Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 27.04.2016 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и седми април през двехиляди и шестнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                        мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 140 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК, но по правилата за бързото производство, с оглед характера на спора.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 119/18.02.2016г. по гр.д. № 4572/15г. на СлРС, с което е прекратен с развод поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения по вина на двамата съпрузи, сключения на 15.11.12г. граждански брак между М.А.М. и Й.Б.М., упражняването на родителските права спрямо малолетното дете Б., р. 02.01.14г. е предоставено на майката, като на бащата е определен режим на лични контакти с детето всяка първа и трета събота от месеца от 9.00ч. до 18.00 ч. и 15 дена през лятото, несъвпадащи с платен годишен отпуск на майката, бащата е осъден да заплаща на малолетното дете чрез неговата майка и законна представителка месечна издръжка в размер на 120 лв. от завеждането на исковата молба до настъпване на причини за нейното изменение или прекратяване, заедно с обезщетение за забава върху всяка закъсняла вноска, като искът е отхвърлен като неоснователен до пълния претендиран размер от 150 лв., ползването на семейното жилище е предоставено на Й.Б.М., а след прекратяванетона брака е постановено съпругата да носи предбрачното си фамилно име Д., и са присъдени д.т. и разноски по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва чрез процесуалния си представител по пълномощие ЧАСТИЧНО решението  в частта относно определения режим на лични контакти. Заявява, че режимът е много ограничен и препятства изграждането на връзка между баща и син. Твърди, че щом детето ще се отглежда в гр. Ямбол, където той няма жилище и близки, не е възможно по 9 часа да го „размотава“ по улиците, да го храни по парковете, да спи по пейки, да му сменя пелените по молове и заведения, особено през зимата. Тй като се е установило, че той има пълната подкрепа на родителите си, живеещи в гр. Сливен, счита, че ако  детето преспива при тях, ще може да му осигури пълноценен, здравословен и спокоен начин на живот. Въззивникът заявява още, че личните отношения трябва да бъдат определени така, че да се създава нормална обстановка за поддържането им, като определените мерки да не стават допълнителен източник за спорове между родителите. Поради това моли въззивния съд да отмени частично решението, като определи  режим на лични контакти с детето  всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 9.00ч. на първия до 18.00ч. на втория ден и 1 месец през лятото, несъвпадащ с годишния отпуск на майката, всяка втора половина от Коледните, Новогодишните и Великденските празници и през година – за рождените дни, като през 2016г. да е с бащата. Няма нови доказателствени искания. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор с който оспорва жалбата като неоснователна, развива подробна аргументация, с която оборва наведените в нея доводи. Въззиваемата страна счита, че атакуваната част от решението на първоинстанционния съд е правилна и законосъобразна и моли актът на СлРС да бъде потвърден в нея.Претендира разноски за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени искания.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и иска тя да бъде уважена, оспорва отговора. Няма искания, претендира разноски.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора и моли да се потвърди атакуваната част от решението. Претендира разноски за въззивната инстанция, няма и други искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решенито е и правилна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Съдът е възложил на майката да осъществява родителските права спрямо малолетното дете Б., което налага на бащата да се определи режим на виждане и лични контакти с него. Той следва да е съобразен с местоживеенето, времето и възможностите на двамата родители, с възрастта и общото състояние на детето. След като е преценил, че детето е на 2 години, живее при майка си в подходяща, удобна и защитена домашна среда, а бащата няма постоянно местоживеене на територията на РБ, тъй като от около година се е установил да живее и работи в Англия, решаващият съд правилно е предоставил на последния възможността да осъществява личен контакт с детето си всяка събота от 09.00 до 18.00ч. и 15 дена през лятото, несъвпадащи с платен годишен отпуск на майката.

Този режим към настоящия момент максимално кореспондира със сложилите се отношения и отговаря на интереса на детето. Необосновано е искането на въззивника за по-разширен режим, най-малко с оглед това, че дори в производството той се представлява процесуален представител по пълномощие поради трайното му отсъствие от страната. Освен това изграждането на отношенията със сина му не се препятстват чрез определения седмичен режим, който е без преспиване именно с оглед охраняване интереса на детето предвид 2 годишната му възраст. Няма пречка той да се осъществява и в присъствието на майката, с оглед това, че тя е единственият родител, с когото малкото дете е свикнало да се чувства спокойно почти от раждането си досега – в този смисъл съдът не намира резон в наведения с жалбата довод, че „следва 9 часа бащата да „размотава“ сина си по улиците в Ямбол, да го храни по паркове, да спят по пейки…“. След като въззивникът не е доказал наличие на друго, самостоятелно място, подходящо да осъществява контактите си с детето, правилно РС е преценил, че това може и трябва да става в града по местоживеене на майката и детето, за да може при необходимост първата да реагира адекватно с евентуална помощ. Сходни са съображенията и по отношение на режима, касаещ продължително пребиваване на детето при бащата. Въззивният съд счита, че с оглед възрастта на детето 15 дни през лятото изцяло покриват интереса му. Предвид установеното понастоящем почти постоянно отсъствие от страната на бащата, чието преустановяване не е предвидимо, нито пък има предварителна известност и сигурност дали и кога той ще бъде в страната,  то не е оправдано да се фиксират периоди на контакти за Коледните, Новогодишните, Великденските празници и рождените дни на детето, тъй като това може да създаде редица неудобства, както и негативни изживявания за детето, което съдът цели да избегне. Още повече, че не е установено бащата до момента да е проявявал конкретна инициатива за създаване и прекарване на някой от посочените празници с детето. Разбира се, този режим е задължителният минимум, но при консенсус между родителите, ако те проявят добра воля, обслужваща детския комфорт, могат за всеки отделен случай да разширяват съдебните предписания.

Така към момента и за предстоящия период, настоящият въззивен състав намира, че определеният режим е подходящ с оглед горните обстоятелства, а при настъпване изменение на някое от тях – няма пречка страната да поиска изменение по надлежен ред.

Поради това жалбата е неоснователна и не следва да се уважава.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите и заплати тези на въззиваемата в размер на 600 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 262/31.03.2015г. по гр.д. № 3818/14г. на СлРС в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

ОСЪЖДА   Й.Б.М. да заплати на М.А.М.  направените разноски по делото в размер на 600 лв.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                       

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

  

      ЧЛЕНОВЕ: