само те.

Първа е починала Ю. С. – на 01.08.2011г. и е оставила като законни наследници преживял съпруг – Х. и  само свои деца – А. и С. /ответник по делото/. През 2013г. синът А. е починал и е оставил като наследници по закон съпругата си Г. и двамата си сина – И. и С. – тримата ищци в настоящото производство.

Х. С. е починал на 24.02.2015г. и тъй като съпругата му Ю. вече е била починала, двамата не са имали общи деца, а Х. не е имал свои низходящи, негови наследници по закон останали тримата му братя – М., С. и К., както и тримата сина на починалия през 1979г. четвърти брат Х. – М., Х. и М.. Всички те са ответници в настоящия спор, заедно с посочения по-горе син на Ю. – С.С..

Така, съгласно правилата за наследяване, е видно, че процесният имот, тъй като е бил прехвърлен възмездно на Ю. по време на брака й с Х., е придобил статут на съпружеска имуществена общност /независимо, че прехвърлителят е бил нейният съпруг, а имотът е бил към момента на сделката негова лична собственост/, поради което след нейната смърт през 2011г. преживелият съпруг получава половината от имота в резултат на трансформацията на бездяловата съпружеска собственост в дялова и 1/3 ид.ч. от другата половина, тоест – общо 4/6 ид.ч. от имота. Двамата синове на Ю. са наследили всеки по 1/6 ид.ч. от правото на собственост, като през 2013г., след смъртта на единия от тях – А., тази част е преминала в патримониума на неговите наследници – съпруга и двама сина в размер на по 1/18 ид.ч. от имота за всеки от тримата.

По-късно, след като Х. е починал през 2015г., наследниците му по закон – неговите преживели братя и заместения от низходящите си от първа степен починал преди това негов брат, са наследили  равни части от неговото право на собственост – по 1/6 ид.ч. на коляно. Съответно децата на починалия брат Х. от общата си част 1/6, имат всеки по 1/18 ид.ч. от целия имот.

В обобщение – всички участници в производството могат да се легитимират като собственици на различни части от правото на собственост върху спорния имот в резултат на наследяване.

За да се отрече това право на седемте ответника, е необходимо да са настъпили такива правоизменящи или правопрекратяващи факти, които правна норма да свързва с такава последица – въобще невъзникване или загубване правото на собственост.

Както вече бе посочено, тримата ищци заявяват свое изключително право на собственост върху целия имот въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност с твърдян от тях начален момент – 1995г., като владението било осъществявано от техния пряк наследодател – А., до смъртта му през 2013г. и съпругата му Г., а по-късно синовете им И. и С. присъединили и своето владение.

Тъй като защитната теза се опира на владение, датиращо още приживе на общите наследодатели – Х. и Ю., то следва да се установи дали то е било предадено доброволно от тях, или им е било недвусмислено и явно отнето.

Ищците твърдят, че са упражнявали владение едновремено със собствениците, тъй като те „неформално им прехвърлили собствеността, с уговорката, че ако се случи нещо със здравето на прехвърлителите, А. ще се погрижи за тях“.

Несъмнено е доказано, че двамата наследодатели са живели в имота до смъртта си самостоятелно. При това положение не може да се обсъжда въобще хипотезата на владение против собственика когато той държи сам имота, щом няма релевирани твърдения за отнемане на владението. Щом цялостното фактическо ползване е било осъществявано от собствениците-наследодатели, за да се приеме, че в полза на ответниците е текъл владелчески срок, тоест - че те /и техният пряк наследодател А. до 2013г./ са го държали и владели за себе си чрез Ю. и Х., следва да се докаже, че владението им е предадено от първите.

Този състав не счита, че такъв акт на предаване е надлежно доказан от страната, имаща интерес да установи този положителен факт, от който черпи изгодни за себе си правни последици.

Свидетелските показания в тази насока са по начало ненадеждни и разнопосочни по въпросите чий е имотът, прехвърлен ли е и по какъв начин на някого от ищците /респ. – на А./. Общото в интерпретативните им части касае изявления на Х., че „се надява на А. да го гледа“. Един свидетел твърди, че Х. е заявявал, че ще завещае имота на А., друг, че го е прехвърлил на него и съпругата му срещу издръжка и гледане.

Най-напред следва да се посочи, че изявления, направени само и единствено от Х. /които свидетелите дори не отправят към конкретен момент/, евентуално – след 1995г., нямат тежест независимо от съдържанието си, доколкото към този момент собственик на спорния имот е била съпругата му Ю., а неговото вещно право е било производно /чрез института на СИО/ и несамостоятелно,  поради което те не могат да обвържат волята на тази наследодателка. Липсват надлежно извършени действия по прехвърляне на вещното право на собственост – възмездно или безвъзмездно.

От друга страна, независимо от това, чисто семантичният анализ на събраните гласни доказателства сочи, че Х., евентуално, е имал намерение за в бъдеще, в някакъв неопределен, предстоящ момент, да се разпореди по някакъв начин /чрез сделка приживе, или чрез завещание или завет за след смъртта си/ с имота в полза, евентуално, на прекия наследодател на ответниците – А. /отново с уговорката, че той самият не е титуляр на вещното право/. Това намерение, обаче, само по себе си не поражда правни последици, ако не е обективирано в надлежни правни действия, нито пък може да ангажира с изпълнението им наследниците след смъртта на лицето. В никакъв случай тези изявления не могат да се възприемат като акт на предаване на владението от страна нито на Х., а още по-малко – на Ю., респективно – на  двамата заедно. Съдът счита, че не е доказано дори намерение на наследодателите да предадат владението на А., като се лишат от него за самитея себе си – такова не е обективирано в никакви конкретни, фактически действия, а реално извършени правни действия, които да доведат до такъв резултат, също няма.

Обратното – собственицата и съпругът й единствени са ползвали имота до смъртта на всеки от тях. Доказаните чрез гласните доказателствени средства осъществявани през годините грижи от страна на А. и семейството му към Х. и Ю., помощ за обработване, ремонт и поддържане на двора и къщата, не могат да бъдат счетени като проявна форма на владелческо поведение, а като израз на нравствено отношение към роднини. Обикновеното ползване, управление и поддържане на имота, въобще - всяко едно въздействие върху него, за да материализира владение по смисъла на ЗС, е необходимо несъмнено да отрича правото на собственика, и да е достигнало до неговото знание. В противен случай е налице хипотезата на предоставяне от страна на собственика на правомощието “ползване”, като част от обема на неговото право.

Така липсват доказателства за упражняване на владение от страна на прекия наследодател на ответниците и на самите тях приживе на собствениците и едновременно с тях, в резултат на предаване на същото. Твърдяното „неформално прехвърляне на собствеността“ не произвежда търсения ефект от една страна – именно защото /ако бе доказано/  е неформално, от друга – защото доказаното положение не носи белези и на предаване на владение.

Другата възможност за осъществяване на давностно владение, приживе на собственика, е или в негово отсъствие против него – каквато хипотеза в настоящия случай не може да се обсъжда, или пред него, но по начин недвусмислено блокиращ и изключващ неговото владение.

 По този въпрос правната норма въвежда императивни изисквания. В тежест на ищците е било да докажат двата обективни елемента, които следва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиване право на собственост по давностно владение на недвижим имот – най-общо -  фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от време. Правната норма имплицитно съдържа няколко, утвърдени от правната доктрина и практика, задължителни белези на владението като процес на упражняване на фактическа власт върху имота против собственика, при наличието на които в кумулативна даденост  в продължение на 10 години, може да възникне правото на собственост – явно, несъмнено, несмущавано и непрекъснато.

Аналогичност между фактическото положение и правопораждащия състав на правната норма, не бе доказана непререкаемо.

За да се приложи институтът на придобивната давност, е необходимо съвършено недвусмислено да бъде демонстрирано от лицето, позоваващо се на него, новото му, променено субективно отношение към чуждото правото на собственост. Категоричната промяна в намерението следва да бъде доведена до знанието на собственика, за да могат и действията на владелеца да му бъдат противопоставени като такива, обективиращи желание за своене. Изменението на основанието на неговото владение следва да се фокусира в действия, които да отричат правото на собственика и те да са достигнали до неговото знание. Тоест – анимусът за своене в подобна хипотеза, налага активни, дори “агресивни” действия, поведение, което доминира, за да наложи ново фактическо положение, различно от правното, и в последствие, евентуално - да ги приведе в съответствие, като стабилизира фактическото положение и го превърне в правно.

Така не е доказано непререкаемо ищците /преди това – и прекият им наследодател/ с поведението си да не са оставили съмнение у Ю. и Х., че владеят срещу тях. Не се установи те открито и еднозначно да са афиширали пред собствениците намерение за своене против тях до смъртта им и да са го  насочили срещу тях. Съществуването му в интровертна форма не е достатъчно за да се приеме, че са налице изискуемите“явност” и “несъмненост”. Това представлява и пречка, ако се приеме, че такава промяна в анимуса е настъпила, да се установи точния момент, тъй като той би дал начало на 10 годишния срок, още повече в светлината на това, че самите претенденти не са ползвали имота.

За пълнота може да се посочи и, че дори да е доказано такова фактическо състояние след смъртта на двамата общи наследодатели – съответно 2011г. и 2015г., то едва от тези моменти нататък би могло да се постави в течение давностното владение на ответниците против останалите наследници по закон.

Общият принцип при съсобствени имоти е, че съсобственикът владее имота за сметка на всички съсобственици и като такъв той е владелец на своята идеална част и държател на частите на останалите съсобственици. За да е налице изменение на основанието на неговото владение, е необходимо той да е предприел действия, които да отричат правото на другите съсобственици върху техните части, и те да са достигнали до тяхното знание. В случая не  се доказа след смъртта и на втория наследодател ищците да са започнали фактически да владеят процесния имот. За да демонстрират своето ново, променено субективно отношение към правото на собственост на останалите съсобственици и да превърнат своето владение в самостоятелно, ищците е следвало да отблъснат правото на ответниците с недвусмислени действия, каквито те не са извършили.

Даже обаче да се приеме, че по някакъв начин те са манифестирали самостоятелно владение, то в такъв случай най-ранната отправна начална точка във времето е датата на смъртта на всеки от наследодателите, но при това положение до завеждането на исковата молба не е изтекъл разписаният от нормотвореца придобивен 10 годишен давностен срок, поради което тримата ищци не са могли да станат собственици и на идеалните части, принадлежащи на останалите наследници по закон.

Ето защо претенциите им са неоснователни, което налага тяхното отхвърляне. Тук е необходимо да се посочи, че установителните искове  следва да бъдат отхвърлени изцяло така, както са предявени – с оглед изрично заявеното основание, което определя рамките на търсената от съда защита, понеже ищците се домогват да докажат, че А. и Г. са станали собственици на имота още преди смъртта на Ю.. Действително, както бе посочено по-горе, всеки от тримата ищци към момента е собственик, по силата на настъпилото /през 2011г. и 2013г./ правоприемство, на по 1/18 ид.ч. от процесния имот и този факт не се отрича от ответната страна, но в това производство съдът е сезиран да се произнесе не въобще по въпроса за съществуването на право на собственост в някакъв обем, а за възникнало такова по отношение на целия имот на конкретно основание – придобивна давност, изтекла преди настъпването на юридическите факти, от които за ищците възниква, макар и в по-малък обем, същото право, но на различно основание.  Поради това така предявените искове са изцяло неоснователни и следва да се отхвърлят, като това не рефлектира върху правата им по закон, доколкото не се формира сила на пресъдено нещо по отношение на незаявявано в този процес основание, по което съдът не може сам да се произнесе.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да бъде уважавана. Атакуваното решение като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса разноските за тази инстанция следва да се възложат от въззивниците, които следва да понесат своите както са направени и заплатят тези на въззиваемия М.М.С. за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв., а разноските за адвокатско възнаграждение на въззиваемите К.М.С. и С.М.С. не следва да бъдат присъждани, тъй като липсват данни за действителното им заплащане, както в брой - в договорите няма изрично отбелязване за това, така и по друг начин, каквото е изискването съгласно т. 1 ТР 6/12.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                               

 

 

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 81/27.11.2015г. по гр.д. № 85/2015г. на КРС.

 

 

 

ОСЪЖДА Г.С.С., И. А. С. и С. А. С. да заплатят на М.М.С. направените разноски за въззивната инстанция в размер на 200 лв.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: