Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 26.05.2016 г.

 

                                 В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и пети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:             

  

                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. БЛЕЦОВА

                                                                     ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА М.

                        МЛ.С. НИНА КОРИТАРОВА

 

при секретаря Т., като разгледа докладваното от  младши съдия Нина Коритарова въз.гр. д. № 181 по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от И.Б.И., ЕГН **********,*** чрез адв. Н.И.Я. *** с адрес на кантората- гр. С. З., ул. „Д.Н.“ № * против Решение от 17.03.2016 г. по гр.д. №785 по описа за 2015 г.  на   Районен съд – Нова Загора, с което е уважен изцяло предявения иск с правно основание чл. 143, ал. 2 във вр. с. чл. 150 от СК, като е изменен размера на определената с протокол за съдебна спогодба, постигната по гр.д. № 1231 по описа на Районен съд-Нова Загора за 2012 г. издръжка дължима от въззивника в полза на детето П.И.Б., ЕГН **********, платима чрез неговата майка и законен представител К.С.Й., ЕГН ********** и двете с постоянен адрес: ***, като издръжката е увеличена от 120 лв. на 200 лв., считано от датата на предявяване на иска-01.12.2015 г., ведно със законната лихва за всяка закъсняла вноска до настъпване на законни основания за изменянето или прекратяването й. Със същото решение е отхвърлена претенцията на ищцата за присъждане на сторените по делото разноски и ответникът - въззивник пред настоящата инстанция е осъден да заплати държавна такса в общ размер на 55 лв. Решението подлежи на предварително изпълнение, в частта му относно увеличаването на присъдената издръжка на основание чл. 242, ал. 1 ГПК.

Решението се обжалва частично, като неправилно, необосновано и незаконосъобразно в частта, с която се присъжда ежемесечна издръжка над сумата от 150 лв. и моли въззивния съд да го отмени в тази част. Във въззивната жалба няма направени  доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор. В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично и не изпраща процесуален представител по  чл. 32 т. 1 от ГПК. На 18.05.2016 г. в деловодството на СлОС е депозирана молба от адв. Н.Я. *** негов процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т.1 ГПК пред първата инстанция, която моли да се даде ход на делото, поддържа въззивната жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски и представя списък по чл. 80 ГПК.

В с.з. въззиваемата редовно призована, не се явява лично и не  се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК.

При извършване на проверката по чл.267, ал.1 от ГПК, съдът констатира, че въззивната жалба е подадена от лице, имащо правен интерес от обжалването и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК. Въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Поради това въззивният съд я намира за допустима и следва да я приеме за разглеждане.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решенито е и правилна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Предявен е иск по чл. 150 СК, с който се претендира изменение на присъдената издръжка, като се претендира същата да бъде увеличена от 120 лв. на 200 лв., с оглед настъпили изменения в обстоятелствата по посока на увеличаване на нуждите на малолетното дете.

Съдът правилно е преценил, че за уважаване по принцип на иска, следва да са едновременно налице няколко предпоставки. От една страна – увеличени нужди на искащия издръжка и от друга – възможност на задълженото да я дава лице. Тъй като задължението за издръжка на непълнолетно дете е безусловно от гледна точка на възможността на детето да се издържа с имуществото си, съдът правилно е констатирал и преценил само правоизменящите факти във връзка с чисто обективното увеличаване на нуждите на едно дете, настъпили в рамките на тригодишния период от предходното присъждане на издръжка със Споразумение от 10.01.2013 г. по гр.д. № 1231/2012 г., с което бащата се е съгласил да заплаща месечна издръжка на малолетното си четиригодишно дете в размер на 120 лв. През този тригодишен период нуждите на детето, което към настоящия момент е на осем години са нараснали, тъй като вече е започнало да ходи  на училище  и са му необходими и допълнителни средства за закупуване на ученически пособия, учебници и помагала. Въззиваемата страна е представила писмени доказателства- фискални бонове, от които е видно какви допълнителни средства са й били необходими за удовлетворяване на новите нужди на детето от ученически пособия. Представени са и доказателства относно честите заболявания на детето, които налагат отделянето на допълнителни средства за неговото лечение- амбулаторни листове и фискални бонове за закупените лекарства. В този смисъл са и показанията на св. М.М.. Самите нужди, според своето естество, са сведени само до най-необходимото за живот в границите на човешкото достойнство – храна, облекло, елементарно домакинство, учебници и пособия, евентуално – разходи за културни и спортни развлечения.

Също правилно и в съответствие с материалноправните разпоредби, съдът се е съобразил с възможностите на всеки от родителите, като е взел предвид и факта, че родителят, при когото детето живее – неговата майка, освен в пари, участва в неговата издръжка и в натура и като полага лични и непосредствени, ежедневни физически грижи за неговото отглеждане и възпитание.

Съдът е разпределил и доказателствената тежест относно подлежащите на доказване положителни факти, като ответникът не е доказал надлежно размера на своите доходи или наличието на други, утежняващи материалното му състояние факти – задължения към други низходящи, заболяване, неработоспособност или намалена такава. При това положение съдът законосъобразно е приел за  база минималната за страната работна заплата. Още повече, че въззивникът не отрича факта, че работи, а положението му на млад, здрав и работоспособен индивид, съчетано с качеството му на баща на малолетно дете, е достатъчна предпоставка и мотивация той да положи необходимите и ефективни усилия да осигури елементарни средства за съществуване за детето си и себе си.

При определяне размера на дължимата издръжка районният съд е  защитил максимално интереса на малолетното дете, в духа на съвременните изисквания на нашето и европейското гражданско общество като е преценил, че не може реалната и действителна, житейски обоснована необходимост, да бъде превърната в механично съответствие между две числа.

В този смисъл настоящият състав счита за неоснователно възражението на въззивника, че 200 лв. е непосилен и висок за него размер на издръжката. Видно от представените от ответника справки от НАП за регистрирани трудови договори същият работи по едно трудово правоотношение с работодател „Аякс Агро“, по което получава основно трудово възнаграждение в размер на 493 лв. Същият не работи към настоящия момент по второ трудово правоотношение видно от Заповед № 4 от 01.04.2008 г., с което на основание чл. 325, т. 1 от КТ трудовото правоотношение с М.Г. като работодател е прекратено. Установи се от представените по делото годишни данъчни декларации за 2014 и 2015 г., че въззивникът осъществява дейност и като едноличен търговец, от която също реализира допълнителни приходи.

РС е взел предвид, че към настоящия момент, с оглед обективните икономически условия във всяка значима сфера на живота, приложени към нуждите на 8 годишното дете и възможностите на родителите, минимално достатъчният размер за месечната издръжка, с оглед пола и възрастта му, е общо 300 лв., от които е възложил 200 лв. на бащата, който не полага лични грижи. Видно от представения трудов договор № 113 от  17.11.2015 г. майката на малолетното дете получава основно месечно възнаграждение в размер на 400 лв. и за нея също ще бъде непосилно с оглед и на лични и непосредствени, ежедневни физически грижи, които ежедневно полага за неговото отглеждане и възпитание да поеме по-голяма част от общия размер на минимално необходимата месечна издръжка.

Ето защо този състав също намира, че искът е основателен за посочената месечна разлика, за която следва да се уважи. Увеличената издръжка следва да се присъди от момента на поискването й чрез предявяване на исковата молба и се дължи до навършване на пълнолетие на детето, или до настъпването на правоизменящи или други правопрекратяващи я факти. От датата на поканата – за каквато се счита предявяването на иска, следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите разноски както са направени. Въззиваемата страна няма направени и не е претендирала разноски за тази инстанция, и такива не следва да се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                            

Р     Е     Ш     И  :

                                              

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 17.03.2016 г. по гр.д. №785 по описа за 2015 г.  на   Районен съд – Нова Загора в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ, с оглед цената на обжалваемия интерес под 5 000 лв.

                        

                                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: