Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 78

 

гр. Сливен,  02. 06.2016г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на  първи юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                    Мл. с. НИНА КОРИТАРОВА    

 

при участието на прокурора ………и при секретаря Р.Г. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  178 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 222/22.03.2016г. по гр.д. № 3996/2015 г. на Районен съд – Сливен, с което е признато за установено, че Г.Д.Г. ЕГН ********** не е собственик на недвижими имоти, за които е издаден нот. акт от 25.02.2015 г. № 5, т. 2, нот. дело № 168 от 2015 г. на нотариус Н.С., като подробно са посочени имотите описани в нотариалния акт и на основание на чл. 537 ал.2 от ГПК е отменен този нотариален акт.  Със същото решение е допусната съдебна делба, като са посочени страните и имотите, за които да бъде извършена.

Решението е обжалвано от Г.Д.Г. и С.З.Д. чрез пълномощника им адв. С.К. в частта, с която е било признато, че ответникът Г.Д.Г. не е собственик на недвижимите имоти,за които е бил издаден нот. акт. № 5 т.2 рег. № 2006 нот. дело № 168/2015 г. на нотариус Н.С. и в частта,с която на основание чл. 537 ал.2 от ГПК е отменен този нотариален акт, както и частта с която имотите посочени в нотариалния кат са допуснати до съдебна делба.  Твърди се, че обжалваното решение страда от породи, тъй като съдът не е изследвал пълно и всестранно всички събрани по делото доказателства. Не са обсъдени и преценени свидетелски показания, както и обясненията на ответника Г.Г. и по този начин съдът е основал решението си единствено върху представения договор за аренда който е ирелевантен по отношение на твърденията на жалбоподателя за периода на владение от негова страна, а именно от 1996 г. до смъртта на наследодателя.  Фактическата обстановка по делото не кореспондира със събраните доказателства. Установено е, че наследодателят И. Й. по своя воля е предоставил владението на процесните имоти на Г.Г. още от 1996 г. така ответникът е обработвал имотите, реализирал продукцията свободно,  необезпокоявано и без противопоставянето на собственика. Налице са доказателства, които оборват твърденията на ищците в исковата молба относно обстоятелството, че до смъртта на общия наследодател земеделските земи са били предоставени на жалбоподателя за обработване под аренда. Няма представен писмен договор с нотариална заверка на подписите, поради това следва да се приеме, че жалбоподателят е владял и обработвал процесните земи за период от повече от 10 години. Поради това той е придобил правото на собственост по давност и се иска решението да бъде отменено в атакуваните части като неправилно и незаконосъобразно и да се постанови съдебен акт, с който да бъде отхвърлена претенцията. Претендират се разноски за двете инстанции.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор от пълномощника на Р.К.П., Д.К.С., Д.К.С., Д.Й.А., С.С.й., Д.Т.Т., Я.Т.Г., Д.Т.Д., Й.Г. Й., т.С.П., С.С.С., С.К.С., С.К.Д., П.К. Й., М.Й. У. и Н.Й.С.. В отговора се сочи, че жалбата е неоснователна. Крайните правни изводи на първоинстанционния съд са правилни, а в жалбата се правят напълно необосновани изводи от свидетелските показания на разпитаните пред първата инстанция свидетели. Установено е по категоричен начин, че първоначално земите на общия наследодател са били обработвани от сдружение, в което е участвал и първия ответник след прекратяване на това сдружение ответникът е продължил да обработва тези земи. Установено е обаче, че и след предоставянето на ответникът собственикът е продължавал да получава аренда за земите. Наследодателят е отглеждал животните ползвал получаваната рента за изхранването им. По никакъв начин първият въззивник не е манифестирал своене на нивите, които са му били предоставени за ползване. Така собственикът е предоставил нивите си възмездно срещу получаването на някаква полза. При таза установените обстоятелства, както и въз основа на сключения между ответниците договор за аренда единственият извод,който се налага е,че въззивникът само е ползвал нивите срещу предоставяне аренда на собственика.  Така той е бил държател а не владелец и съдът правилно е приел, че той не придобил собствеността въз основан давностно владение върху тях.  Поради това се иска да бъде потвърдено съдебното решение и да бъде осъден въззивникът да заплати разноските за въззивната инстанция в размер на 480лв.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания, а и двете страни са претендирали разноски пред тази инстанция.

В с.з за въззивниците се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

В с.з. се явяват въззиваемите Я.Г. и Й.Й., които искат да се потвърди решението.

Процесуалният представител на всички въззиваеми е депозирал писмена молба, с която заявява, че не може да се яви в с.з., но представя писмено становище, в което излага аргументи относно правилността на първоинстанционния акт.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на иска.

        В случая се оспорва правилността на решението в частта, с която е отречено правото на собственост на въззивника върху земеделските имоти. Той основава своите претенции на изтекла в негова полза давност и то приживе на общия наследодател на страните.

        За да се приеме, че е налице владение срещу собственика приживе, е необходимо или то да е предадено доброволно от него, или да му е недвусмислено и явно отнето. В случая въззивният съд не счита, че акт на предаване е надлежно доказан от страната, имаща интерес да установи този положителен факт, от който черпи изгодни за себе си правни последици.

        Свидетелските показания в тази насока са напълно еднопосочни. Всички възпроизведени от свидетелите на двете страни изявления  са без противоречиви в едно отношение -  че до 1996г. наследодателят И. Й. е обработвал земите си, като ги е включил в сдружение. След това е предоставил имотите да бъдат обработвани от въззивника, като – според свидетелите М. Й. и Г. Г., за това е получавал рента, а според свидетелите К. и В. е получавал от въззивника зърно.

        Така действията на наследодателя, свързани с обработването на земите от въззивника, не могат да се тълкуват като намерение за извършване на правно разпоредително действие приживе. В никакъв случай не могат да се възприемат като акт на предаване на владението, тъй като той си е запазил правото да се ползва, макар и частично, от добивите.

        Така, според въззивния съд, не е доказано намерение на собственика да предаде владението на ответника, като се лиши от него за самия себе си – такова не е обективирано в никакви конкретни, фактически действия, а реално извършени правни действия, които да доведат до такъв резултат, също няма.

        Другата възможност за осъществяване на давностно владение, приживе на собственика, е или в негово отсъствие против него – каквато хипотеза в настоящия случай не може да се обсъжда, или пред него, но по начин недвусмислено блокиращ и изключващ неговото владение.

        По този въпрос правната норма въвежда императивни изисквания. В тежест на ответника е било да докаже двата обективни елемента, които следва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобИ.е право на собственост по давностно владение на недвижим имот – най-общо -  фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от време. Правната норма имплицитно съдържа няколко, утвърдени от правната доктрина и практика, задължителни белези на владението като процес на упражняване на фактическа власт върху имота против собственика, при наличието на които в кумулативна даденост  в продължение на 10 години, може да възникне правото на собственост – явно, несъмнено, несмущавано и непрекъснато.

        Аналогичност между фактическото положение и правопораждащия състав на правната норма, не бе доказана непререкаемо.

        За да се приложи институтът на придобивната давност, е необходимо съвършено недвусмислено да бъде демонстрирано от лицето, позоваващо се на него, новото му, променено субективно отношение към чуждото правото на собственост. Категоричната промяна в намерението следва да бъде доведена до знанието на собственика, за да могат и действията на владелеца да му бъдат противопоставени като такива, обективиращи желание за своене. Изменението на основанието на неговото владение следва да се обективира в действия, които да отричат правото на собственика и те да са достигнали до неговото знание. Тоест – анимусът за своене в подобна хипотеза, налага активни, дори “агресивни” действия, поведение, което доминира, за да наложи ново фактическо положение, различно от правното, и в последствие, евентуално - да ги приведе в съответствие, като стабилизира фактическото положение и го превърне в правно.

        Обикновеното ползване, управление и поддържане на имота, въобще - всяко едно въздействие върху него, за да материализират владение по смисъла на ЗС, е необходимо несъмнено да отрича правото на собственика, и да е достигнало до неговото знание. В противен случай е налице хипотезата на предоставяне от страна на собственика на правомощието “ползване”, като част от обема на неговото право.

        Така не е доказано непререкаемо ответникът при ползването на тези имоти, с поведението си да не е оставил съмнение у наследодателя,, че владее срещу него. Не се установи той открито и еднозначно да е афиширал пред собственика намерение за своене против него до смъртта му и да го е насочил срещу него. Съществуването му в интровертна форма не е достатъчно за да се приеме, че са налице изискуемите“явност” и “несъмненост”. Това представлява и пречка, ако се приеме, че такава промяна в анимуса е настъпила, да се установи точния момент, тъй като той би дал начало на 10 годишния срок.

        От значение е и обстоятелството, че след смъртта на наследодателя, първият въззивник е сключил на 14.01. 2015г. договор за аренда с втората въззивница – негова майка. Така е несъмнено, че той към този момент не се е считал за собственик на тези ниви, въпреки че малко по-късно – на 25.02.2015г. се е снабдил с нотариалния акт за собственост на имотите по давност т.е. едва от този момент следва да се приеме, че е налице анимусът за своене.

        Поради това предявеният иск за признавате за установено, че въззивникът не е собственик на посочените земеделски имоти е основателен.

        Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

        Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъждани в размер на сумата от 480 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 222/22.03.2016г. по гр.д. № 3996/2015 г. на Районен съд – Сливен.

 

ОСЪЖДА Г.Д.Г. ЕГН ********** и С.З.Д. ЕГН ********** *** да заплатят на  Р.К.П. ЕГН********** ***, Д.К.С. ЕГН ********** ***, Д.К.С. ЕГН ********** ***, Д.Й.А. ЕГН ********** ***, Й.  С.Й. ЕГН ********** *** 20-А-20, С.С.Й. ЕГН ********** ***, Д.Г.  Т. ЕГН ********** ***, Я.Т.Г. ЕГН ********** *** , Д.Т.Д. ЕГН ********** *** , Й.Г.Й. ЕГН ********** ***, Т.С.П. ЕГН ********** ***, С.С.С. ЕГН ********** , С.К.С. ЕГН ********** *** и С.К.Д. ЕГН ********** ***, сумата от 480.00 лв., представляваща  заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

        

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: