Р Е Ш Е Н И Е   №

гр. Сливен, 12.05.2016 г.

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на единадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:              

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНА БАКАЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

      Мл.С. НИНА КОРИТАРОВА        

При секретаря И. като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова възз.гр.д. № 147 по описа за 2016 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Първата въззивна жалба е подадена от  Община Сливен, представлявана от кмета С.Р. и с нея се обжалва Решение № 164/29.02.2016 г. по гр.д. № 2138/2015 г. на   Районен съд – Сливен, с което  се  осъжда Община Сливен, с адрес за призоваване гр. С., бул. „Ц. О.“ № * да заплати на Д.Д.А., ЕГН ********** *** в качеството й на майка и законен представител на малолетната й дъщеря К.Д.А., ЕГН********** на основание чл. 49 ЗЗД сумата от 2500 лв., съставляваща обезщетение за причинените на детето неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва върху нея, считано от 25.04.2015 г. до окончателното й изплащане, както и разноски в размер на 100 лв. Със същото решение се отхвърля предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за разликата над уважения размер от 2500 лв. до пълния претендиран размер от 5000 лв. като неоснователен и с оглед на това частично уважаване на иска Д.Д.А., ЕГН ********** *** в качеството й на майка и законен представител на малолетната й дъщеря К.Д.А. *** разноски по делото в размер на 290 лв. съобразно отхвърлената част на иска.

Решението се обжалва от общината жалбоподател в частта, с която се уважава частично предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД като неправилно и незаконосъобразно и постановено при нарушение на процесуалните правила.

Втората въззивна жалба е подадена от Д.Д.А., ЕГН ********** *** в качеството й на майка и законен представител на малолетната й дъщеря К.Д.А., ЕГН**********, със същия адрес чрез адв. М.П. *** и с нея се обжалва решението, в частта, с която е отхвърлена претенцията за разликата над уважения размер и в частта му относно разноските.

Въззивната община – ответник в първоинстанционното производство обжалва посоченото решение в частта, с която частично е уважен иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, като неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила. Посочва, че в съдебната практика било безспорно, че при предявен иск по чл. 49 ЗЗД за да бъде ангажирана гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работата на прекия причинител на вредите съдът следвало безспорно да установи всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане по  чл. 45 ЗЗД, включително и дали била налице изискваната от чл. 51, ал. 1 ЗЗД пряка и непосредствена причинна връзка между процесното противоправно поведение на делинквента и претендираните вреди. С доклада си по делото първоинстанционният съд правилно бил разпределил в доказателствена тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване  да установи наличието на всички елементи предвидени във фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, като следвало да докаже, че в резултат на виновното и противоправно поведение на лицата, на които Община Сливен била възложила дейности относно контрола над безстопанствените кучета на територията на общината като пряка и непосредствена последица били настъпили претендираните неимуществени вреди, както и да докаже характера, интензитета и степента на последните. Единствено вината на тези лица не подлежала на доказване, защото се била презюмирала. Също така районният съд правилно бил указал на ищеца, че следвало да докаже и факта, че кучето причинило увреждането било бездомно, а ответната община следвало да докаже, че имало собственик. Неправилен, обаче бил извода на районния съд, че обстоятелството дали кучето имало собственик било ирелевантно и противоречал на нормите на Закона за защита на животните/чл. 40, ал.1, чл.  41, ал.1, и ал. 3 и чл. 47, ал. 3/.  Тези разпоредби задължавали органите на общината да полагат грижи единствено за безстопанствените кучета не само в случаите, когато безстопанствените кучета били настанени в приют, но и в случаите, когато след предприемане на действията по чл. 47, ал. 1 от ЗЗЖ били върнати на местата от които били взети. Оттук следвало, че отговорността на общината за полученото увреждане могла да бъде ангажирана единствено, ако то било настъпило в резултат на ухапване от бездомно куче, за което нейните органи били задължени да полагат грижи, т.е. в случаите, когато животните нямали собственик и не се намирали под надзора на определено лице. Посочва, че съгласно чл. 50 ЗЗД за вредите произлезли от вещи отговарят солидарно собственика и лицето под чийто надзор се е намирала вещта и ищецът следвало да претендира обезщетение за нанесените му неимуществени вреди от собственика на кучето, а не от общината. Било безспорно установено, че собственикът на кучето бил Б.А.Р., по отношение на който била реализирана и административно наказателна отговорност. С оглед на изложеното Община Сливен, счита, че не били налице всички предпоставки предвидени в чл. 49 ЗЗД за бъде ангажирана нейната отговорност в качеството й на възложител на работа.

          На следващо място, счита, че ищецът не бил успял да докаже характера, интензивността и степента на твърдяните от него неимуществени вреди. Не бил представил гласни доказателства относно интензитета, продължителността и характера на твърдяните от него болки и страдания. Също не бил представил съдебно-медицинска експертиза. Била останала недоказана причинно-следствената връзка между деликта и претендираните вреди.

          Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение, в частта, с която се частично уважава предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД срещу Община Сливен като неправилно, незаконосъобразно и необосновано и вместо това постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

          Въззивницата - ищец в първоинстанционното производство Д.Д.А., ЕГН ********** *** в качеството й на майка и законен представител на малолетната й дъщеря К.Д.А., ЕГН********** обжалва решението в частта, с която е отхвърлен предявения иск за разликата от уважения размер от 2500 лв.  до пълния предявен размер от 5000 лв. и относно присъдените разноски в полза на Община Сливен. Посочва, че на 25.04.2015 г. около 11 часа нейната малолетна дъщеря на 1 г. и 5 месеца заедно с баща си била посетила детска площадка намираща се в кв. „Ново село“, която била подходяща за игра на деца, тъй като била покрита с изкуствена трева и заградена с метална ограда и след като била оставена от баща й там била нападната от агресивно безстопанствено куче порода питбул, което я захапало за гърба- качулката на якето. След инцидента детето било закарано в спешното отделение на МБАЛ „Иван Селимински“ Сливен, където  била прегледана и й бил издаден лист за преглед на пациент в спешно отделение № 6068/25.04.2015 г., в който било посочено като диагноза удар или ухапване от куче. След това на детето му били направени изследвания и прегледи, както и му била поставена ваксина против бяс. Твърди, че на 04.05.2015 г. малолетната й дъщеря била освидетелствана от лекар специалист по съдебна медицина и обща патология, който й издал съдебно-медицинско удостоверение № 200/2015 г., в което подробно били описани уврежданията, които била получила в резултат на ухапването, както и стресовата реакция, която била получила в резултат на инцидента. Установените увреждания причинили на детето „временно разстройство на здравето неопасно за живота“, като изрично било посочено в съдебно-медицинско удостоверение № 200/2015 г., че детето не било получило случайно по-тежки травми даже и такива застрашаващи живота му. Тази фактическа обстановка вярно била установена от първоинстанционния съд. Правилно била установена отговорността на общината, която била длъжна да осигури необходимия контрол и да не допуска движението на кучета без надзор на територията на града. Действията по залавянето на кучето били осъществени от служители на „Три Д“ ЕООД,  на което ответната община била възложила по силата на договор от 08.01.2015 г. действия относно намаляване на популацията на бездомните кучета. Правилно тези факти били подведени от СлРС под относимата правна норма на чл. 49 ЗЗД. Оспорва единствено размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди настъпили в резултат на деликта, което следвало да се определи съобразно чл. 52 ЗЗД по справедливост, която като критерий за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди следвало да включва конкретни факти, като характера и степента на увреждането, начин и обстоятелства при които било получено, вредоносни последици, тяхната продължителност, степен и интензивност, както и възрастта на увреденото лице и не била абстрактно понятие. В този смисъл първоинстанционният съд не бил изследвал всички тези обстоятелства и определил обезщетение в размер на 2500 лв., което не могло напълно да компенсира увреденото лице за претърпените от него неимуществени вреди. Следвало да бъде обърнато внимание на факта, че случайно детето не било получило по- тежки травми, че кучето, което го било ухапало било от порода питбул, че деликта бил осъществен на детска площадка, че при залавянето на кучето служителите на фирмата били използвали похвати, които били довели до допълнително агресиране на кучето, че инцидентът бил оставил дълбок и травмиращ отпечатък върху психиката на детето, което било станало раздразнително и било започнало да се буди през нощта, както и естеството на всички травмиращи увреждания и крехката възраст на детето. С оглед на изложеното, счита, че справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди следвало да бъде 5000 лв.

Оспорва извода на първоинстанционния съд, че на процесуалния представител на ищцата адв. П. не следвало да се присъжда адвокатско възнаграждение, като се позовава на т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС и чл. 71, ал. 1 ГПК и чл. 78 ГПК. Твърди, че договора за правна помощ бил неформален, тъй като упълномощяването могло да бъде направено и устно пред съда и да бъде отразено в протокола от съдебното заседание по чл. 33 ГПК. Договорът за правна помощ в частта, с която удостоверявал плащане имал характера на разписка и имал доказателствена стойност единствено относно размера на уговореното адвокатско възнаграждение. За изплащане на минималния размер на адвокатското възнаграждение съгласно Наредба № 1 от 2004 г. не било необходимо да се представят доказателства относно размера, тъй като той бил нормативно определен. Тази теза се била подкрепяла и от чл. 36, ал. 3 от ЗА според който устната уговорка между адвоката и неговия клиент не освобождавала последния от задължението му да заплати адвокатския хонорар. В случая безспорно имало такава уговорка с ищцата, а характера на разписка имал приложения по делото Приходен касов ордер за сумата от 580 лв.

Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за разликата над уважения размер от 2500 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв. като неоснователен и вместо това постанови ново решение, с което предявения иск бъде уважен и за разликата над уважения размер от 2500 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв., като общината бъде осъдена да заплати тази сума на ищцата ведно със законната лихва считано от дата на деликта до окончателното плащане и сумата от 680 лв., съставляваща разноски по делото пред първата инстанция, от които 580 лв. адвокатски хонорар. Претендира присъждането и на разноските сторени пред настоящата инстанция.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на първата въззивната жалба от Д.Д.А., ЕГН ********** *** в качеството й на майка и законен представител на малолетната й дъщеря К.Д.А., ЕГН**********, със същия адрес чрез адв. М.П. ***, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. В същия срок не са постъпили насрещни въззивни жалби.

          С отговора на въззивната жалба ищцата е оспорила въззивната жалба като неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение. Допълва изложените във нейната въззивна жалба обстоятелства със следните факти, които СлРС също бил установил- кучето било транспортирано до общинския приют за бездомни кучета, където било евтанизирано като безстопанствено и доказано агресивно животно, за което бил съставен специален Протокол от 27.04.2015 г. Кучето не било имало регистрация или издаден паспорт и не било потърсено от собственика, което се било установявало от свидетелските показания. Полицейските служители били съставили акта на предполагаемия собственик, като последните не били сигурни, че кучето избягало от двора на това лице и кучето, което било ухапало детето били едни и същи. Служителите на „Три Д“ ЕООД гр. Ямбол не били спазили изискванията на нормативната уредба при залавянето на бездомни кучета и не били ръководени и контролирани от ветеринарен лекар. Не били събрани достатъчно доказателства, от които да е било категорично установено кой бил собственика на кучето ухапало детето. Посочва, че умъртвеното животно се било явявало „безстопанствено животно“ по смисъла на пар. 1, т. 7 от ДР на Наредба за притежаване, отглеждане, контрол и регистрация на животните на територията на община Сливен като животно без собственик и регистрация и свободно движещо се. Бездействието на общината, изразило се в неупражняването на надзор и неполагането на грижа за бездомните кучета обуславяло нейната отговорност по чл. 49 ЗЗД и съгласно разпоредбите на Глава 5 „Безстопанствени животни “от Закона за защита на животните и Решение № 279/28.09.2011 г. по гр.д. № 1533/2010 г. на трето Г.О., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Община Сливен следвало да отговаря за бездействия на нейните органи и служебни лица във връзка със задължението им за изолиране на скитащи кучета на определените затова места. Първоинстанционният съд бил определил размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като не били необходими специални знания на съда за да прецени, че инцидентът се бил отразил негативно на детската психика, като предизвикал у детето страх и тревожност, както и болки и страдания причинени от травматичните увреждания. Пряката причинно-следствена връзка между увреждането и претърпените болки и страдания се установявала от приложената по делото медицинска документация.  С оглед на изложеното счита въззивната жалба за неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение и претендира разноски пред въззивната инстанция.

В с.з., въззивната община редовно призована се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 от ГПК адв. Д. от АК-Сливен, който поддържа въззивната жалба и моли първоинстанционното съдебно решение да бъде отменено в частта, с която се уважава претенцията на ищцата с правно основание по чл. 49 ЗЗД за сумата от 2500 лв. като неправилно и незаконосъобразно в тази си част. Претендира разноските по делото.

В с.з. въззивницата Д.Д.А. по втората въззивна жалба, редовно призована не се явява лично, и не се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 ГПК .

При извършване на проверката по чл.267, ал.1 от ГПК, съдът констатира, че въззивните жалби са подадени от лица, имащи правен интерес от обжалването и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК. Въззивните жалби отговарят на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Поради това въззивният съд ги намира за допустими и следва да ги приеме за разглеждане. При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно и незаконосъобразно по отношение на частта, с която е отхвърлена претенцията на ищцата за разликата над уважения размер от 2500 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Въззивният съд намира жалбата подадена от ищцата в първоинстанционното производство за основателна, а въззивната жалба подадена от община Сливен за неоснователна по следните съображения:

Предявен е иск с правно основание чл. 49 ЗЗД. Отговорността по  чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да бъде ангажирана отговорността на ответника по  чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. Във всички случаи на непозволено увреждане вината на причинителя на вредата се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като доказването на останалите елементи от фактическия състав е в тежест на ищеца, претендиращ обезщетението, съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал.1 от ГПК.

В конкретния казус се претендират неимуществени вреди претърпени от малолетно дете, настъпили в резултат на ухапване от безстопанствено куче на 25.04.2015 г., за които ищцата твърди, че се намират в причинна връзка с противоправно бездействие на общината - неизпълнено законово задължение за  осъществяването на надзор над безстопанствените кучета. В случая, при съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, а именно съдебно-медицинското удостоверение и останалата медицинската документация, както и свидетелските показания, въззивният съд намира за доказани твърденията на  ищцата, че на 25.04.2015 г. малолетната й дъщеря на 1 година и 5 месеца е била ухапана от безстопанствено куче порода питбул и в резултат на това ухапване е получила рана в областта на дясната половина на гърба непосредствено в областта на дясната плешка като при извършените прегледи добре се виждали раните от пробождания в областта на гърба от зъбите на кучето, които в дълбочина били достигали до напречно-набраздената мускулатура на гърба и охлузвания в областта на предната и задната повърхност на шията, като детето по време на инцидента е било със затруднено дишане. Раните били наложили полагането на специални грижи и провеждането на противобясна имунизация и консултации с лекари специалисти, като след инцидента детето получило остра стресова реакция и било неспокойно и уплашено. Лечението на детето продължило около десетина дни. Дадените в тази връзка показания на разпитаните по делото свидетели - очевидци Т., Г. и Д. възпроизвеждат преки и непосредствени впечатления от инцидента, на който последните са били очевидци и кореспондират на останалите събрани по делото доказателства - медицинска документация, издадена в периода непосредствено след нападението, в която се посочва, че раните са от ухапване от куче, както и от неоспореното съдебно-медицинско удостоверение, според което увреждането е резултат от действието на твърди тъпи предмети, каквито могат да бъдат и кучешките зъби, и по начин и време може да бъде получено както е съобщила ищцата в качеството й на майка на пострадалото дете. Ответната община Сливен не е установила възможен друг източник на установеното телесно увреждане, следователно правилен е извода на първоинстанционния съд, че това увреждане е от ухапване от куче. Ищцата е доказала механизма на увреждане, с което е провела главно и пълно доказване. Тя не е длъжна да изключи всякакви други възможни начини да получи подобно увреждане, защото не може да й се вмени в задължение да доказва отрицателни факти. Не подлежи на доказване от ищцата и обстоятелството, че кучето, което  е ухапало детето й, е безстопанствено, тъй като липсата на стопанин също е отрицателен факт, поради което в доказателствената тежест на ответника Община Сливен е било да докаже, че нападналото дъщерята на ищцата куче има стопанин, което не е направено в настоящото производство. Напротив установено е от протокола за умъртвяване на кучето от 27.04.2015 г., че е било бездомно и че не е имало отличителен знак по който да бъде идентифициран неговия собственик. От съставения акта за установяване на административно нарушение и наказателното постановление не може да бъде направен категоричния извод, че лицето, на което е било наложено административното наказание глоба е собственик на кучето, което е ухапало детето.  Като официални свидетелстващи документи акта за установяване на административното нарушение и наказателното постановление са съставени от длъжностни лица в кръга на служебните им задължения и се ползват не само с обвързваща съда доказателствена сила относно авторството на материализираното в съдържанието им изявление на длъжностното лице, но и с материална доказателствена сила и съставляват доказателство за изявленията пред съответните длъжностни лица и за извършените от тях и пред тях действия. В случая обаче тези официални свидетелстващи документи нямат обвързваща доказателствена сила относно факта, че посоченото в тях лице субект на административно наказателната отговорност е собственик на процесното куче, което е ухапало детето. Този факт следва категорично да се установи и с оглед на останалите по делото доказателства, като други такива доказателства освен посочените документи не са били ангажирани от ответната община.

При тези обстоятелства, съдът намира, че в случая са налице предпоставките по  чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответната община в качеството й на юридическо лице за противоправно бездействие на нейни служители, на които е възложила изпълнението на задължения, вменени й от законодателството. В този смисъл, в глава 5 от Закона за защита на животните /ЗЗЖ/ (обн. ДВ, бр. 13/8.02.2008 г., в сила от 31.01.2008 г.) са предвидени редица задължения на общинските органи за овладяване популацията на безстопанствените кучета, като несъмнено целта на закона е подобни кучета да не се намират в свободно състояние в населените места, тъй като са заплаха за живота и здравето на хората. С оглед на това законът предвижда, че общинските власти са длъжни да вземат под надзор всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането, обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и стопанисвани от тях приюти /чл. 41, ал.1 вр. с чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ/. Анализът на законовата уредба сочи по недвусмислен начин, че основната мярка за надзор е именно настаняването на кучетата в приюти - чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ, като само по изключение се допуска кучетата да бъдат връщани на местата, от които са взети - чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ. Същевременно, в чл. 47, ал. 3, изр. 2 ЗЗЖ изрично е предвидено, че кучетата са под надзора и грижите на общините, което означава, че чрез взетите от тях мерки същите следва да гарантират безопасното им поведение спрямо хората, независимо от вида на тези мерки /дали чрез настаняване в приюти или чрез връщане по места/. В случая, предвид настъпилия на 25.04.2015 г. инцидент - проявена агресия от безстопанствено куче, нападнало детето на ищцата и довело до неговото нараняване, очевидно общината чрез своите органи и служители не е изпълнила надлежно законовите си задължения за упражняване на надзор върху безстопанствените кучета, за залавянето им и за настаняването им в приюти, както и за вземане на мерки за предотвратяване на тяхно агресивно поведение спрямо хора и животни. Доказателства за противното не са представени по делото, въпреки, че в тежест на ответника е да докаже възраженията си за изпълнение на нормативните си задължения по ЗЗЖ. При липса на такова доказване от страна на ответника, а от друга- наличие на увреждане на ищеца от безстопанствено куче, следва да се приеме, че общината не е предприела предписаното от закона действие, респ. го е предприела, без да положи дължимата грижа, поради което е налице противпоравно бездействие и за причинените на детето на ищцата вреди, същата дължи обезщетение.

Правилна е преценката на първоинстанционния съд за наличието на причинна връзка между непозволеното увреждане, осъществило се чрез ухапването на куче и претърпените от пострадалото дете неимуществени вреди, изразили се в предизвиканите от причинените му телесни увреждания от ухапването болки и страдания. Правилни са изводите на първоинстанционния съд за основателност и на претендираното от ищеца обезщетение за причинените му неимуществени вреди. В случая, видно от медицинската документация, която съдът кредитира, раните от ухапване от безстопанствено куче са телесна повреда, която е причинила на детето на ищцата временно разстройство на здравето, неопасно за живота. В резултат от получените от процесния инцидент наранявания, детето на ищцата е претърпяло редица неимуществени вреди- физически болки и страдания, продължили през целия възстановителен период. Освен физически болки и страдания, случилото се е предизвикало у него също така стрес, уплаха и негативни душевни изживявания. Видно от представеното по делото съдебно-медицинско удостоверение детето не било получило по- тежки травми и дори и такива, които да застрашават живота му случайно. Установено е по отношение на обстоятелствата при които е извършен деликта, че  кучето, което е ухапало детето е било от порода питбул, и деликтът се е осъществил на обезопасена детска площадка, като при залавянето на кучето според показанията на свидетелите очевидци служителите на „Три Д“ ЕООД гр. Ямбол, на които Община Сливен била възложила надзора върху бездомните кучета използвали похвати, които довели до допълнително агресиране на кучето и сред тях нямало ветеринарен лекар. Безспорно инцидентът е оставил дълбок и травмиращ отпечатък върху психиката на детето, което  станало раздразнително и започнало да се буди през нощта, като този факт следва от самото естеството на всички травмиращи увреждания и от крехката възраст на детето и не са необходими специални знания на съда да го установи, нито събирането на гласни доказателства в тази насока.

С оглед изложеното и съобразявайки критериите за определяне размера на обезщетението- характер и тежест на увреждането, интензивност и продължителност на претърпените болки и страдания и затрудненията, до които последните са довели, нарушавайки нормалния начин на живот на детето на ищцата , продължителност и вид на проведеното лечение, обстоятелства, при които е настъпило увреждането, болки и страдания от психическо естество във връзка с преживения от малолетното дете при нападението шок и уплаха, възрастта на пострадалото лице съдът намира, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществените вреди в размер на 2500 лв. не съответства на общовъзприетото понятие за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди настъпили в резултат на процесния деликт според настоящия съдебен състав е 5000 лв. Единствено обезщетение в този размер би могло да компенсира в най-пълна степен претърпените болки и страдания от увреденото лице в резултат на деликта.

С оглед на изложеното въззивният съд счита, че въззивната жалба подадена от ищцата в първоинстанционното производство следва да бъде уважена и първоинстанционното решение да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за разликата над уважения размер от 2500 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв., като Община Сливен бъде осъдена да заплати допълнително на ищцата и сумата от 2500 лв. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в останалата обжалвана част като правилно и законосъобразно. Въззивната жалба подадена от община Сливен следва да бъде оставена без уважение като неоснователна.

По делото следва да бъдат уважени претенциите на въззивницата по втората въззивна жалба за заплащане на деловодни разноски. Пред настоящата инстанция следва да й бъдат присъдени разноски в размер на 50 лв., съставляващи държавна такса. Не следва да й бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, тъй като не бяха представени доказателства, че са били сторени такива. Пред първата съдебна инстанция от ищцата са били претендирани разноски в размер на 780 лв., които следва с оглед изхода на делото да бъдат присъдени на въззивницата изцяло, като въззивният съд й присъди допълнително разноски в размер на 680 лв., тъй като с първоинстанционното решение са й били присъдени разноски в размер на 100 лв. Въззивният съд не споделя изводите на СлРС, че не следва да се присъди адвокатското възнаграждение на адв. М.П. *** по следните съображения- договора за правна помощ е неформален, тъй като упълномощяването може да бъде направено и устно пред съда и да бъде отразено в протокола от съдебното заседание по чл. 33 ГПК. Договорът за правна помощ в частта, с която удостоверява плащане има характера на разписка . Видно от  чл. 36, ал. 3 от ЗА  устната уговорка между адвоката и неговия клиент не освобождава последния от задължението му да заплати адвокатския хонорар. В случая безспорно има такава уговорка с ищцата, тъй като никой не е оспорил представителната власт на адв. М.П. ***, а  като доказателство, че адвокатския хонорар е бил платен в претендирания размер служи Приходния касов ордер за сумата от 580 лв.

С оглед неоснователността на въззивната жалба подадена от Община Сливен и отмяната на обжалваното решение в отхвърлителната му част на Община Сливен не следва да й бъдат присъждани разноски за въззивната инстанция.

С оглед уважаването на предявения иск в пълния му размер на ответника не се дължат разноски, поради което първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, с която са присъдени разноски на общината пред първата инстанция в размер на 290 лв.

С оглед на изложеното въззивният съд

 

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 164/29.02.2016 г. на   Районен съд – Сливен по гр.д. № 2138/2015 г., в частта, с която се отхвърля като неоснователен предявеният от Д.Д.А., ЕГН ********** *** в качеството й на майка и законен представител на малолетната й дъщеря К.Д.А., ЕГН********** *** иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди претърпени от малолетното дете вследствие на ухапване от бездомно куче за разликата над уважения размер от 2500 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв. и в частта, с която Д.Д.А., ЕГН ********** *** сумата от 290 лв., съставляваща сторени от Община Сливен разноски пред първата инстанция, като НЕПРАВИЛНО И НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Община Сливен, с адрес: гр. С., бул. „Ц. О.“ № * представлявана от кмета С.Р. да заплати на Д.Д.А., ЕГН ********** *** в качеството й на майка и законен представител на малолетната й дъщеря К.Д.А., ЕГН********** на основание чл. 49 ЗЗД допълнително сумата от 2500 лв., съставляваща разликата над уважения размер от 2500 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв., ведно със законната лихва считано от датата на увреждането - 25.04.2015 г. до окончателното й плащане.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 164/29.02.2016 г. на   Районен съд – Сливен по гр.д. № 2138/2015г. в останалата обжалвана част като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

ОСЪЖДА Община Сливен, с адрес: гр. С., бул. „Ц. О.“ № *  представлявана от кмета С.Р. да заплати на Д.Д.А., ЕГН ********** *** в качеството й на майка и законен представител на малолетната й дъщеря К.Д.А., ЕГН********** на основание чл. 49 ЗЗД сумата от 680 лв., съставляваща разноски по делото сторени пред първата инстанция и сумата от 50 лв., съставляваща разноски по делото сторени пред въззивната инстанция.

 

Решението не подлежи на обжалване пред ВКС на Република България с оглед цената на иска до 5000 лв.

 

                                                         

 

                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ:   

            

                                                                            ЧЛЕНОВЕ: 1.

                                                                                         

                                                                                                 2.