Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 28.04.2016 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми април, през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                        мл.с.НИНА КОРИТАРОВА                                                                           

 

                                    

При секретаря И.К., като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 138 по описа за 2016 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

         Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв. Г. пълномощник на „Антоний“ ЕООД ГР.С., ж.к. „Д.“, с адрес за съобщение ГР.С., ул. „В.“ № * ап.*, тел. *** против решение № 14/11.01.2016г. по гр.д. № 4767/2014 г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено, че жалбоподателят дължи на „АУТДОР МЕДИА“ ЕООД със седалище и адрес на управление ГР.С.З., ул. „Д.П.“ № * ап.* 2100 лв., представляващи наем на билборд по издадена фактура № 0000000078/17.01.2013 г., лихва за забава в размер на 363.70 лв. за периода от 18.01.2013 г. до 01.10.2014 г., както и сумата от 2100 лв., представляваща наем на билборд по издадена фактура № 0000000264/24.10.2013 г., лихва за забава в размер на 199.95 лв. за периода от 25.10.2013 г. до 01.10.2014 г., ведно със законната лихва върху главниците от 03.10.2014 г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед по чл. 410 от ГПК № 2580/06.10.2014 г. по ч.гр.д. № 3924/2014 г. на СлРС. С обжалваното решение е бил отхвърлен предявения от въззивника против въззиваемата страна насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 55 ал.1 предл.1 от ЗЗД, вр. чл. 34 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2100 лв., платена по фактура № 77/16.01.2016 г., като наем за второ шестмесечие за 2012 г. С решението въззивникът е бил осъден да заплати на въззиваемата страна деловодни разноски в размер на 1638 лв.

         Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно, тъй като при постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост на съдебния акт. Посочено е, че в решението не са изложени аргументи и мотиви за това, че не е налице нито една от хипотезите за нищожност, предвидени в чл. 26 от ЗЗД. Страната счита, че е налице нищожност на договора за наем, тъй като той е бил сключен в нарушение на законовата забрана да се отдава под наем рекламно съоръжение без разрешение от Агенция Пътна инфраструктура. На второ място е посочено, че е налице нищожност на наемния договор, поради липса на съгласие за наемане на рекламните съоръжения. От показанията на свид. Ч. било видно, че въззиваемата страна разполага с необходимите разрешения за изграждане и експлоатация на рекламни съоръжения, с оглед на което те са заплащали въпросния „наем“ с ясното съзнание, че това са таксите, дължими ежегодно към Агенция Пътна инфраструктура. На следващо място е посочено, че „наетите“ съоръжения всъщност са собственост на въззивника и няма никаква логика той да наема от самия себе си. Във връзка с това се твърди, че съдът неправилно е приел, че въпроса за собствеността на рекламните съоръжения е ирелевантен. Твърди се, че неправилно съдът е обсъждал и кредитира единствено факта на счетоводното отчитане на процесните фактури както и ползването на данъчен кредит по същите. Посочва се, че въззивникът по-късно е узнал за това, че въззиваемата страна не разполага с нужните разрешения от Агенция Пътна инфраструктура. Това е станало след като той вече счетоводно е бил завел въпросните фактури. Във връзка с това, след получаване на информацията от Агенция Пътна инфраструктура на 01.07.2016 г. затова, че не е давал разрешение за експлоатация на рекламните съоръжения на въззиваемата страна, въззивникът е предприел действия за счетоводна корекция на записите и за уведомяване на ТД на НАП Бургас, офис Сливен. Моли се да се отмени обжалваното решение като неправилно, да се постанови решение, с което предявените искове от въззиваемата страна да бъдат отхвърлени, да се уважи предявения насрещен иск от въззивника, както и въззиваемата страна да бъде осъдена да заплати деловодни разноски поделото.

         С въззивната жалба са били направени искания за събиране на доказателства от въззивния съд, които са отхвърлени, поради настъпила законна преклузия.

         В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от адв. К., помощник на „АУТДОР МЕДИА“ ЕООД, с което въззивната жалба е оспорена като неоснователна. Посочено е, че обжалваното решение е правилно и обосновано. Страната посочва, че по делото не са събрани доказателства за нищожност на договора за наем по нито една от хипотезите на чл. 26 от ЗЗД. Бланкетното позоваване на нищожност без конкретни твърдения и доказателства, не би могло да доведе до прогласяването й от съда. Страната счита, че дори и да са налице нарушения в чл. 26 ал.2 т.1 , б. „б“ и „в“ от ЗДП, те не водят до нищожност на договора за наем, тъй като въпросът със собствеността на отдаваната под наем вещ, а и разрешителните режими, не биха могли да обосноват недължимост на определени суми по възникнал между страните договор за наем. Страната твърди, че безспорно е установено поделото, че отдадената под наем вещ е била използвана от наемателя, за да рекламира свои продукти. Въззиваемата страна посочва, че „липса на съгласие“ между страните се е появила едва след завеждане на исковата молба, а от всички доказателства е видно, че съгласие е имало към момента на предоставяне услугата ползване на рекламни площи. През целия период на действие на договора не са били постъпили никакви възражения от страна на наемателя. Моли се да се постанови решение, с което въззивната жалба да бъде оставена без уважение и да се потвърди първоинстанционното решение. Претендират се деловодни разноски, за което е представен списък по чл. 80 от ГПК. 

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 16.02.2016г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 01.03.2016 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

Между страните бил сключен неформален договор за наем на 2 бр. билборда. Договорът за наем е двустранен, неформален, консесуален, възмезден, с продължително изпълнение. Въззивникът твърди, че договорът е нищожен на две основания. На първо място посочва, че той е нищожен поради противоречие със закона. В тази връзка сочи, че наемодателят не е бил изпълнил разпоредбите на чл. 26 ал.2 т.1, б. б и в от ЗДП, не е имал разрешение за предоставяне на билбордове с рекламна цел от АПИ. На второ място посочва, че договорът е нищожен, поради липса на съгласие. За да аргументира това твърдение отново посочва, че наемодателят не е имал разрешение за предоставяне на билбордове под наем и че наемателят е заплащал наемната цена с ясното съзнание, че това са таксите, дължими ежегодно към АПИ.

В разпоредбата на чл. 228 от ЗЗД е посочено, че с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят да му плати определена цена. От събраните по делото доказателства е безспорно, че наемодателят, въззиваем в настоящото производство, е предоставил на въззивинка 2 бр. билборда, на които са били монтирани негови рекламни пана и същите са били използвани през целия договор за наем. Никой по никакъв начин не го е възпрепятствал в ползването на наетите билбордове. Няма никакво противоречие в теорията и съдебната практика затова, че не е задължително наемодателят да е собственик на отдаваната под наем вещ. Негово задължение е да осигури безпроблемното ползване на вещта. Затова той следва да получи наемна цена. Към момента на сключване на договора страните се споразумяват, както за вещите, които ще бъдат отдавани под наем, така и за размера на наемната цена. Че е било постигнато съгласие и по отношение на наемната цена е видно от доказателствата по делото, а именно от факта, че въззивникът е заплатил дължимата сума по една от издадените фактури за наем за второто полугодие на 2012 г., както и по обстоятелството, че той е бил осчетоводил и останалите две фактури, предмет на настоящото производство и дори е ползвал данъчен кредит. Съдебната практика е единодушна по отношение на тълкуването на такива доказателства, като приема, че редовното осчетоводяване на фактури и плащането по тях недвусмислено показва, че страната признава съществуването на договора.

Съдът счита, че са неоснователни претенциите на въззивника за нищожност на договора за наем, поради противоречието му със закона и поради липса на съгласие. За да е налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26 ал.1 предл.1 от ЗЗД, а именно противоречие със закона, е необходимо договорът да противоречи на конкретна императивна правна норма или правен принцип. Не всички противоречия със закона обаче водят до нищожност на договора. Ако страните са се споразумели да не плащат данъци, договорът би бил нищожен, но липсата на разрешение за предоставяне на билбордове с рекламна цел не е императивна разпоредба, водеща до нищожност на договора. Тя би имала други административни последици за наемодателя. След като той е осигурил безпрепятствено ползване на наетите билбордове, той следва да получи наемната цена за тях.

В настоящият случай не е налице нищожност на договора и по смисъла на чл. 26 ал.2 предл.2 от ЗЗД, а именно липса на съгласие. Липсата на съгласие означава липса на воля в случаите на скрита резерва, несериозно волеизявление, насилие или пълна недееспособност на една от страните. Липсата на съгласие се установява към момента на сключване на договора и тя не може да настъпи впоследствие. По делото не са налице доказателства, с които да се установи някоя от формите на липса на съгласие.

Като взе предвид изложените по-горе мотиви, съдът счита, че се явява неоснователна претенцията на въззивника по чл. 55 ал.1 предл.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2100 лв., платена по фактура № 77/16.01.2013 г.

С оглед изложеното съдът намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и същото следва да бъде потвърдено.

Въззиваемата страна е направила искане за присъждане на разноски. Пред настоящата инстанция са доказани деловодни разноски в размер на 400.00 лв. за адвокатско възнаграждение, която сума следва да бъде заплатена от въззивната страна „Антоний“ ЕООД ГР.С. .

 

По тези съображения, съдът  

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 14/11.01.2016г. по гр.д. № 4767/2014 г. по описа на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

         ОСЪЖДА „Антоний“ ЕООД ГР.С. да заплати на „АУТДОР МЕДИА“ ЕООД със седалище и адрес на управление ГР.С.З., ул.„Д.П.“ № * ап.* сумата от 400.00 /четиристотин/ лева, деловодни разноски за въззивна инстанция.

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                    2.