Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  85

гр. Сливен, 08.06.2016 г.

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на осми юни през двехиляди и шестнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                                           мл.с. НИНА КОРИТАРОВА при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 185  по описа за 2016  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 175/07.03.2016г. по гр.д. № 4733/14г. на СлРС с което е осъдено ЗК „Лев инс“ АД, гр. София да заплати на К.Х.К. сумата 750 лв., представляваща редуцирано наполовина от общ размер 1 500 лз., обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нанесени травми по тялото му, изразяващи се в подутина на тилната област, лекостепенно сътресение на мозъка, натъртвания на дясната половина на гръдния кош и дясната поясна област и натъртвания на дясното коляно и десния глезен, получени при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 08.12.2011г. в началото на с. Крушаре, Сливенска област, когато, управлявайки лек автомобил „Опел Астра“, рег. № СМ 7922 АК, водачът му Д.Д. застигнал и блъснал движещата се отпред каруца с водач К.К., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 08.12.11г. до окончателното изплащане, при наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на последния, като искът е отхвърлен над присъдения, до пълния претендиран размер от общо 8 000 лв., заедно с обезщетението за забава, като неоснователен, и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът е ищец в първоинстанционното производство и атакува цитираното решение в отхвърлителната му част, като твърди, че в нея то е неправилно. Заявява, че съдът несправедливо е определил общия размер на обезщетението, без да е съобразил обективно съществуващите обстоятелства от значение за това. Освен това заявява, че не се е съобразил с трайната практика на съда, по-точно, решение на СлРС, в което на другия пострадал при същото ПТП, е присъдено обезщетение в по-голям размер за по-малко на брой телесни увреждания.

Поради това моли въззивния съд да отмени в отхвърлителната му част първоинстанционното решение и вместо това постанови ново, с което уважи в пълен размер претенциите му. Няма направена претенция за присъждане на разноски.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Развива довод относно правилността на обжалваното решение, като счита че всички изводи са обосновани и присъденото обезщетение е в справедлив размер, поради което няма причини за увеличаване на размера му от въззивната инстанция. Иска въззивният съд да потвърди атакуваната част от решението като правилна и законосъобразна. Претендира разноски. Няма нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли тя да бъде уважена, като му се присъдят сумите за обезщетение, както са посочени в нея. Претендира разноски в пълен размер за първата инстанция.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, оспорва жалбата, поддържа отговора си и заявява, че счита обжалваната част на решението за правилна и законосъобразна, моли въззивната инстанция да я потвърди. Претендира разноски за тази инстанция за ю.к. възнаграждение..

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си към тези на първоинстанционния съд и въвежда съдебното решение на първоинстанционния съд по подразбиране.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Те касаят единствено размера на обезщетението, определен от съда за възмездяване на причинените от прекия извършител на деликта неимуществени вреди и само в тези рамки  се простира въззивната проверка на акта на първостепенния съд.

Тъй като този вид вреди сами по себе си са без паричен или друг имуществен еквивалент, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването им да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно общата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от вида, броя и характера на уврежданията, формата и степента на страданието, неговата продължителност и прогнозите за развитие.

Така в случая, предвид вида на причинените травми – травматична подутина на тилната област, лекостепенно сътресение на мозъка, натъртвания на дясната половина на гръдния кош и дясната поясна област и натъртвания на дясното коляно и десния глезен, характера им – всичките представляващи леки телесни повреди, неопасни за живота, степента на болките – с нисък интензитет и сила, продължителността на търпените от ищеца физически страдания – максимално около 20 дни, приключващи с пълно отшумяване и изцяло възстановяване на работоспособността, както и качествата на преживения дискомфорт и неудобства – незначителни и кратковременни, които са надлежно доказани с годни, допустими и относими доказателствени средства, настоящият състав намира, че сумата от общо 1 500 лв. представлява максимално справедлива компенсация, като обективен паричен еквивалент на претърпените страдания в резултат на тези причинени вреди, които съдът е приел за непререкаемо доказани, и с нея напълно се обезщетяват установените неимуществени вреди.

При преценката си РС е взел под внимание всички значими конкретни обстоятелства, индивидуализиращи личните преживявания на ищеца и ги е отчел, давайки им имуществено изражение, чийто размер съвпада с приетия от този състав.

Правилно е съобразил значимите факти в персонален план, тъй като е неприложимо сравнението и механичното пренасяне по аналогия, на мотивите и изводите на друг съдебен състав, касаещи друго лице, макар и постарадло при същия инцидент.

След определяне на общия размер на сумата, тъждествена на претърпяната вреда, следва да се разгледа и своевременно релевираният довод за наличие на съпричиняване на вредоностния резултат от страна на пострадалия ищец.

По този въпрос във въззивната жалба няма инвокирани оплаквания. Правилно  първоинстанционният съд е приел, че както несъобразената скорост на движение на делинквента, така и движението на каруцата, управлявана от ищеца, в тъмната част на денонощието без нужната светлинна сигнализация и превозването на несигнализиран извънгабаритен товар, са станали причина за настъпване на сблъсъка и не може да се даде превес на едното действие или да се омаловажи другото – липсата на кое да е от двете нарушения би могла да предотврати произшествието, а степента на вредите е обективен резултат от едновременното извършване на всяко от тях,  не от начина, по който е осъществено. От друга страна, обаче, настоящият въззивен състав изцяло споделя виждането на решаващия съд, че при наличие на светлинен източник в задната част на каруцата, както и на два червени светлоотразителя, тя е могла да бъде възприета на разстояние, по-голямо от опасната зона на спиране на автомобила, дори при несъобразената му, надвишаваща допустимата, скорост на движение.

Тоест – несъобразената скорост на движение на другия участник, сама по себе си, не е по-голяма причина за настъпването на увреждането, респективно за неговата тежест, тъй като и при по-ниска и при по-висока скорост, поради нарушението на ищеца – носене на извънгабаритен товар и несигнализиране както на него, така и на самата каруца, вредата би настъпила, макар и с различно изражение. Докато обратното - при липсата на това нарушение на ищеца, е била налице възможност, въпреки сериозното нарушение на водача на автомобила, произшествието да бъде избегнато.

Поради това така определеният общ размер на претърпените вреди следва да бъде редуциран с оглед непререкаемо доказаното наличие на  принос и от страна на увреденото лице /ищеца/ за настъпването на вредата. Въззивният съд също приема, че той е 50 %, тоест двамата участници в ПТП в равна степен са допринесли за възникването на произшествието и съответно – за вредоносния резултат от него.

С оглед това посоченото по-горе дължимо на ищеца обезщетение следва да се намали от общо 1 500 лв. на общо 750 лв., като този съд счита за неприемливо отделянето и самостоятелното „оценяване“ на всяка една травма. За този размер искът е основателен и доказан и следва да се уважи, заедно с поисканото обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на деликта до окончателното изплащане. Над този размер, до пълния предявен от общо 8 000 лв., претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част, включително по отношение на присъдените разноски.

В необжалваната част решението на СлРС е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати на въззиваемата такива за юрисконсултско възнаграждение в размер на 692, 25лв., съгласно Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 175/07.03.2016г. по гр.д. № 4733/14г. на СлРС В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

ОСЪЖДА К.Х.К. да заплати на ЗК „Лев инс“ АД, гр. София направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 692, 25 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:        

ЧЛЕНОВЕ: