Р Е Ш Е Н И Е   №

 

гр. Сливен, 02.06.2016 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на първи юни през две хиляди и шестнадесета година в състав

 

                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.С. НИНА КОРИТАРОВА        

При секретаря Р.Г. като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова възз.гр.д. № 177 по описа за 2016 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от А.Й. *** чрез адв. М.М. ***, със съдебен адрес:*** 1-1 против Решение № 200 от 16.03.2016 г. по гр.д.№ 4519/2015 г. на   Районен съд – Сливен, с което  се отхвърля като неоснователен и недоказан предявения от него иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 587 ГПК, с който се претендира да се признае за установено, че по отношение на ответника М.Х.А., ЕГН: ********** *** ищецът е собственик на поземлен имот № IX-223 в кв. 25 по Плана на  с. Бяла Паланка, общ. Твърдица, обл. Сливен с площ от 860 кв.м. при граници на имота- имот № VIII-223, улица, улица и имот № X-222, както и да бъде отменен констативния нотариален акт № 11, т. IV, рег.№ 5596 по н.д. № 467/2015 г. на нотариус Н.С.. Решението се обжалва изцяло като неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено при несъобразяване с доказателствата по делото.

           Въззивникът –ищец в първоинстанционното производство обжалва посоченото решение, като неправилно и необосновано, противоречащо на закона. Оспорва извода на районния съд, че  с оглед на разпоредбата на чл. 29, ал. 2 ЗС като гражданин на държава извън ЕС бил имал право да придобива недвижими имоти в Република България единствено по наследство, но не и по силата на договор за дарение. Твърди, че бил придобил процесния имот през 1975 г., когато притежавал качеството гражданин на Република България. Съгласно чл. 11 от Спогодбата между Народна Република България и Република Турция за изселването от Народна Република България в Република Турция на български граждани от турски произход, чийто близки и роднини са се изселили в Република Турция до 1952 г. и обн. ДВ бр. 82 от 21.10.1969 г. на изселниците се било давало право да ликвидират свободно собствеността си, но същите не били задължени да направят това. Поради тази причина въззивникът бил упълномощил въззиваемия да се разпореди с процесния имот, като в пълномощното не била предвидено право на последния да се договаря сам със себе си. Счита, че от момента на упълномощяването въззиваемият бил започнал да държи имота за него. Неправилен бил и извода на районния съд, че от декларацията подписана от Фатме Юзбарутчу се било установявало заплащането на сумата от 5000 лв. От свидетелските показания било видно, че въззиваемият не бил живеел в имота, като последният се бил владеел от въззивника, който бил упражнявал своето владение чрез своята сестра св. И.. Счита, че констативния нотариален акт също следвало да бъде отменен, тъй като в приложеното нотариално дело също били налице документи удостоверяващи правото на собственост върху процесния имот на въззивника.

          Моли въззивния съд да отмени изцяло първоинстанционното решение като неправилно и вместо него да постанови ново, с което да бъде уважен предявения иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 587 ГПК, като бъде признато за установено, че по отношение на въззиваемия въззивникът е собственик на процесния имот и да бъде отменен констативния нотариален акт. С въззивната жалба се моли въззивния съд да приеме по делото като писмени доказателства следните документи- молба ведно с нотариална покана за оттегляне на пълномощно, писмо от ОД на МВР Сливен, с което на въззивника се разрешава постоянно пребиваване в РБ и документи за платени данъци за процесния имот.

         В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от адв. Д.И. *** в качеството му на процесуален представител по пълномощие на ответника М.Х.А., ЕГН: ********** ***, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

         С отговора на въззивната жалба въззиваемият –ответник в първоинстанционното производство е оспорил въззивната жалба като неоснователна и моли въззивния съд да потвърди първоинстанционното решение като правилно, обосновано и законосъобразно. Първоинстанционният съд правилно бил установил фактическата обстановка въз основа на събраните по делото доказателства и достигнал до правилни правни изводи. Признава факта, че към момента на придобиването на имота през 1975 г. въззивникът бил български гражданин, но към този момент бил влязъл в сила Законът за собствеността на гражданите, който бил предвиждал в разпоредбата на  чл. 14, ал. 2, че чуждите граждани с местожителство извън страната могли да притежават заварени от този закон имоти до определените в него размери и имали право да придобиват недвижими имоти единствено по наследство. Безспорно било, че след изселването си българските граждани от турски произход били загубвали статуса си на български граждани. Процесният имот бил придобит на 18.03.1975 г. и не бил представлявал заварен имот по смисъла на Закона за собствеността на гражданите, който бил влязъл в сила на 30.03.1973 г. С оглед разпоредбата на чл. 11 от Спогодбата между Народна Република България и Република Турция за изселването от Народна Република България в Република Турция на български граждани от турски произход, чийто близки и роднини са се изселили в Република Турция до 1952 г. и след като на ищеца му бил издаден изселнически паспорт, той заедно с баща си Ю.А. били упълномощили ответника с пълномощно от 17.10.1978 г. да се разпорежда с процесния имот, като включително и да получи неговата продажна цена. Твърди, че за да придобие правата по пълномощното бил изплатил предварително на въззивника и баща му продажната цена на имотите, равняваща се на 5000 лв., като за целта била изготвена декларация, подписана от Ф.А., която била присъствала на предаването на сумата. Посочва, че след заминаването на въззивника и баща му за Турция той бил осъществявал непрекъснато и необезспокоявано владение върху процесния имот в периода от 1978 г. до 1989 г., когато заминал също за Турция, но продължил да посещава имота няколко пъти в годината като бил демонстрирал своето владение върху него. Несъстоятелно било твърдението, че бил договарял сам със себе си, тъй като било видно от показанията на св. Кула, че предлагал имота за продажба на трети лица. Бил се снабдил с констативен нотариален акт за собственост по реда на чл. 587 ГПК, тъй като не разполагал с друг титул на собственост върху процесния имот.

С оглед на изложеното счита въззивната жалба за неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение и да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно и обосновано. Претендира за сторените по делото разноски. Няма искания за събиране на нови доказателства.

Моли да не бъдат приемани по делото като писмени доказателства представените от въззивника с въззивната жалба документи, тъй като същите  могли да бъдат представени в срок пред първата инстанция.

По отношение на направените от въззивника доказателствени искания въззивният съд, ги е оставил без уважение като преклудирани, тъй като не се отнасят до нови обстоятелства или нови доказателства, които въззивникът не е могъл да узнае, посочи и представи пред първата инстанция. Също така не се отнасят и до нововъзникнали обстоятелства, нито представляват доказателства за такива обстоятелства. Не е налице и нарушение на процесуалните правила от страна на първоинстанционния съд, поради което да не са били приобщени към останалия доказателствен материал.

 Според Тълкувателно решение № 11 от 2013 г. по т.д. № 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК.

С оглед на изложеното с определение от 10.05.2016 г. въззивният съд е констатирал, че  първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила като не е разпределил доказателствената тежест по отношение на искането на ищеца за оборване на констативния нотариален акт, като не му е указал, че следва да представи доказателства, които да опровергаят легитимиращото действие на констативния нотариален акт по отношение на признатото с него право на собственост върху процесния имот на ответника. С оглед на изложеното с определението от 10.05.2016 г. въззивиният съд е указал на въззивника възможността му да представи доказателства, с които да обори легитимиращото действие на констативния нотариален акт по отношение на признатото с него право на собственост на въззиваемия.

В с.з., въззивникът, редовно призован  се явява лично и се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК адв. М.М. ***, която поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски. С оглед на разпределената доказателствена тежест с определението от 10.05.2016 г., с което въззивният съд е указал на въззивника възможността му да представи доказателства, с които да обори легитимиращото действие на констативния нотариален акт по отношение на признатото с него право на собственост на въззиваемия адв. М. повтаря направените с въззивната жалба доказателствени искания, които въззивният съд отхвърля като неотносими към легитимиращото действие на констативния нотариален акт.

В с.з.  въззиваемият, редовно призован се не се явява лично и се представлява от адв. Д.И. ***, негов процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на сторените по делото разноски и представя списък с разноски по чл.80 ГПК.

         При извършване на проверката по чл.267, ал.1 от ГПК, съдът констатира, че въззивната жалба е подадена от лице, имащо правен интерес от обжалването и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК. Въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Поради това въззивният съд я намира за допустима и следва да я приеме за разглеждане.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването допустимо. При проверка на законосъобразността и правилността на акта, съдът намира, че първоинстанционният съд при постановяване на решението си не е нарушил императивни разпоредби на закона и е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт. Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и при вярно констатирани факти, той е достигнал до законосъобразни правни изводи, като фактите са били субсумирани правилно към приложимите законови разпоредби. С оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК въззивният съд ПРЕПРАЩА към фактическата обстановка изложена от районния съд.

Въззивният състав споделя правните изводи на РС, тъй като те са обосновани и намират опора в относимите към спора материалноправни норми.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран е положителен установителен иск за собственост върху недвижим имот с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 587 ГПК. Ищецът в първоинстанционното производство основава правото си на собственост  върху процесния недвижим имот на деривативно правно основание – договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 116, том III, дело № 935/1975 г., съставен на 18.03.1975 г. Оспорва легитимиращото действие на представения от въззиваемия констативния нотариален акт № 11, том IV, рег.№ 5596, дело № 467 от 2015 г.  по отношение на признатото с него право на собственост на въззиваемия. Не посочва обаче доказателства, с които да го опровергае.

По отношение на искането за отмяна на представения по делото констативен нотариален акт, с който въззивникът е признат за единствен собственик на процесния имот, следва да се има предвид,  Тълкувателно решение №3 от 2012 г. по т.д. № 3 от 2012 г. на ОСГК на ВКС според което с констативния нотариален акт се установява право на собственост върху недвижим имот. Удостоверяването става в безспорно охранително производство, с участието само на молителя. Последица от издаването на този нотариален акт е наличието на доказателствена сила спрямо всички относно съществуването на правото на собственост в полза на лицето, посочено в този нотариален акт. Лице, което претендира правото на собственост, признато с констативния нотариален акт, може по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право. Защитата на това лице е по исков път, като с постановяването на съдебно решение, което със сила на пресъдено нещо признава правата на третото лице по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, издаденият нотариален акт следва да се отмени на основание чл.537, ал.2 ГПК. Отмяната на констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото лице.

На следващо място според Тълкувателно решение № 11 от 2013 г. по т.д. № 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Нотариалният акт по чл. 587, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост може да бъде оспорен от всяко едно лице, което има правен интерес да твърди, че титуляра посочен в него не е собственик. Това оспорване може да се изрази, както в доказване на свои права противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание, или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаването на акта. Следователно за отпадане на легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титуляра не е бил или е престанал да бъде собственик и то с пълно обратно доказване на този отрицателен факт.

В процесния случай доказателствената тежест относно установяването на отрицателния факт, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик на процесния имот е на ищеца, който не е успял да проведе пълно обратно доказване на този факт. Не е доказал свои права противопоставими на тези на титуляра на акта, не е опровергал фактите, обуславящи посоченото в акта оригинерно придобивно основание, нито е доказал, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаването на акта.

 За да настъпи придобивния ефект на оригинерен способ, посочен в констативния нотариален акт следва да са налице предпоставките на давностното владение. Съгласно разпоредбата на чл. 79 от Закона за собствеността правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, респ. 5 години при добросъвестно владение. Фактическия състав на придобиването по давност включва два елемента: владение и определен период от време. Необходимо е владението да съдържа признаците, установени в чл.68 от ЗС и да е непрекъснато. Владението има няколко основни признака: На първо място е обективния признак – упражняване на фактическа власт върху вещ - владелецът държи вещта, служи си с нея, употребява я, т.е. упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността други лица да въздействат върху същата вещ. Вторият субективен признак на владението е намерението на владелеца, да държи вещта като своя. Освен това владението трябва да отговоря и на следните признаци: да е постоянно, т.е фактическата власт върху вещта, която се упражнява с намерение да се държи вещта като своя да няма случаен характер, а да бъде израз на воля трайно да се държи вещта по начин препятсващ евентуалното й владение от други лица, непрекъснато, което означава да не е загубено за повече от 6 месеца по см. на чл. 81 ЗС, несъмнено, спокойно, т.е. да не е установено по насилствен начин и явно, което означава да не е установено по скрит начин. В случая се касае за изцяло чужд имот, поради което не е необходимо лицето, което е установило фактическата власт върху имота без правно основание да е манифестирало промяна в намерението си за своене, която да е била доведена до знанието на собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя е имала характера на владение не на държане. Тогава е достатъчно да бъдат установени изброените характеристики на владението. В този смисъл е Решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д. № 342 от 2011 г. на Второ Г.О. на ВКС по чл. 290 ГПК.

От свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели И., Б., Т., К., К. и В. безспорно се установява, че въззиваемия  е владял процесния имот постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно в периода от 1978 г. до 1989 г.- 11 години, като е упражнявал фактическата си власт върху имота с намерението да го свои, което е било манифестирано по начин позволяващ да се възприеме не само от роднините на въззивника, но и от самия него в случай, че посети имота. Не са представени по делото доказателства от страна на ищеца, с които да бъде оборена презумпцията предвидена в чл. 69 ЗС относно субективния елемент на владението, а именно намерението да упражнява фактическата власт за себе си. Следва да се има предвид и пълномощното от 17.10.1978 г., по силата на което ищеца заедно с неговия баща Ю. И. А. упълномощяват ответника да експлоатира процесния имот както намери за добре като пълен собственик, да се разпорежда с него, като го продава и ипотекира на когото реши, т.е. да извършва всякакви отчуждителни действия с него и представената декларация от Ф. Ю. А., която съставлява частен свидетелстващ документ относно предаването на сумата от 5000 лв. от страна на ответника на единият от двамата упълномощители Ю. И. А., от които може да се направи извода, че ответникът е придобил владението върху недвижимия имот въз основа на нищожна сделка за покупко-продажба на недвижим имот поради липса на предвидената в закона форма. Въззиваемият следва да се приеме, че е бил недобросъвестен владелец на процесния имот през периода 1978 г. до 1989 г., тъй като той е упражнявал владението върху имота въз основа на нищожно юридическо основание, което не се включва в хипотезата на чл. 70, ал. 1, пр. 2 от ЗС, тъй като нищожната сделка поради липсата на форма няма вещнопрехвърлително действие.

Безспорно ищецът към момента на придобиване на имота 18.03.1975 г. е бил български гражданин и в качеството си на такъв е могъл да придобива недвижими имоти по силата на договор за дарение. Той не е изгубил и правото си на собственост по силата на Спогодбата между Народна Република България и Република Турция за изселването от Народна Република България в Република Турция на български граждани от турски произход, чийто близки и роднини са се изселили в Република Турция до 1952 г. Той е изгубил правото си на собственост към момента, в който в полза на ответника е изтекла десетгодишна придобивна давност по отношение на процесния имот, което се е случило още през 1988 г., тъй като по смисъла на чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие и по смисъла на Тълкувателно решение № 4 от 2012 г. по т.д. № 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, с което се прие, че позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а е процесуално средство за защита на материалноправните й последици зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Владелецът става собственик на имота от момента на изтичане на предвидения в закона давностен срок, но при спор за собствиност това негово вещно право може да бъде зачетено само ако той се е позовал на давността, което в случая той е направил, както извънсъдебно при издаването в негова полза на нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, така и в рамките на първоинстанционния процес, образуван по предявения положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ГПК, като е прядявил възражение за придобиване на имота по давност.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника, който да понесе своите разноски, така както са сторени и да заплати претендираните от въззиваемия разноски в размер на 400 лв. за въззивната инстанция.

С оглед на изложеното съдът

Р     Е     Ш     И  :

               ПОТВЪРЖДАВА Решение № 200 от 16.03.2016 г. по гр.д.№ 4519/2015 г. на   Районен съд – Сливен,  като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

    ОСЪЖДА А.Й. *** да заплати на М.Х.А., ЕГН: ********** *** сумата от 400 лв.,  представляваща разноски пред въззивната инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                         

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:  1.

                      2.